"Синя вълна" ли беше, или просто относително стандартна междинна изборна корекция? Въпросите от този вид изглежда удивляват и доминират в анализите след изборите на 6 ноември. При наличието на колеги, които са много по-добре запознати с тази материя, аз няма да влизам в дълбочина по тези дебати.

Искам само да отбележа, че в качеството си на 24-годишен ветеран от "Брукингс" (политически мозъчен тръст) и 30-годишен ветеран от Вашингтон съм видял предостатъчно "вълни" и други изборни феномени в привидно сеизмични пропорции (1992, 1994, 2006, 2008, 2010, 2016), за да съм наясно, че нито една от тях не е дълготрайна. Съвременният американски електорат е често капризен и променлив, както и сериозно разделен.

Но преди всичко аз вярвам, че голяма част от американските граждани, най-вече от работническата и средната класа, са ядосани и нещастни. Тази реалност носи сериозни последици не само за бъдещето на политическия процес, но и за ролята на Америка на световната сцена - тя е незаменима за международната сигурност и с отслабването ѝ се нарушава стабилността на глобалния ред.

Много по-изненадващи за мен бяха президентските избори през 2016 г. Не самият факт, че Доналд Тръмп стана президент. По-скоро, че той и Бърни Сандърс - двама бунтари, двама аутсайдери, много различаващи се по светоглед и характер персонажи, доминираха в политиката през въпросната година. Лъвове на американската политика и изгряващи суперзвезди с огромен талант, като тук не говорим само за Хилъри Клинтън и Джеб Буш, но също и за Марко Рубио, Скот Уолкър и Джон Кейсик, бяха разгромени на изборите от ядосани популисти с радикални послания.

Нека разгледаме случая с Тръмп, след като той бе по-екстремният бунтар и след като той спечели голямата награда. Той обеща не само преустройство по отношение на вътрешната политика, но и рязка смяна на външополитическия курс на Америка, който силно напомня на изолационизма от 20-те години на миналия век.

Този факт е особено значим, ако искаме да разработваме прогнози за бъдещето на американската външа политика. Кампанията на Тръмп бе много по-радикална от политиката, която в момента следва като президент на САЩ, но коментарите му спрямо съюзниците на Америка и призивите му за изтегляне на държавата от световната сцена са притеснителни. А той спечели именно с тези послания! Гласоподавателите бяха твърдо решени да подкрепят прекратяването на някои от ключовите подходи в политиката на САЩ, ръководили държавата след края на Втората световна война. 

Този прост факт предвещава голяма опасност не само за следващите две години управление на Тръмп, но и за устойчивата воля на нацията ни да продължава да играе активна роля в света след 1945 г. Ако САЩ се откажат от тази роля, аз ще се страхувам за този свят.

Русия може да причини проблеми на Европа. 

Северна Корея може да нападне Южна Корея. 

[[nid:71469]]

Китай и Япония да влязат в конфликт. 

Отношенията между шиити и сунити да се влошат.

Дебатите продължават за това дали яростта и неудовлетвореността на американците са продукт на икономиката, културата, страха от имиграцията, абстрактното усещане за безпорядък и беззаконост по улиците, или е нещо друго. Специалистите трябва да се фокусират предимно върху пречките пред обединението на обществото и да се опитат да ги разрешат. Аз вярвам, че политическите програми трябва да се фокусират върху икономиката, подобряване на работните места, достойнството и изобщо качеството на живот на американския работник и неговото семейство.

Накратко, трябва ни план за възвръщане мечтата за средната класа в Америка, не само за добруването на средната класа, но и за бъдещето на външната политика на САЩ и в резултат - съдбата на цялата планета. В противен случай гласоподавателите на бъдещите избори може да се насочат към кандидати, които предлагат лесни решения за всичко или обиждат неблагодарните съюзници и други нации за, видите ли, създаването на всичките ни проблеми, или сочат федералния бюджет за отбрана и външни работи като основна причина за икономическите ни неволи. И следващия път, когато популист спечели с подобно послание, той или тя може да управлява по начина, по който е обещал (а) по време на кампанията.

Възможно е през 20-те години на този век да забележим завръщане към 20-те години на миналия век. Тръмп управлява точно както обеща по определени въпроси като климата и околната среда, сделката с Иран и Транстихоокеанското търговско споразумение.

 

Но той запази традиционната външна политика на САЩ в други сфери, като избра за дДържавен секретар Майк Помпео и за министър на отбраната Джим Матис. Това може и да не се случи следващия път.

Светът се нуждае от лидер, който да съхранява сигурността и икономическия ред, за да не се остави на хаоса и конкуренцията отново да го превземат. Поради големината си, географията, демографското разнообразие, демокрацията и конституционните принципи Америка е единственият сериозен кандидат за тази позиция в сегашния исторически период. Ние си имаме своите проблеми, но алтернативите са много по-лоши.

Как би изглеждала една обширна програма за възстановяване на мечтата за Америка у средната класа? Ричард Рийвс от "Брукингс" и други продължават да изследват този основоположен въпрос за бъдещето на нацията ни. Но Бел Соухил вече е разработила съществена част от това, което би трябвало да съпътства един такъв проект. Някои от нещата могат да ви изглеждат познати. Например:

Първо: Преориентация на американската корпоративна стратегия. Тя трябва да се фокусира повече върху работниците, отколкото върху акционерите. Идеите на американските корпорации за максимизиране на приходите и възхваляване на ангажиментите към акционерите са твърде погрешни. Споделяне на печалбите с работниците и засилването на усещането за лоялност на корпорацията към работника са все идеи, които заслужават да бъдат разгледани.

Второ: Трябва да се инвестира повече в инфраструктурата. За тази цел е необходимо да се създаде федерален фонд с централен съвет, който да решава къде да се финансира. Подходящо име би било "Инвестиционен фонд за американската сила". Така ще се отбележи връзката между икономическата ефективност и военната мощ в дългосрочен аспект.

Трето: Трябва да се води политика на подкрепа за по-бедните семейства. Не да се дават подаяния, а да се повиши заплащането, както и условията на работното място (особено за семействата с един родител или с много малки деца). 

Четвърто: Трябва да се запълнят пропуските в образованието и да се подобри обучението при някои професии. Много от работните места се губят заради динамиката на икономиката, иновациите и автоматизацията, а не втълпяваната от настоящата администрация търговия. Трябва да помогнем на всеки уволнен работник да развие нови умения.

Пето: Друго провокативно предложение на дневен ред е безплатното висше образование. Да, ние трябва да намалим студентските дългове и да увеличим достъпа до образование, но висшето образование  е инвестиция, която награждава повечето от тези, които влагат в нея, и затова е логично да очакваме от студентите да влагат средства в начинанието. Това, което трябва да се промени, са програмите на много от обществените колежи, които трябва да се развиват съобразно близко разположените индустриални центрове и бизнеси и да се преподават повече актуализирани уроци за равнището на съвременните и бъдещите професии. Ние може и да предоставим стипендии на студенти, които биха се включили в армията за година-две, предвид сакралността на тази идея, както настояват пенсионираният генерал Стенли Маккристъл и други.

Шесто: Докато разглеждаме различните подходи за адресиране на федералния дефицит, ние трябва да смятаме за приоритет политики като социалното осигуряване за нископлатените работници.

Както и да назовем това, което се случи на 6 ноември, чух твърде малко подобни идеи от двете партии. Да се надяваме, че нещата ще стоят по друг начин през 2020 г. 

*Анализът е за сп. The National Interest.