Ad Config - Website header

 

Article_top

Албена Бъчварова

„Човекът е човек, когато е на път“.

Няма как да не сте чували това прозрение на Пеньо Пенев, отдавна придобило статут на клише фаворит.

Пенев обаче със сигурност не е имал предвид човека, който се опитва да стигне до морето посред лято. Пътешествието с автобус до Бургас и обратно през август по-скоро убива човешкото в човека и го превръща в същество без воля, размазано, изпълнено с досада и отегчение, на което накрая му остава само една мисъл, която търпи няколко вариации: Кога ще стигнем? Ще стигнем ли въобще? Дано някога да стигнем.

На пръв поглед Магистралата (така ще наричам магистрала „Тракия“ поради нейната уникалност и неповторимост) – тази най-голяма гордост на съвременна България, чутовно постижение, чиито дири се простират в два века и без което живота на Бойко Борисов нямаше да има смисъл, трябва да скъси  пътя от София до Бургас и морето.  И да го направи по-лесен и приятен.

Ако се придвижвате с кола – несъмнено. Ако обаче имате  "удоволствието" да пътувате с автобус, който изглежда най-леснодостъпния начин, се натъквате на парадокс - колкото повече Магистрала, толкова по-бавно е пътуването. Въпреки обещанията и разписанията, които оказва се винаги са условни и пожелателни, пътуването София-Бургас (или Бургас-София) отнема в най-добрия случай 5 часа и половина. Ако пристигнете за толкова, вие сте късметлия. А в едни по-далечни времена, в които магистралата свършваше далеч от Стара Загора, пътуването пак отнемаше толкова.

В по-честия случай обаче сега се кандилкате в автобуса по шест-шест часа и половина. Най-очевидното обяснение е, че от няколко години по закон автобусите не могат да карат с повече от 100 км в час на магистрала, имат ограничител за скоростта.

Дори и така сметката не излиза. Защото в повечето случаи шофьорите не се движат с повече от 80 км/ ч – било по-икономично, твърдят запознати. Костенурската скорост обаче би била приемлива, ако не беше съпроводена с всевъзможни екстри, насочени винаги в една посока: да направят пътуването ви, колкото е възможно по-незабравимо. Онази незабравимост, от която се будите, потънали в студена лепкава пот.

Пот ли казах? Потта е почти задължителен аксесоар за качественото пътуване, защото климатиците често работят на „ми толкова могат“, което означава лек полъх при голямо въображение. Все пак какви българи сме, ако не се потим и не понамирисваме?

Сред екстрите са надута чалга музика, пушенето на шофьора, говоренето му по джиесема почти през целия път, неясните почивки, спиранията насред нищото, мръсотията в автобуса…

Всичко започва обаче с едно хубаво, голямо първоначално закъснение. Две истории за пътувания с две различни фирми от София и от Бургас. За да не кажете, че „така се е случило“  

Автобус, който тръгва в 17,30 ч от Централната автогара в София

В 17,20 ч автобусът не е на определения сектор №23. Никой от очакващите го пътници не изглежда притеснен. В 17,30 ч продължава да няма и помен от него. Няма и съобщение от уредбата на автогарата за закъснение. Един от пътниците съвсем спокойно отбелязва: „Закъснява си както винаги“.

В 17,42 ч возилото най-накрая се появява на бариерата. След като паркира, оттам изскача корпулентен шофьор, който бърше с морна длан стичащата се по лицето му пот, разгърден, с риза, небрежно измъкната от колана. Ако е казал „извинявайте“, то никой не го разбра. Но едва ли. Запилява се нанякъде за още 10 минути. Когато отваря вратите на автобуса вътре температурата е около 50 градуса, започва бавно настаняване на пътниците. Закъде да бързаме, закъснението на автобуса е едва половин час.

Докато напуснем потъналата в ремонти София (най-вече Цариградското море, което може би след този нов опит ще се сдобие с нормален невълнист асфалт) вече сме един час назад от „разписанието“.

