Ad Config - Website header

 

Article_top

Мнозина американци изпитват странно увлечение по идеята за автократа реформатор, за силния лидер, който може да "модернизира" и да изведе своята страна от нейното назадничаво и необразовано минало. Това беше надеждата за принц Мохамед бин Салман от Саудитска Арабия, надежда, която сега е донякъде помрачена от извършеното в Турция убийство на журналиста и коментатор във в. "Вашингтон пост" Джамал Кашоги, което, изглежда, принцът е поръчал.

Джамал Кашоги. Снимка АП/БТА


Симпатизиращите му американци смятат Мохамед, или МБС, както е известен още, за човек, който се опитва да реформира суровинната икономика на Саудитска Арабия и да помири исляма и модерността. Ако това изискваше повече, а не по-малко диктаторски контрол, ако то включваше ареста не само на други членове на кралското семейство, а и активисти за правата на жените, умерени религиозни лидери и дори млади икономисти, задаващи въпроси за съмнителните числа, съдържащи се в програмата "Визия 2030" на престолонаследника - така да бъде! Само "революция отгоре" имаше някакви шансове да реформира това традиционно тесногръдо общество. Нали знаете - не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.


Този израз не е нов. През 20-те и 30-те години на миналия век Бенито Мусолини, Йосиф Сталин и дори Адолф Хитлер изглеждаха на мнозина американци точно такива, от каквито се нуждаеха техните страни, за да влязат във форма. В годините на студената война лидери, сред които филипинският авторитарен лидер Фердинанд Маркос, иранският шах Мохамед Реза Пахлави, южнокорейският диктатор Пак Чжон-хи и чилийският диктатор Аугусто Пиночет се изредиха като любими "модернизиращи" диктатори на САЩ. В епохата след студената война китайската диктатура спечели възхищението на много американци заради гладкото справяне с икономиката.
Цялата тази симпатия към диктаторите се оправдава с вариации на това, което някога се наричаше "теория за модернизацията". Развиващите се общества, гласеше този аргумент, трябва да преминат през авторитарен етап, преди да могат да станат демокрации, по икономически и политически причини. Само на авторитарни правителства може да се разчита да вземат правилните икономически решения, без да бъдат възпирани от обществения натиск за инфлационни и повишаващи дефицита разходи.


Освен това се смяташе, че незападните общества не разполагат с някои от основните елементи, необходими за поддържане на демокрацията - върховенство на закона, стабилни политически институции, средна класа, жизнено гражданско общество. Да им се наложи демокрация прекалено рано би довело до радикализъм и "нелиберална демокрация". Ролята на автократа реформатор беше да подготви тези общества за евентуалния преход към демокрация, създавайки основите за либерализъм.
През 60-те години на миналия век политологът Самюъл Хънтингтън се опита да докаже, че модернизиращите общества се нуждаят от ред, а не от свобода. В края на 70-те години Джийн Къркпатрик използва този аргумент, за да защити подкрепата за "приятелски" десни режими - с теорията, че те в крайна сметка ще разцъфтят като демокрации, ако САЩ ги подкрепят срещу опонентите им, но ще отстъпят пред радикални комунистически правителства, ако САЩ оттеглят подкрепата си.


Забележително е колко много влияние запазват този вид аргументи, въпреки че се оказаха в по-голямата част абсурдни. Оказа се точно обратното на казаното от Къркпатрик. Комунистически правителства бяха тези, които предприеха реформите, довели до тяхното разпадане и обръщане към демокрацията, колкото и нестабилна да е тя. В същото време авторитаризмът се запазваше в Близкия изток и на други места освен там, където САЩ оттеглиха подкрепата си, като във Филипините, Южна Корея и Чили; едва тогава те станаха демокрации.
От чисто фактологична гледна точка се оказа, че диктатурите не вършат по-добра работа за постигане на икономически растеж. А икономическият растеж не се оказа тайната за демокрацията. Вече от четвърт столетие храним очаквания, че китайският икономически растеж, който създаде значителна средна класа, ще доведе неизбежно до по-голяма политическа откритост. Но тенденцията е в обратната посока - китайският лидер Си Цзинпин концентрира цялата власт в себе си и правителството експериментира с все по-радикални методи за политически и социален контрол.


