В постагентурното си битие секретните сътрудници на ДС от културата не се изявяват като „по-културни“ от колегите си агенти от останалите обществени сфери. Най-чувствителните излизат от обществения живот и се оттеглят (примерно) на село, но те са малко. Най-откровените съвсем открито започват да служат на предишните си господари и даже влизат в политиката, а най-дебелокожите продължават да си работят и живеят, сякаш нищо особено не се е случило – често пъти със същите колеги, за които тайно са донасяли на службите.

Известният езиковед и преводач от немски език проф. Владко Мурдаров е в третата категория – и преди, и след 10 ноември 1989 г. се занимава с научна и педагогическа работа, учи и преподава в Залцбург и Виена, работи в Института за български език, превежда… Освен това води рубрики и пише колонки по проблемите на българския език в БНР, БНТ и други медии.

След като направи каквото можа за органите на тоталитарния режим, днес той продължи да прави каквото може за демокрацията – почти веднага след промените като директор на Българския културен институт в Австрия „Дом Витгенщайн“, след това и като дългогодишен автор на в. „Демокрация“, още куп отговорни длъжности в БАН и други институции… (пълни с бивши агенти).

Мурдаров продължи своята хубава, пълна с постижения и признания у нас и в чужбина кариера на любимец на медиите и демокрацията, носител на няколко национални български и австрийски награди и след 2009 г., когато с Решение № 230 Комисията по досиетата обяви името му сред секретните сътрудници на Шесто управление (1 отдел, 3 отделение) и на Първо главно управление на бившата Държавна сигурност.

За разлика от други бивши сътрудници на ДС Мурдаров не реагира на оповестяването. Далеч по-бурно и агресивно бе отношението му към едно друго последващо обвинение, но това е друга история, за която вече сме разказвали.

Според документите в периода 1975-1985 година по света и у нас агент Владко Мурдаров е написал собственоръчно и подписал със секретния си псевдоним Драган стотици доноси – основно срещу свои колеги в България и Австрия. Някой може да си зададе въпроса дали е станал агент, защото е заминал да учи и работи в Австрия, или е заминал за Австрия, защото е станал агент. Истината е някъде там, в папките с донесенията му.

Един от първите документи в „Дело N 14287“ е справка за агента и уведомление, че:

„От 10.12.1980 г. за срок от три години като лектор по български език в Славянския институт в Залцбург ще бъде изпратен агент Драган. […] Кандидатска дисертация е защитил през 1976 г. във Виенския университет като стипендиант на западногерманската фондация „Фридрих фон Щайн“.

Изглежда, че австрийците и западногерманците са си плащали, за да могат български агенти да живеят и работят на Запад и да ги шпионират.

„Вербуван през 1975 г. на идейно-политическа основа по линия на БАН –продължава документът. – Проявил се е като дисциплиниран и изпълнителен агент. Проверяван е с оперативно-технически средства и паралелна агентура. Данни за нечестност и разгласяване на връзките му с ДС не са постъпили.“

Очевидно е, че за службите проверката е най-висшият израз на доверие.

Следва справка от 22.01.1981 г., от която научаваме най-важните (според ДС) биографични факти за „Драган“. През 1953 г. баща му, член на БЗНС, е бил осъден на три години лишаване от свобода за „противодържавна агитация и пропаганда“. Дали е разпространявал позиви, разказвал вицове или е споделил с някого какво е чул по радио „Лондон“? Няма данни. Но присъдата на бащата не е попречила на сина да стане член на ДКМС през 1962-ра, дружествен секретар, член на ученическия комитет и зам.-председател на вузовската ревизионна комисия.

След вербуването му „Драган“ е използван активно за оперативно обезпечаване на провежданите по линия на БАН международни мероприятия. И за събиране на всякаква информация за колегите си – най-вече кой какво казал по повод поредния предстоящ конгрес на БКП /партийна конференция/, партийни тезиси, международна обстановка…

Владко Мурдаров е вербуван официално на 14 август 1975 г., но сведения от него започват да постъпват поне година преди тази дата, а най-вероятно и по-рано. Още на 4 юни бъдещият (или вече настоящ?) агент изпраща информация за фондацията „Хердер“, с която разкрива пред ДС истинската й същност:

„В началото на стипендиантите се предлагат и обещават големи възможности за работа и изобщо помощ, за да може човек да се занимава при най-добри условия със специалността си. По-късно обаче се намират много пречки, които провалят „добрите“ намерения на фондацията. […] Нейната цел не е да помогне на стипендиантите при тяхната работа, а само да им даде възможност да поживеят известно време в капиталистическа страна и да се запознаят с начина на живот там…“

И стипендиантите се възползват.

От друго сведение през септември 1974-та научаваме, че от фондацията винаги молели стипендиантите (които вече са се запознали с капиталистическия начин на живот) „след приключване на обучението да се завръщат в родината си, защото в противен случай биха затруднили изпращането на нови стипендианти“.

Мурдаров получава Хердерова стипендия през 1972 г. и през 1975-а получава степен „доктор“ на Виенския университет.

В едно от първите си (запазени) сведения в Том I, работно дело № 40888, агент Драган информира ДС за задачите на Секцията за съвременен български език в Института за български език към БАН. В ДС имат навика да искат от агентите си да им съобщават под формата на строго секретни данни общодостъпна информация. Може би така отчитат дейност. Вярно, че Институтът по български език не е военен завод, но това не значи, че в него не могат да попаднат хора с недостатъчна политическа подготовка, прикрити врагове на социализма и друг вражески контингент – или дори шпиони, изпратени от западните страни, за да откраднат тайните на българския език и да саботират работата по изготвянето на „Академичната граматика на българския език“.

Дори изглежда, че точно това се случва – ето какво съобщава Драган:

„От представените от всички членове на секцията отчети за изминалите 2 години може да се направи общият извод, че те не изпълняват системно своите задължения, много по-голяма част от времето си отделят за лични задачи или просто не се занимават с изследователска дейност.“

Подозрителната фигура е на Мари-Терез Тушебьов – 40-годишна френска монахиня, която голяма част от служителите в института смятат за шпионка, пише Драган, която „влиза в различни кабинети уж за да полива цветята“. И защо не, след като Драган получава задача от оперативния си ръководител да разпространява слуха за шпионската ѝ дейност?

Голяма част от донесенията на агента са на тема кой какво казал или намекнал срещу властта. Например:

„На въпрос във връзка с подготовката на конференция по въпросите на терминологията, посветена на XI конгрес на БКП, на 26 януари 1976 г. М.Л. заявил на източника, че „с глупости не се занимава, а камо ли с глупости, посветени на глупости“.

В резултат на този донос Драган получава задача да покани М.Л. у дома си и да го помоли за помощ в изготвянето на кратка беседа, посветена на тезисите на другаря Тодор Живков, уж възложена на негов братовчед. Целта е установяване отношението на М.Л. към партийните тези за развитие на науката. Изпълнителният Драган направил каквото му било наредено, но М.Л. отказал да се занимава с политически тезиси, от които нито разбира, нито се интересува.

Но и Партията и нейният боен отряд ДС не се предават лесно. Те искат да знаят мнението на колектива и отделните му членове – изглежда и през ум не им минава, че мнозинството нормални хора изобщо не се интересува от партийни тезиси. В Института е организирано открито партийно събрание (на което присъстват и безпартийните членове на колектива) за обсъждане на тезисите. Обсъждане обаче не се получило. Драган обяснява това с две причини:

„От една страна, хората са аполитични, от друга - избягват да разговарят по политически теми.“

Драган е прав, хората нямат желание да разговарят на политически теми – особено с него.

Като пропуска само себе си, Драган разказва човек по човек кой какво не е свършил за шестмесечието и предлага свой подробен анализ на работния процес и (не)свършените задачи. Сведението е по повод справка за ЦК на БКП по повод „някои недостатъци“ в работата на Института по български език при БАН. ДС или ЦК на БКП ще трябва да решат дали тук става дума за диверсионни действия на западни разузнавателни централи (защото наистина подозират и това), или просто при социализма навсякъде се работи на принципа „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че им работим“.