Автобусът се води „експресен“, т.е. спестява ни се влизането във всеки град по пътя срещу 2 лв. отгоре към цената на билета.  Влизане няма, движим само по магистралата, но за това пък амбициозно спираме на всяка керемида. В нашия случай на всяка бензиностанция. Буквално. За да правим почивки, които се точат във времето и постепенно започваш да свикваш с шофьорския жаргон. „20 минути“ означава „40 минути“, „спиране за по цигара“ е равно на „20 минути“. 

Времето е наше.  Когато пристигнем, тогава.

Освен почивките, спираме по другите бензиностанции, за да издирваме пътници, които чакат да се качат в автобуса по маршрута. Някои откриваме, други – не. След като се носим със закъснение от час и половина, вероятността част от тях да се обезсърчили или да са решили, че нещо са сбъркали не е за подценяване. В такива моменти изпитвам известна благодарност – все пак се качвам и тръгвам от начални спирки. Междинните са повече от рискови.

Позната ми е разказвала как, докато чакала в Поморие да се качи на автобус на същата фирма заедно с още десетина души, возилото ги подминало и запрашило към Бургас. След 40 минути се върнало да ги прибере като шофьорът им се накрещял любезно, че са идиоти, които не са застанали на правилното място.

В нашето пътуване шофьорът е съвестен. Издирва пътниците по бензиностанциите като ловно куче трюфели. На едно място обаче работата се закучва. Това предизвиква някакъв душевен срив у него, защото започва да обикаля в тръст с телефона на ухото си и с нездрав блясък в очите бензиностанцията. Един път, два пъти, три пъти… на четиринайсетия път спирам да броя. Почти съм хипнотизирана от гледката на щуращия се шофьор и не намирам сили да сляза и до го попитам дали не е време да звъня на 112, пожарната или направо в психодиспансера.

Докато наблюдаваме зигзагите на шофьора, убиваме още 20-итина минути. Един от пътниците вдига скандал по телефона на централата на фирмата, собственик на депутат от ДПС. Пита: „Това ли според вас е експресен автобус?" Наивник. Отговорът е нещо в стил „Ми (никога не се пропуска „ми“-то) ние какво може да направим. Ми, оплачете се (на арменския поп, се подразбира)“.

Най-накрая шофьорът се връща победен в автобуса и потегляме. В Бургас пристигаме за 7 часа, с около 2 часа закъснение от „разписанието“. Благодарни, че автобусът, който изглежда пред разпад, със скъсани тапицерии и засъхнала мръсотия по пластмасовите дръжки, се е държал геройски и ни е докарал без инциденти.

Следващ опит. Връщане от Бургас с друга фирма

На ул. "Булаир" в Бургас чакат поне 20-ина души. За един и същи час се оказва, че има два автобуса. Корекция. Не са за един и същи час. Билетите за единия автобус са за 17,31 ч, а за другия за 17,33 ч. Долавяте тънката разлика, нали? Ако сте чужденци най-вече ги усещате и разбирате тези неща, съобщени ви на чист български. Можете ли да предположите до какво водят тази фундаментална разлика от 2 минути.

Въпреки старанията на жената, която продава билети в Бургас да въведе ред, настава пълен хаос. Дублиране на места, лутане, бавене, скандали. Единият автобус потегля, а в другия остават да се уточняват за местата.

В центъра на събитията са група виетнамки, които искат да седнат на местата, посочени в билетите им. „Иска седне тука. Това мое място“, инати се едно от момичетата на съвсем разбираем български и задръства движението по пътеката. Човекът, който вече е седнал там не помръдва, неговият билет е за същото място. От другата страна на автобуса друго от виетнамските момичета се опитва да убеди сънародничката си с крясъци на роден език да не е толкова придирчива.

„Аре, още малко ще ви потърпя и ви свалям да си ходите“, „остроумничи“ шофьорът. „Кви са тия, дето ми ги пращаш“, пита жената от касата. Докато траят преговорите-препирни климатикът е изключен, за икономии. Жегата става нетърпима.