Що се отнася до "либерализиращия автократ", той се оказа още по-рядко срещано създание. Автократите, както се оказва, не проявяват склонност да създават основите за собствената си замяна. Те не създават независими политически институции, не насърчават върховенството на закона и не позволяват появата на жизнено гражданско общество точно защото те биха застрашили техния контрол над властта. Вместо това се опитват да унищожават институции и опозиционни сили, които биха могли някой ден да се окажат предизвикателство за диктатурата им. Защо бихме очаквали нещо различно?
И въпреки това го правим по най-различни причини. Някои са просто расистки. До голяма степен като расовите империалисти през XIX век ние просто приемаме, че някои хора не са готови за демокрация или че техните религиозни или исторически традиции не са ги подготвили за демокрация. Друга причина произтича от неудовлетворение от хаоса на нашата демокрация. Има известен осезаем копнеж по силния лидер, който може да преодолее всички политически безсмислици и просто да постигне резултати - копнеж, с който нашият сегашен президент се заиграва много ефективно.


Освен това има и страх от това, до което може да доведе демокрацията другаде. В годините на студената война това бяха искания за по-голяма икономическа и социална справедливост потенциално за сметка на инвестициите на САЩ. Днес това са искания за общество и държавно управление в по-голямо съзвучие с ислямското учение. Страхуваме се от това, което хората могат да изберат, ако бъдат оставени да правят собствен избор, затова предпочитаме "революция отгоре".
И, разбира се, съществуват и нашите стратегически интереси. Искахме съюзници срещу СССР; сега искаме съюзници срещу Иран. Това, което открихме през студената война обаче и което може да откриваме отново днес, е, че тези предполагаеми съюзници може да не са толкова стабилна опора, колкото сме се надявали. Техните методи за справяне с опонентите им може да създават по-радикална опозиция и да правят евентуална революция по-вероятна, а не обратното. Както в Египет, така и в Саудитска Арабия може накрая да открием, че подкрепата на диктатори в тези страни в крайна сметка води точно до резултата, който сме се надявали да избегнем. Тогава оръжията, които ги молехме да купят от нас, ще се окажат в ръцете на същите радикали, от които се очакваше да ни спасят.
Днес поддръжниците на саудитския принц в САЩ питат как може да е бил толкова глупав, ако наистина, както изглежда, е разпоредил убийството на Кашоги. Но кои са глупците тук? Диктатори правят това, което правят диктаторите. Ние сме тези, които живеем в егоистична фантазия, измислена от самите нас и която в крайна сметка ще се обърне и ще ни ухапе.

Автор на статията е Робърт Кейган, старши изследовател в института "Брукингс" и сътрудник на в. "Вашингтон пост". Препубликуваме статията му от БТА.

 

Мнозина американци изпитват странно увлечение по идеята за автократа реформатор, за силния лидер, който може да "модернизира" и да изведе своята страна от нейното назадничаво и необразовано минало. Това беше надеждата за принц Мохамед бин Салман от Саудитска Арабия, надежда, която сега е донякъде помрачена от извършеното в Турция убийство на журналиста и коментатор във в. "Вашингтон пост" Джамал Кашоги, което, изглежда, принцът е поръчал.

Джамал Кашоги. Снимка АП/БТА


Симпатизиращите му американци смятат Мохамед, или МБС, както е известен още, за човек, който се опитва да реформира суровинната икономика на Саудитска Арабия и да помири исляма и модерността. Ако това изискваше повече, а не по-малко диктаторски контрол, ако то включваше ареста не само на други членове на кралското семейство, а и активисти за правата на жените, умерени религиозни лидери и дори млади икономисти, задаващи въпроси за съмнителните числа, съдържащи се в програмата "Визия 2030" на престолонаследника - така да бъде! Само "революция отгоре" имаше някакви шансове да реформира това традиционно тесногръдо общество. Нали знаете - не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.


Този израз не е нов. През 20-те и 30-те години на миналия век Бенито Мусолини, Йосиф Сталин и дори Адолф Хитлер изглеждаха на мнозина американци точно такива, от каквито се нуждаеха техните страни, за да влязат във форма. В годините на студената война лидери, сред които филипинският авторитарен лидер Фердинанд Маркос, иранският шах Мохамед Реза Пахлави, южнокорейският диктатор Пак Чжон-хи и чилийският диктатор Аугусто Пиночет се изредиха като любими "модернизиращи" диктатори на САЩ. В епохата след студената война китайската диктатура спечели възхищението на много американци заради гладкото справяне с икономиката.
Цялата тази симпатия към диктаторите се оправдава с вариации на това, което някога се наричаше "теория за модернизацията". Развиващите се общества, гласеше този аргумент, трябва да преминат през авторитарен етап, преди да могат да станат демокрации, по икономически и политически причини. Само на авторитарни правителства може да се разчита да вземат правилните икономически решения, без да бъдат възпирани от обществения натиск за инфлационни и повишаващи дефицита разходи.