Драган донася за десетки свои колеги, но най-често за М.Л. – за командировките му, прави предположение за интимния му живот, съобщава, че си е купил нов транзистор „Грундиг“ (вероятно от "Кореком", но откъде валута?) и в един случай прекарва цяла вечер на гости у М. Л. в опит да види на коя станция е поставен транзисторът, но един от гостите седял през цялото време пред него и му попречил да види станцията.

ДС иска от агента да докладва за предконгресни настроения в Института и той докладва:

„На 11 март Е.Г. без повод предложи да разкаже виц за конгреса – след него българската нация щялада стане часовникарска нация, защото всички щели да стоят пред витрините с новите цени и да цъкат с език. М.Л. коментира, че наистина се очаквало поскъпване.“

Конгресът минава и заминава, а ДС има съвсем нова задача за Драган – да събира следконгресни мнения. Такива също почти няма, но вместо да стои със скръстени ръце, Драган информира кой е работил много, кой малко и кой само се е подпирал на ленинския съботник.

Впрочем ето една малка извадка със случайно избрани доноси на Владко Мурдаров за колеги от Института за български език:

„Мари-Терез Тушбьов направила сравнение между жизнения стандарт във Франция и България, като изтъкнала, че във Франция има по-голям лукс – с което К. В. се съгласила.“

„М.Л. има навика, когато говори по телефона и някой влезе в стаята му, да приключва набързо разговора.“

„В.В. коментирал, че по време на честването на Априлското въстание се смял много, когато Тодор Живков извадил гребен и почнал да се реши.“

„М.Л. се възмущава как е възможно така да бъде ухажвана Людмила Живкова – все едно че е принцеса.“

„М.Л. води рубрики в радиото и във в. „Отечествен фронт“ – отдал се е на печалбарство и стремеж към известност.“

„По сведение на Е.Г. – съобщава Драган – на заседание на правописната комисия проф. Стоян Стоянов изтъкнал, че смята за необходимо да се измени правилото за членуването на съществителните, окончаващи на -изъм, защото неслучайно някои високопоставени лица казвали „комунизъма“ и „социализъма“, а не както било прието досега „комунизма“ и „социализма“.

В това сведение абсурдът вече е толкова силен, че е много да се каже дали Е.Г. е разказал виц, дали професор Стоянов се е подиграл тънко с високопоставените лица, или съвсем сериозно е решил да узакони правоговорните им грешки – последното се е случвало неведнъж.

В работата си за ДС нямащият още 30 години Драган се изявява и като критик-рецензент на научните трудове на колегите, коментира с голямо самочувствие кандидатурите за директор на Института през 1976 г., дава насоки за развитието на българистиката като наука. Но той не е първият, нито последният агент, който, опиянен от тайната си власт, започва да се вживява в ролята си на таен, но пълновластен господар, който лично решава съдбите на колегите си.

Карат го да събира мнения и коментари по повод всякакви събития – пленуми, конференции, нов директор, нов филм или книга, уволнение – каквото и да стане, ДС трябва да знае кой какво мисли за станалото. Най-често колегите му не коментират политическите събития, но Драган има поставени задачи, затова не спира да пита и разпитва. И така се стига до следната ситуация, за която самият той докладва най-добросъвестно: Л.Л. от Института отказала неколкократно поканите да му отиде на гости (канел я по препоръка на ДС). Докато в един момент пред други колеги му заявила: „Не искам да идвам, защото знам, че ще ме провокираш и после ще докладваш какво говоря и мисля.“ Веднага след това друга колежка му казала, че може да я докладва какво чете в момента – „книга, в която „македонският въпрос“ се разглежда от други позиции. Само че е от съветска авторка.“

В края на този донос Драган учудено допълва, че това отношение към него е „напълно немотивирано“.

През 1980 г. агентът сключва граждански брак с Б.Й., „дъщеря на другаря Веселин Йосифов, председател на Съюза на българските журналисти“. В тази ситуация ДС вижда своя голям шанс, но за това как ще го използва ще разкажем във втората част.

Очаквайте II част!

"Площад Славейков"