Шофьорът продължава да ръси смешки: „Това да не е беемве, толкова може“. Както се оказва по-късно това е дежурният му отговор за всяка забележка или въпрос. „И продавай по-малко билети, какво толкова си се разработила“, напътства шофьорът жената от билетната каса. Когато тя си тръгва, продължава да мърмори на висок глас по неин адрес: „Продават билети без да мислят. Някакви виетнамки ми натресла .“     

Най-накрая всички все някак са сместени, аз от мястото си се озовавам на първа линия, за да може една влюбена двойка да седне заедно. Това си има своите предимства – влиза полъх от отвореното странично стъкло до шофьорското място. А и мога по време на цялото пътуване да черпя от бездънните мъдрости на този корифей - той ги споделя безспир в около 12 разговора по джиесема, през другото време от време навреме беседва на висок глас с един от пътниците.

Мога да се насладя и на гледката през предното стъкло, което е почти разцепено надве, но още по някакво чудо и по божията милост се държи в съмнителна цялост въпреки законите на физиката. Пукнатина краси и стъклото до шофьора. Чакат застрахователите да платят, ама те нещо се бавели, щетите са от градушката, обяснява превозвачът на събеседника си. По мои спомени от градушката в София е минал повече от месец, но автобусът така си кара с полусчупеното стъкло – докато падне.

Присъствието ми в центъра на събитията ми позволява да установя и че предната врата на автобуса не се затваря автоматично. Шофьорът става и я придърпва преди тръгване след някое от безбройните ни спирания за почивка.

Този път не издирваме пътници по пътищата на родината, но пък си почиваме изобилно. Точно три пъти. Един път е почивка, друг път е спиране за цигара, после някой слиза, друг се качва, трети отива до тоалетна.  И така почиваме си от седеното в автобуса със седене до автобуса. В почивки убиваме около час-час и 15 минути.

След като сме тръгнали по-късно от предвиденото, то по пътя трябва да положим максимални усилия, за да стане закъснението, колкото е възможно по-голямо. Може логиката на горното съждение да ви убягва, но причината е само и единствено във вас. Когато не е спрял за почивка и не се подкрепя със сандвичи, шоколади, кафета, солети, кока-кола и т.н., шофьорът убива работното си време говорейки по телефона. На всякакви теми. От време навреме някой по-смел пътник идва да го пита кога ще пристигнем и не може ли по-бързо. Отговорът е неизменен: "Това да не е беемве. Когато пристигнем."

Пристигаме в полунощ. Като Пепеляшки. Но се чувстваме доста по-смачакани, мръсни и изтощени от пътуването. Жената, която седи до мен казва: „Слава богу, нищо не се счупи по пътя“.

* * *

Бих приела, че въпросните две пътувания са единични случаи, ако за около месец не ми се беше наложило до пътувам 6 пъти по маршрута София-Бургас-София с различни фирми. Установих, че с една от тях – въпреки уж по-ниските цени и по-голямата възможност за избор на часове, повече няма да пътувам.  Разбрах и че някои са по-компромисен, а други по-малко компромисен вариант. Но винаги има компромис.

Равносметката- един-единствен път автобусът пристигна след 5 часа и половина пътуване. А шофьорът даже се обръщаше към пътниците на „Вие“. Тогава искрено се развълнувах.

Приятно пътуване!

----------

P.S. Пътуването с влак също е все по-отдалечаваща се перспектива  за бързо пристигане. Най-бързият вариант отнема около 7 часа. Има, разбира се, и панорамно пътешествие из родината, което трае над 11 часа. Ако не вярвате, че между Бургас и София може да се пътува толкова, справка разписанието на БДЖ.

Самолетът е вариант, но за пътуването в една посока трябва да отделите, ако сте резервирали навреме минимум 72-74 лв. Плюс парите за такси от и до летището, защото полетите обикновено са много късно или много рано, плюс времето за отиване и чакане.

И още едно уточнение – този текст не пледира скоростта, с която се движат автобусите да се увеличи.  Напротив „Бързай бавно е чудесна“ формула. Пледира към по-малко ориенталщина, повече акуратност и уважение към пътниците, поддържани автобуси  и елементарно спазване на разписанията. 

 
Снимка БГНЕС

„Човекът е човек, когато е на път“.

Няма как да не сте чували това прозрение на Пеньо Пенев, отдавна придобило статут на клише фаворит.

Пенев обаче със сигурност не е имал предвид човека, който се опитва да стигне до морето посред лято. Пътешествието с автобус до Бургас и обратно през август по-скоро убива човешкото в човека и го превръща в същество без воля, размазано, изпълнено с досада и отегчение, на което накрая му остава само една мисъл, която търпи няколко вариации: Кога ще стигнем? Ще стигнем ли въобще? Дано някога да стигнем.

На пръв поглед Магистралата (така ще наричам магистрала „Тракия“ поради нейната уникалност и неповторимост) – тази най-голяма гордост на съвременна България, чутовно постижение, чиито дири се простират в два века и без което живота на Бойко Борисов нямаше да има смисъл, трябва да скъси  пътя от София до Бургас и морето.  И да го направи по-лесен и приятен.

Ако се придвижвате с кола – несъмнено. Ако обаче имате  "удоволствието" да пътувате с автобус, който изглежда най-леснодостъпния начин, се натъквате на парадокс - колкото повече Магистрала, толкова по-бавно е пътуването. Въпреки обещанията и разписанията, които оказва се винаги са условни и пожелателни, пътуването София-Бургас (или Бургас-София) отнема в най-добрия случай 5 часа и половина. Ако пристигнете за толкова, вие сте късметлия. А в едни по-далечни времена, в които магистралата свършваше далеч от Стара Загора, пътуването пак отнемаше толкова.

В по-честия случай обаче сега се кандилкате в автобуса по шест-шест часа и половина. Най-очевидното обяснение е, че от няколко години по закон автобусите не могат да карат с повече от 100 км в час на магистрала, имат ограничител за скоростта.

Дори и така сметката не излиза. Защото в повечето случаи шофьорите не се движат с повече от 80 км/ ч – било по-икономично, твърдят запознати. Костенурската скорост обаче би била приемлива, ако не беше съпроводена с всевъзможни екстри, насочени винаги в една посока: да направят пътуването ви, колкото е възможно по-незабравимо. Онази незабравимост, от която се будите, потънали в студена лепкава пот.

Пот ли казах? Потта е почти задължителен аксесоар за качественото пътуване, защото климатиците често работят на „ми толкова могат“, което означава лек полъх при голямо въображение. Все пак какви българи сме, ако не се потим и не понамирисваме?

Сред екстрите са надута чалга музика, пушенето на шофьора, говоренето му по джиесема почти през целия път, неясните почивки, спиранията насред нищото, мръсотията в автобуса…

Всичко започва обаче с едно хубаво, голямо първоначално закъснение. Две истории за пътувания с две различни фирми от София и от Бургас. За да не кажете, че „така се е случило“  

Автобус, който тръгва в 17,30 ч от Централната автогара в София

В 17,20 ч автобусът не е на определения сектор №23. Никой от очакващите го пътници не изглежда притеснен. В 17,30 ч продължава да няма и помен от него. Няма и съобщение от уредбата на автогарата за закъснение. Един от пътниците съвсем спокойно отбелязва: „Закъснява си както винаги“.

В 17,42 ч возилото най-накрая се появява на бариерата. След като паркира, оттам изскача корпулентен шофьор, който бърше с морна длан стичащата се по лицето му пот, разгърден, с риза, небрежно измъкната от колана. Ако е казал „извинявайте“, то никой не го разбра. Но едва ли. Запилява се нанякъде за още 10 минути. Когато отваря вратите на автобуса вътре температурата е около 50 градуса, започва бавно настаняване на пътниците. Закъде да бързаме, закъснението на автобуса е едва половин час.

Докато напуснем потъналата в ремонти София (най-вече Цариградското море, което може би след този нов опит ще се сдобие с нормален невълнист асфалт) вече сме един час назад от „разписанието“.

Автобусът се води „експресен“, т.е. спестява ни се влизането във всеки град по пътя срещу 2 лв. отгоре към цената на билета.  Влизане няма, движим само по магистралата, но за това пък амбициозно спираме на всяка керемида. В нашия случай на всяка бензиностанция. Буквално. За да правим почивки, които се точат във времето и постепенно започваш да свикваш с шофьорския жаргон. „20 минути“ означава „40 минути“, „спиране за по цигара“ е равно на „20 минути“. 

Времето е наше.  Когато пристигнем, тогава.

Освен почивките, спираме по другите бензиностанции, за да издирваме пътници, които чакат да се качат в автобуса по маршрута. Някои откриваме, други – не. След като се носим със закъснение от час и половина, вероятността част от тях да се обезсърчили или да са решили, че нещо са сбъркали не е за подценяване. В такива моменти изпитвам известна благодарност – все пак се качвам и тръгвам от начални спирки. Междинните са повече от рискови.

Позната ми е разказвала как, докато чакала в Поморие да се качи на автобус на същата фирма заедно с още десетина души, возилото ги подминало и запрашило към Бургас. След 40 минути се върнало да ги прибере като шофьорът им се накрещял любезно, че са идиоти, които не са застанали на правилното място.

В нашето пътуване шофьорът е съвестен. Издирва пътниците по бензиностанциите като ловно куче трюфели. На едно място обаче работата се закучва. Това предизвиква някакъв душевен срив у него, защото започва да обикаля в тръст с телефона на ухото си и с нездрав блясък в очите бензиностанцията. Един път, два пъти, три пъти… на четиринайсетия път спирам да броя. Почти съм хипнотизирана от гледката на щуращия се шофьор и не намирам сили да сляза и до го попитам дали не е време да звъня на 112, пожарната или направо в психодиспансера.

Докато наблюдаваме зигзагите на шофьора, убиваме още 20-итина минути. Един от пътниците вдига скандал по телефона на централата на фирмата, собственик на депутат от ДПС. Пита: „Това ли според вас е експресен автобус?" Наивник. Отговорът е нещо в стил „Ми (никога не се пропуска „ми“-то) ние какво може да направим. Ми, оплачете се (на арменския поп, се подразбира)“.

Най-накрая шофьорът се връща победен в автобуса и потегляме. В Бургас пристигаме за 7 часа, с около 2 часа закъснение от „разписанието“. Благодарни, че автобусът, който изглежда пред разпад, със скъсани тапицерии и засъхнала мръсотия по пластмасовите дръжки, се е държал геройски и ни е докарал без инциденти.

Следващ опит. Връщане от Бургас с друга фирма

На ул. "Булаир" в Бургас чакат поне 20-ина души. За един и същи час се оказва, че има два автобуса. Корекция. Не са за един и същи час. Билетите за единия автобус са за 17,31 ч, а за другия за 17,33 ч. Долавяте тънката разлика, нали? Ако сте чужденци най-вече ги усещате и разбирате тези неща, съобщени ви на чист български. Можете ли да предположите до какво водят тази фундаментална разлика от 2 минути.

Въпреки старанията на жената, която продава билети в Бургас да въведе ред, настава пълен хаос. Дублиране на места, лутане, бавене, скандали. Единият автобус потегля, а в другия остават да се уточняват за местата.

В центъра на събитията са група виетнамки, които искат да седнат на местата, посочени в билетите им. „Иска седне тука. Това мое място“, инати се едно от момичетата на съвсем разбираем български и задръства движението по пътеката. Човекът, който вече е седнал там не помръдва, неговият билет е за същото място. От другата страна на автобуса друго от виетнамските момичета се опитва да убеди сънародничката си с крясъци на роден език да не е толкова придирчива.

„Аре, още малко ще ви потърпя и ви свалям да си ходите“, „остроумничи“ шофьорът. „Кви са тия, дето ми ги пращаш“, пита жената от касата. Докато траят преговорите-препирни климатикът е изключен, за икономии. Жегата става нетърпима.

Шофьорът продължава да ръси смешки: „Това да не е беемве, толкова може“. Както се оказва по-късно това е дежурният му отговор за всяка забележка или въпрос. „И продавай по-малко билети, какво толкова си се разработила“, напътства шофьорът жената от билетната каса. Когато тя си тръгва, продължава да мърмори на висок глас по неин адрес: „Продават билети без да мислят. Някакви виетнамки ми натресла .“     

Най-накрая всички все някак са сместени, аз от мястото си се озовавам на първа линия, за да може една влюбена двойка да седне заедно. Това си има своите предимства – влиза полъх от отвореното странично стъкло до шофьорското място. А и мога по време на цялото пътуване да черпя от бездънните мъдрости на този корифей - той ги споделя безспир в около 12 разговора по джиесема, през другото време от време навреме беседва на висок глас с един от пътниците.