Освен това се смяташе, че незападните общества не разполагат с някои от основните елементи, необходими за поддържане на демокрацията - върховенство на закона, стабилни политически институции, средна класа, жизнено гражданско общество. Да им се наложи демокрация прекалено рано би довело до радикализъм и "нелиберална демокрация". Ролята на автократа реформатор беше да подготви тези общества за евентуалния преход към демокрация, създавайки основите за либерализъм.
През 60-те години на миналия век политологът Самюъл Хънтингтън се опита да докаже, че модернизиращите общества се нуждаят от ред, а не от свобода. В края на 70-те години Джийн Къркпатрик използва този аргумент, за да защити подкрепата за "приятелски" десни режими - с теорията, че те в крайна сметка ще разцъфтят като демокрации, ако САЩ ги подкрепят срещу опонентите им, но ще отстъпят пред радикални комунистически правителства, ако САЩ оттеглят подкрепата си.


Забележително е колко много влияние запазват този вид аргументи, въпреки че се оказаха в по-голямата част абсурдни. Оказа се точно обратното на казаното от Къркпатрик. Комунистически правителства бяха тези, които предприеха реформите, довели до тяхното разпадане и обръщане към демокрацията, колкото и нестабилна да е тя. В същото време авторитаризмът се запазваше в Близкия изток и на други места освен там, където САЩ оттеглиха подкрепата си, като във Филипините, Южна Корея и Чили; едва тогава те станаха демокрации.
От чисто фактологична гледна точка се оказа, че диктатурите не вършат по-добра работа за постигане на икономически растеж. А икономическият растеж не се оказа тайната за демокрацията. Вече от четвърт столетие храним очаквания, че китайският икономически растеж, който създаде значителна средна класа, ще доведе неизбежно до по-голяма политическа откритост. Но тенденцията е в обратната посока - китайският лидер Си Цзинпин концентрира цялата власт в себе си и правителството експериментира с все по-радикални методи за политически и социален контрол.


Що се отнася до "либерализиращия автократ", той се оказа още по-рядко срещано създание. Автократите, както се оказва, не проявяват склонност да създават основите за собствената си замяна. Те не създават независими политически институции, не насърчават върховенството на закона и не позволяват появата на жизнено гражданско общество точно защото те биха застрашили техния контрол над властта. Вместо това се опитват да унищожават институции и опозиционни сили, които биха могли някой ден да се окажат предизвикателство за диктатурата им. Защо бихме очаквали нещо различно?
И въпреки това го правим по най-различни причини. Някои са просто расистки. До голяма степен като расовите империалисти през XIX век ние просто приемаме, че някои хора не са готови за демокрация или че техните религиозни или исторически традиции не са ги подготвили за демокрация. Друга причина произтича от неудовлетворение от хаоса на нашата демокрация. Има известен осезаем копнеж по силния лидер, който може да преодолее всички политически безсмислици и просто да постигне резултати - копнеж, с който нашият сегашен президент се заиграва много ефективно.


Освен това има и страх от това, до което може да доведе демокрацията другаде. В годините на студената война това бяха искания за по-голяма икономическа и социална справедливост потенциално за сметка на инвестициите на САЩ. Днес това са искания за общество и държавно управление в по-голямо съзвучие с ислямското учение. Страхуваме се от това, което хората могат да изберат, ако бъдат оставени да правят собствен избор, затова предпочитаме "революция отгоре".
И, разбира се, съществуват и нашите стратегически интереси. Искахме съюзници срещу СССР; сега искаме съюзници срещу Иран. Това, което открихме през студената война обаче и което може да откриваме отново днес, е, че тези предполагаеми съюзници може да не са толкова стабилна опора, колкото сме се надявали. Техните методи за справяне с опонентите им може да създават по-радикална опозиция и да правят евентуална революция по-вероятна, а не обратното. Както в Египет, така и в Саудитска Арабия може накрая да открием, че подкрепата на диктатори в тези страни в крайна сметка води точно до резултата, който сме се надявали да избегнем. Тогава оръжията, които ги молехме да купят от нас, ще се окажат в ръцете на същите радикали, от които се очакваше да ни спасят.
Днес поддръжниците на саудитския принц в САЩ питат как може да е бил толкова глупав, ако наистина, както изглежда, е разпоредил убийството на Кашоги. Но кои са глупците тук? Диктатори правят това, което правят диктаторите. Ние сме тези, които живеем в егоистична фантазия, измислена от самите нас и която в крайна сметка ще се обърне и ще ни ухапе.

Автор на статията е Робърт Кейган, старши изследовател в института "Брукингс" и сътрудник на в. "Вашингтон пост". Препубликуваме статията му от БТА.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията