„Никой не може да очаква от мен да участвам във Формула 1 с трабант“, казва навремето Минчо Минчев. И заради забележителния му талант през 1977 г. държавата му купува „ферари“ – цигулката Страдивари 1716 Барон Витгенщайн. От тогава българският музикант е на световната писта.

С този инструмент ценителите ще го чуят съвсем скоро отново – големият цигулар ще излезе в зала 1 на НДК на 14 декември в концерта „Виртуозите“, част от 32-ото издание на Новогодишния музикален фестивал.

Минчо Минчев и контрабасистът Рик Стотийн ще изпълнят Гран дуо концертанте на Ботезини. Диригент на Фестивалния оркестър ще бъде Емил Табаков. С произведенията в програмата ще бъдат отбелязани важни за музикалния свят годишнини: 150 години от смъртта на Джоакино Росини, 195 г. от смъртта на Джовани Ботезини и 215 г. от рождението на Хектор Берлиоз.

Минчев ще се завърне на тази сцена след 16 години пауза – там, където навремето е сред героите в първите издания на Новогодишния музикален фестивал.

Изключителната артистична кариера на Минчо Минчев е свързана със събития на най-престижните концертни сцени по света – „Карнеги хол“ в Ню Йорк, „Кенеди център“ във Вашингтон, Болшой театър и зала „Чайковски“ в Москва, „Ройъл Фестивал Хол“ и Ройъл Албърт Хол“ в Лондон, зала „Херкулес“ в Мюнхен… През годините той журира международни конкурси като „Карл Флеш“ (Великобритания), „Рудолф Липицер“ (Италия), „Ифра Нийман“ (Германия), „Бетовен“ (Чехия), „Югенд Музициерт“ (Германия) и др.

От 1993-а е председател на Фондация „Панчо Владигеров“ и оглавява журито по цигулка на Международния конкурс за пианисти и цигулари към фондацията. От 2002-а е артистичен директор на Международната лятна академия, провеждана ежегодно на Международния музикален фестивал „Варненско лято“.

Минчо Минчев е професор по цигулка в Университета по изкуствата „Фолкванг“ в Есен, Германия, от 1990-а. Паралелно с интензивната си работа в университета и активната солистична дейност той води майсторски класове по цигулка в различни градове по света – Мексико, Куба, Турция, Гърция, Македония, Словакия, Япония, Южна Корея, Австралия, България. От 18 години провежда майсторски клас по цигулка в Аркутино със съдействието на Фондация „Св. св. Кирил и Методий“. Води ежегодно майсторски класове по цигулка и на фестивалите „Варненско лято“ и „Мартенски музикални дни“.

Минчо Минчев е роден в Габрово през 1950-а. Започва да свири на цигулка на 4. Деветгодишен, той изнася първия си самостоятелен концерт. Израствайки, печели редица лауреатски звания и награди от престижни национални и международни конкурси, най-големите сред които са „Хенрик Виенявски“ (Полша, 1967), „Паганини“ (Италия, 1970), „Карл Флеш“ (Великобритания, 1972 и 1974). Учи при проф. Емил Камиларов, а в периода 1974/76 специализира при проф. Йфра Нийман в Лондон. На 27 години получава своя Страдивариус.

– Според една тенденция от последните години, мнозина творци вече не посочват мястото си на произход. Вие от много години живеете в чужбина. Дойде ли моментът, в който сте само Минчо Минчев, без „България“ след запетаята?

– Аз съм българин и такъв ще си остана.

– След толкова години в Германия не се ли промени Вашето самоусещане?

– Никак. В Германия съм така, както съм бил навсякъде по света, когато съм свирил. В Германия главната ми ангажираност е това, което правя. Преди почти 30 години станах професор в една от най-престижните музикални академии – „Фолкванг“, в Есен. От там нататък давам това, което съм имал щастието да науча през живота си, на моите студенти. Радвам се, че сред тях няма човек, който да не е реализиран с инструмента цигулка. За тези 30 години имам може би 12-13 концертмайстори, които са пръснати в Германия и Европа. И фактът, че съм българин и че до името ми седи България ще си остане така.

– Това не Ви ли е причинявало някога проблеми? Знаем с какво са известни българите в Германия, а и в цяла Западна Европа…

– Малко беше сложно в един момент заради всички визи, които човек трябваше да събира, за да пътува. А и ако искаш да поканиш майка си примерно, трябваше да поискаш разрешение от местните власти в Германия, да опишеш къде ще я поканиш, как…

– Така беше преди промените или след това?

– След промените, в новото т.нар. време – аз отидох в Германия през 1990 година.

Ние постепенно бяхме приобщени към Европа – казвам „приобщени“ неслучайно, дано станем равнопоставени в някакъв момент. А ние не сме, за съжаление, защото българинът има потенциал, държавата… Не, не държавата, българската народност има потенциал, който за съжаление нито се използва достатъчно, нито се реализира достатъчно. Аз си спомням в началото на прехода как най-доброто излизаше в чужбина и какво направи България най-доброто да не замине в чужбина. Сега има друг припев – надежда, че един ден тези хора, които са заминали, ще се върнат – и дай Боже да се върнат.

– Вярвате ли в това?

– Ще се върнат, когато станат пенсионери. Евентуално.

Това е един шпагат, единият ми крак е в България

– Как стои въпросът с Вашето завръщане?

– Ако разделим времето, в което аз съм в България, и времето, в което не съм тук – ще стане 50 на 50. Практически това е един шпагат – единият ми крак е в България. Понякога присъствието ми тук е било много интензивно. Но преди доста години реших, че нищо чак толкова ново не се случва, че да бъде споделяно. Отклонявах елегантно интервютата, редуцирах и присъствието си в публичното пространство. За мен публичното пространство е сцената.

– Чувствате ли се понякога германец?

– Никак! Никога. Много ми е приятно и подредено в Германия, знам винаги какво имам да правя, какви неща трябва да свърша, как да ги свърша оптимално добре и кога – но това е едно от местата, където работя, това е.

– Кое тогава наричате свой дом?

– Няма такъв.

– Дори родното Ви място?

– Родното ми място е България.

Роден съм в Габрово, бях на 14 години, когато се преместихме в София, за да уча. От там нататък тръгнах по света по конкурси, концерти, те ставаха все повече и повече. Спомням си едно интервю, беше с руски колега – журналистът го пита: „Какви са творческите Ви намерения?“ и той казва: „Предстоят ми турнета в Германия, във Франция, в Америка, в Латинска Америка…“ и колегата Ви го прекъсна: „Аз не ви питам за местата, където Ви праща кариерата Ви, а за творческите Ви намерения. Какво ново ще научите, какво ще изпълните, с кого – това са творчески намерения“. Така че това винаги е било много важно за мен – хората, с които свиря, какво свиря, а не къде го свиря. Защото никъде публиката не е дошла под строй или защото е накарана, а защото иска да те чуе и си е платила за това.

Спомням си един разговор с професор Ифра Нийман в Лондон, питам го: „Какво е всъщност успешният концерт за Вас?“. Той се засмя и каза: „Както и да свириш, ти не можеш да накараш всички в залата да те харесат. Все ще се намерят хора, които ще имат едно наум, ще бъдат критични или неблагоразположени към това, което си изнесъл. Това от една страна. Но в паузата на твоя концерт, тази публика, която те е харесала, ще отиде на касата и ще каже „Кога той ще свири пак?“, за да си купи билетиЕдната половина от публиката (ако разделим залата 50 на 50) взима телефона след това и казва: „Бях на фантастичен концерт“. Но човекът, който получава тази информация, може някой от другата половина на зрителите да му каже: „Добре, че не дойде“. Тези две информации се сблъскват и става много интересно за онзи, който е чул тези отзиви – единият го е харесал, другият не го е харесал, защо не вземе да отиде и той, да се убеди сам дали е така, или не. Така постепенно интересът към теб расте“.

– Имало ли е при Вас момент на насита от аплодисментите? Настъпва ли някога за един артист такъв момент?

– Все едно да ми кажете: „Не ти ли стига да свириш всеки ден?“. Няма как, аплодисментите са част от цялата вечер, от целия концерт. Ако те харесват, ще те аплодират, не става въпрос за насищане. Много пъти съм казвал, че моята дрога е онзи концерт, от който ще остана доволен. Искам по-често да се случват концерти, след които мога да кажа „Добра работа!“. Друго състояние е, когато ти си доставил удоволствие на хората в залата и отзвукът от това удоволствие е, когато то се връща при теб.

– Понякога аплодисментите идват след известна пауза, и в тази тишина – казват – на някои изпълнители им се пръска сърцето…

– Публиката реагира различно, в днешно време реагира и между частите, но това не е толкова страшно.

– Белег е на лошо възпитание, но в днешно време все повече им се радваме, защото това е нова публика, нали така?

– Донякъде не е лошо, но не е добре. Когато аплаузът не е на място, той убива атмосферата между частите в съвкупността на едно произведение. Мога да си представя сега като е свирил Вадим Репин Шостакович, било е изумително изживяване, аз не бях тук, за жалост. Познавам неговото творчество от времето, когато беше едно малко момченце… След тази изумителна първа част на Шостакович да има аплодисменти, това е убийство в целокупността на изживяването на тази творба. Има друг драматизъм в нея – отзвукът на самото време, в което е живял Шостакович, и не само той. Като си помислим за куфарчето, с което е бил винаги готов да бъде повикан… Това е страшна история, но такова е било времето и то е втъкано в произведенията, които Шостакович е написал.

– Големите артисти обикновено не говорят публично за други големи артисти. За Вас обаче не е проблем не само да говорите, а и да изкажете възхищението си от тях – защо?

– Така съм възпитан – да се радвам на успехите на всички, независимо дали човекът е на 9, 19 или 90 години. Успехът идва след страшно много упорита работа. Има дни, в които последното нещо, което искаш да направиш, е да извадиш цигулката и да започнеш да свириш. Но единствената причина да не свършиш една работа е, ако си в болница – не дай си, Боже. Имаш права едва след като си си изпълнил задълженията, това е моят принцип.

– Вие сте първият български студент на проф. Ифра Нийман. Защо Ви пращат да учите в Лондон, а не в Москва, където също има прочута цигуларска школа?

– О, искаха да ме пратят. Искаха много. Имаше явно някакъв списък на хора, които бяхме млади, талантливи, с награди от международни конкурси и направлението беше Москва или Ленинград. Доводът, който натежа, беше че съм учил при Дина Шнайдерман и Емил Камиларов, те и двамата са възпитаници на съветската школа. За абсолвентския ми концерт Ифра Нийман дойде в България. След тази вечер той казва на срещите си с Министерство на културата и Комитета за културни връзки с чужбина, че той иска да даде стипендията на Британския съвет на мен.

– Решението е било негово. След Вас редица наши цигулари отиват при него, но Вие прокарвате тази пътека…

– Моята специализация беше шест месеца и можеше да бъде продължена, но аз казах на професора ми, проф. Ифра Нийман, че нашият контакт винаги ще си го имаме и предпочитам други двама души да дойдат на моето място.

– Как се чувствахте в Лондон, идвайки от социалистическа България? 

– Видях друга култура, друга естетика, други взаимоотношения. Спомням си първата седмица, когато пристигнах в Лондон и може би първият концерт, на който бях, беше рецитал на Борис Христов в „Ройъл Албърт Хол“. Останах зашеметен от този гениален артист, певец и музикант – беше с един роял на огромната сцена в залата. Беше нещо неземно. Излязох навън и не знаех накъде вървя, не познавах нищо в Лондон – в един момент стигнах до реката, до едно метро и се прибрах. След това открих, че в Лондон всеки ден има толкова много концерти, че не можеш да избереш къде да отидеш. Но за мен изборът беше прост – моята стипендия бе толкова малка, че не можех да си позволя повече от един концерт на седмица със студентски билет.

– Останалите пари за какво харчехте?

– Нямаше други пари. Всичко останало отиваше за студентското общежитие, в което бях, до Хайд парк, съвсем прилично. Имах 20 паунда на седмица. От тях трябваше да плащам стаята си и в този наем влизаше закуска и вечеря, но не и обяд – оставаха пари да стигам до Академията и за един концерт, това е.

– Как се върнахте след тези преживявания, а и след гастролите през годините в чужбина към българската несвобода?

– В България свободата за мен беше професионалният прочит на произведенията, които свиря. Това е свободата, хем да си точен и прецизен с текста, който е пред очите ти, да имаш сръчността да го възпроизведеш по най-добрия начин, хем да имаш такъв контакт с останалите музиканти, че да направите вълнуващо изпълнение.

Тогава притежавах...нюх ли, как да го кажа

Когато се върнах от Англия, в един момент изпитах голям стрес, че няма към кого да се обърна за практически съвет. Но тогава притежавах… нюх ли, как да го кажа. Навремето имаше невероятни диригенти в България, които проявяваха бащинско отношение към младото поколение – и първото име, което ще кажа, разбира се, е Добрин Петков, но не беше само той. Имах възможността да стана солист на Варненската филхармония, за което съм безкрайно благодарен. Невероятен диригент и личност беше Емил Главанаков, той ми каза: „Минчо, когато имаш нужда нещо да пресвириш, винаги ще намеря време“. Така имах цял оркестър на разположение.

Тогава правех повече рециталови програми с моята сестра, но след това, година и половина по-късно, когато се върнах в София, започнах да свиря с най-добрите български музиканти. Почнах с Георги Бадев, Бог да го прости, и много още други. С тези контакти ставаш по-гъвкав с реакциите си спрямо партньора, с когото работиш. Музикантското ми развитие продължи със Софийска филхармония и Радиооркестъра, с Пловдивска, Русенска, Варненска филхармонии, нямаше оркестър, с който да не свиря, и то ежегодно. Да не говорим за всичко онова, което се случваше в чужбина – много големи турнета, непрекъснато бях на колела, имаше години, в които правех по 70-80 концерта на сезон.

– Публиката Ви познава единствено от сцената. Какъв сте, когато слезете от нея – гледате ли със сина си филми като „Междузвездни войни“, например, харесвате ли музиката на Джон Уилямс, Ханс Цимер? Предполагам, че никога няма да изпълнявате филмова музика…

– Една наша много културна, много можеща и ерудирана личност, Панайот Славчев, навремето беше към състава на Студентски дом, „Метроном“ се казваше, ако не се лъжа. Той ми каза: „Дай да направим няколко аранжимента, да свириш“… Беше едно поприще, което се смяташе за по-лека музика. И той направи на Скот Джоплин един аранжимент, направихме и с Биг бенда на Радиото „24 Каприс“ на Паганини… Тогава нямаше етикети кой какво прави. Беше ми любопитно, но видях, че не съм за там като че ли. Хора, които ме срещаха, ме питаха дали го правя за пари. А то беше нещо, което просто исках да опитам. Сега виждам, че синът ми Николо е много по-гъвкав, сетивен в различни музикални направления, което много ме радва, радват ме и всички концерти, които правим заедно. Рядкост е подобно изживяване между баща и син.

Колкото до кросоувъра… има храни, които аз никога няма да опитам. След като има търсене и публика за едно нещо, значи него трябва да го има. То си е пробило път. И когато има хора, което го правят много добре, аз ще ги аплодирам – но толкова.

– Като изпълнител сте получавали изключителни жестове. Как успявате да се дистанцирате политически след това – особено след като държавата купи за Вас цигулката Страдивариус, на цена може би колкото една концертна зала?

– Не знам колко струва една концертна зала (смях), трябва да проверим, защото аз знам колко струва моята цигулка в момента.

– Цената ѝ расте, защото на нея постоянно се свири, не е оставена да замлъкне.

– Дума да не става да замлъкне! Нека да говорим за нещата такива, каквито са. Людмила Живкова бе човекът, който реши едно от лицата на България тогава да бъде културата. И бяха купени цигулка за Стойка Миланова – Гуарнери дел Джезу, веднага след това моя Страдивариус, виолончелото „Матео Гофрилер“ за Венцислав Николов, цигулка „Гофредо Каппа“ за Евгения-Мария Попова… Това е една малка безценна колекция. Не мога да си представя, че в момента отнякъде ще дойдат толкова милиони, за да се купят подобни инструменти.

– Някога след това правен ли е подобен реверанс към класическата музика в България?

– Това е жест, действително – но много добре преценен. Стойка е великолепен цигулар – като се погледнат наградите, които тя имаше, които аз имах щастието да спечеля, интензивната ни концертна дейност… Аз и тогава казах, че не никой може да очаква от мен да бъда във Формула 1 с трабант.

Дадоха ми ферари, но никога не съм бил член на БКП

– И получихте ферари.

– Дадоха ми това, от което имам нужда и това беше много престижен момент за България. Отношението на България към талантливите си хора най-напред е културен жест – и после политически.

Иначе другото, което ме питате – да, предлагали са ми да бъда към партия, но аз отвърнах, че имам нужда от концентрация върху това, което правя.

– И не сте били член на БКП?

– Никога. Както и на която и да е друга партия.

– Искали ли са от Вас по някакъв начин да върнете жестовете, направени към Вас? Макар че по-голяма пропаганда от това, което Вие правите за класиката, няма. 

– Случвало се е да свиря пред държавници по разни поводи. Свирил съм на Путин в Болшой театър, на Горбачов съм свирил, на Вайцзекер, когато беше президент на Германия, на кой ли не. Но това е било част от всичко онова, което един музикант върши.

– Според Максим Венгеров е грешка да отказваш да свириш пред хора, които не харесваш.

– В залата влизат всякакви хора, но те идват, за да получат удоволствие от това, което се предлага. Те не отиват всяка вечер на концерт, а на специално подбрани събития и артисти. Не можеш да кажеш: „Теб не те харесвам, махни се“. Това е пълен абсурд, освен това ти като излизаш не сцената, не започваш да оглеждаш кой е в публиката. Един лекар може ли да каже: „Не ми харесвате, мадам, няма да Ви оперирам“?

– Ще ви цитирам отново един музикант – Ара Маликян, сега му предстои концерт у нас. Той казва, че не цигулките принадлежат на музикантите, а музикантите на цигулките си, защото инструментите имат много по-дълъг живот, пълен с различни музиканти. Мислили ли сте в чии ръце ще отиде някой ден Вашия Страдивариус?

– Този ден наближава. Като се замисля, най-добрите ни изпълнители имат много добри инструменти, дадени им от институциите, където работят – и докато са там, те ще свирят на тях. Албена Данаилова има Страдивариус от Виенска филхармония, Веско Ешкенази – Гуарнери дел Джезу от „Концертгебау“, Мила Георгиева – Страдивариус от Симфоничния оркестър на Радио „Щутгарт“…

Много ми се ще да вярвам, че ще има един млад човек, много успешен и талантлив, който ще спечели няколко конкурса, ще има потенциал, мощ – психическа и физическа – обаяние, човек, който ще има нужда от този Страдивариус и ще бъде щастлив с него. Цигулката не е никак лесна за свирене, тази специално. Аз имах близо две години опознавателен период с нея, докато в един момент тя реши, че ще прави това, което аз искам от нея.

Да се върна на това на кого принадлежи един инструмент – принадлежи на музиканта, естествено. Както гласът принадлежи на певеца. С цигулката ставаме едно цяло – ако не е така, няма да има значение на каква цигулка свириш. Грижата към гласа на един певец е изключителна. Ако заболея, ще отида на лекар, чак когато е крайно наложително. Но ако нещо не е наред с цигулката ми, веднага отивам при няколко лютиера, на които имам доверие, да погледнат какво и защо. Обикновено е за съвсем дребни неща – от самите трептения нещо се размества, нещо минимално трябва да се завърти или премести, понякога се налага да експериментираш с други струни…

– Въпреки че е купена за Вас, тази цигулка продължава да е държавна собственост, нали така?

– Естествено. Това са инструменти, които бяха купени за нас доживот. Това беше формулировката на Министерство на културата тогава. Разбира се, ние нямаме документ, на който да е написано същото, но всеки знае, че тази цигулка е за този, този инструмент е за онзи и толкова.

– На концерта, който Ви предстои в зала 1, с нея ли ще излезете? Или имате и друга цигулка?

– Не, свикнали сме си един с друг и не се разделяме.

Богове сме в това да забравяме

– Концертът Ви е част от Новогодишния музикален фестивал, създаден от диригента Емил Чакъров. Тази година той би навършил 70 години – фестивалът продължава, но паметта за него като че ли е доста избледняла… 

– Бог да го прости, с него бяхме много, много близки приятели и бяхме заедно във всички оркестри, които той създаде в България – още от ученическите години в Музикалното училище и нататък до „Симфониета“ и Фестивалния оркестър. Имаше невероятно обаяние и артистичност, беше човек, който успяваше да изцеди оптимално това, което иска от музикантите, човек с мащабно мислене и с визия за това какво е фестивал. И винаги имаше резервен вариант.

Аз имах щастието да свиря с някои от хората, които той покани – с Николай Гяуров и с кого ли не, това бяха колоси в музиката. На тези концерти залата се пръскаше по шевовете. Тази визия, която имаше за всичко, примерно дефилето с мода от Ленинград, което направи, бе изумителна по мащабите и размаха си. Много важно е да имаш не само идеята, но и силата да я удържиш, да проведеш всичко докрай, както той правеше. Фестивалът си извоюва мястото още от първото издание и се превърна в традиция. След концерта във Виена в София пристигаше самолет, пълен с хора за Новогодишния концерт. Идваха хора от Москва и Ленинград специално за този концерт.

Ние сме богове в това да забравяме, човекът още не е изстинал, а ние сме го забравили. Много боли от това. Трябва да се помни! Аз сега ще хвърля една стрела към Бургас, неговия роден град.

– Там правят някакви празници на негово име…

 „Някакви“ е много точно определение. При Емил нямаше „някакви“,имаше стремеж всичко да бъде реализирано оптимално… Да кръстят едно фоайе на Летния театър на името на Емил Чакъров…! Ами просто не го прави! Или пък направи фестивал в продължение на цяла седмица – „Емил Чакъров“. Всеки ден в курортните градове по Черноморието има културна програма – не го фраскай в тази културна програма, а го извади – това е перла! Една седмица да е, пет, три дни да е. Направи един оперен спектакъл, ама така, от най-добрите!

Не бива да забравяме личности като Емил Чакъров! Младите хора в музиката трябва да знаят кои са създавали култура преди тях, защото много обедняхме духовно. Погледнете какво се е случило от Саша Попов нататък: Недялка Симеонова, Васил Чернаев, Васко Абаджиев… Младите вървят по техните стъпки и трябва да го знаят. Всичко стъпва на паметта.

"Площад Славейков"