Мога да се насладя и на гледката през предното стъкло, което е почти разцепено надве, но още по някакво чудо и по божията милост се държи в съмнителна цялост въпреки законите на физиката. Пукнатина краси и стъклото до шофьора. Чакат застрахователите да платят, ама те нещо се бавели, щетите са от градушката, обяснява превозвачът на събеседника си. По мои спомени от градушката в София е минал повече от месец, но автобусът така си кара с полусчупеното стъкло – докато падне.

Присъствието ми в центъра на събитията ми позволява да установя и че предната врата на автобуса не се затваря автоматично. Шофьорът става и я придърпва преди тръгване след някое от безбройните ни спирания за почивка.

Този път не издирваме пътници по пътищата на родината, но пък си почиваме изобилно. Точно три пъти. Един път е почивка, друг път е спиране за цигара, после някой слиза, друг се качва, трети отива до тоалетна.  И така почиваме си от седеното в автобуса със седене до автобуса. В почивки убиваме около час-час и 15 минути.

След като сме тръгнали по-късно от предвиденото, то по пътя трябва да положим максимални усилия, за да стане закъснението, колкото е възможно по-голямо. Може логиката на горното съждение да ви убягва, но причината е само и единствено във вас. Когато не е спрял за почивка и не се подкрепя със сандвичи, шоколади, кафета, солети, кока-кола и т.н., шофьорът убива работното си време говорейки по телефона. На всякакви теми. От време навреме някой по-смел пътник идва да го пита кога ще пристигнем и не може ли по-бързо. Отговорът е неизменен: "Това да не е беемве. Когато пристигнем."

Пристигаме в полунощ. Като Пепеляшки. Но се чувстваме доста по-смачакани, мръсни и изтощени от пътуването. Жената, която седи до мен казва: „Слава богу, нищо не се счупи по пътя“.

* * *

Бих приела, че въпросните две пътувания са единични случаи, ако за около месец не ми се беше наложило до пътувам 6 пъти по маршрута София-Бургас-София с различни фирми. Установих, че с една от тях – въпреки уж по-ниските цени и по-голямата възможност за избор на часове, повече няма да пътувам.  Разбрах и че някои са по-компромисен, а други по-малко компромисен вариант. Но винаги има компромис.

Равносметката- един-единствен път автобусът пристигна след 5 часа и половина пътуване. А шофьорът даже се обръщаше към пътниците на „Вие“. Тогава искрено се развълнувах.

Приятно пътуване!

----------

P.S. Пътуването с влак също е все по-отдалечаваща се перспектива  за бързо пристигане. Най-бързият вариант отнема около 7 часа. Има, разбира се, и панорамно пътешествие из родината, което трае над 11 часа. Ако не вярвате, че между Бургас и София може да се пътува толкова, справка разписанието на БДЖ.

Самолетът е вариант, но за пътуването в една посока трябва да отделите, ако сте резервирали навреме минимум 72-74 лв. Плюс парите за такси от и до летището, защото полетите обикновено са много късно или много рано, плюс времето за отиване и чакане.

И още едно уточнение – този текст не пледира скоростта, с която се движат автобусите да се увеличи.  Напротив „Бързай бавно е чудесна“ формула. Пледира към по-малко ориенталщина, повече акуратност и уважение към пътниците, поддържани автобуси  и елементарно спазване на разписанията. 

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

Пичкоманда

Не знам този автор с какво е пътувал, но подобно преживяване аз не съм имал. Единственото, с което съм съгласен, е абсурдно бавната скорост на движение. Но такива половинчасови закъснения с хаотични почивки няма, а климатиците като цяло бичат на максимален студ...мрън-мрън е положението, което мрънкане отдавна вече е скучно.
Анонимен's picture
Анонимен

лупи

Честно, по-неграмотна в техническо отношение статия, не бях чел досега. Автора, щом бърза, да си купи кола и да си джитка с нея до морето. Аман от мрънкала!!!
Анонимен's picture
Анонимен

Къде видяхте нещо техническо в цялата статия, че веднага решихте да давате оценки, че е и неграмотно.

s.djam

А отдавна не се беше случвало толкова скаран с граматиката човек да търси кусури на другите... Да бяхте понаучили правописа... Аман от неграмотни многознайковци!
Анонимен's picture
Анонимен

желева

В този препълнен със словесни еквилибристики и душевни изригвания очерк не разбрах само, каква е вината на магистрала Тракия и в частност на Б.Борисов за страданията на измъчената Албена?

s.djam

О, я стига сте търсили под вола теле. Кой ви говори за вината на магистралата и в частност на Борисов? Доста трябва да си.... особен, за да не разбереш за какво става дума
Redd's picture
Redd
Redd

Redd

Албена, мойто момиче, свършила си си работата страхотно. Щом при толкова ясен и написан с чувство за хумор текст, веднага са те полазили три герберски трола, да знаеш много добре си се справила. Браво!!!
Анонимен's picture
Анонимен

Краси

Съгласен съм с Redd, вероятно фирмите чийто имена авторката е спестила са точно на гербавите
Анонимен's picture
Анонимен

Пътник

За съжаление, това е самата истина.
Namesake's picture
Namesake
Namesake

Namesake

От цялата статия не разбрах само едно - с какво е виновен ББ за разписанието и качеството на автобусния транспорт сега? И с какво последното (разбирай "експертното" правителство) помогна нещата да не стоят по този начин? Защото иронията в началото на статията е неоспорима . . .
Анонимен's picture
Анонимен

Разбирам, че трябва да си заработвате надницата от ГЕРб, но все пак се съсредоточавайте и не се хабете за нищо. И прочетете за какво става въпрос преди да пишете мнения, за които всички ще ви се смеят.
Namesake's picture
Namesake
Namesake

Namesake

Обаче, нека не забравяме, че който се смее последен, се смее най-добре!
Анонимен's picture
Анонимен

ЛокоСФ

пътувайте с влак : )
Анонимен's picture
Анонимен

допълнение

Всъщност, това, което ни спестява Авторката - отлична статия, е че почти всички фирми за автобусен превоз са на ДПС. А БДЖ се срива...
Анонимен's picture
Анонимен

Бг

Наложи ми се да пътувам с "Транс 5" до гр.Созопол. Без забележки! Наистина бях приятно изненадан - две почивки по часовник, проверки за всеки пътник при всяко спиране, възпитано и спокойно отношение на шофьора, климатик, WiFi... Като цяло комфортно пътуване, за първи път ги ползвам. Заслужаваше си. А цената за еднопосочен билет бе малко под 26лв, за разлика от другите компании - 32лв.
Анонимен's picture
Анонимен

минути за реклама?
Анонимен's picture
Анонимен

Додо

Човек, който пътува с автобус до българското море е пълен нещастник. Не, не се извинявам.
Анонимен's picture
Анонимен

А човек, които пише подобни коментари какво е? Не е ли кръгъл глупак със смешни претенции?
Анонимен's picture
Анонимен

фирмата е

Юнион-Ивкони ...
Анонимен's picture
Анонимен

песимист

Закъсненията и дивотиите са си по подразбиране при пътуването с автобус. Не е само София-Бургас. Наскоро пътувах Париж-Мюнхен - 10 минтути след тръгването на автобуса шофьорът съобщи, че тоалетната не работела, но сме щели да спрем скоро. Спирките бяха на всеки час по 15 мин, което е безумие за нощен преход, в Страсбург чакахме един пътник час и половина, а след като влязохме в Германия, шофьорът изгуби един час в миене на автобуса. С пътниците и багажа вътре. Комуникацията му с пътниците беше не груба, а несъществуваща, поради факта, че и немския, и френския, и английския му създаваха сериозни затруднения. Равносметка : 400км до Бургас за 6-7 часа, 800 за 15... приятно пътуване!
pinokio's picture
pinokio
pinokio

pinokio

WELCOME the BULGARIA

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията