Ad Config - Website header

 

Article_top

Иван Бърнев е български актьор с множество роли в киното и театъра. Носител е на едни от най-престижните награди в театралното изкуство - „Аскеер“ и „ИКАР“.  На 25 ноември в НДК, заедно с Деян Донков, ще играят в знаковата пиеса на Самюел Бекет "В очакване на Годо".

- Г-н Бърнев, какво е за вас свободата?

Свободата е да мога да продължавам да върша това, което обичам. Имам много примери, които мога да дам. Но си давам сметка, че една от големите ми свободи е, когато съм на сцената, признавам си го. Защото там по изключително чист и наситен начин усещам, че героят ми, съединен с моето аз, по начертан от драматурга и режисьора път, върви към нещо, за което си заслужава да умреш.

Това е свободата – тази точка, която гониш и докато извървиш трябва да увлечеш и хората около теб – публиката. Още по-готино е, когато го правиш и с колеги на сцената и след представление, когато пушим зад сцената да си кажем: „Абе, какво става“. И се събират няколко енергии като полет на гълъби. Един да хвръкне и всички тръгват с него, като някакъв полъх в душата ти.

- Какво усещане е несвободата тогава?

Много често ние сами сме си виновни, че сме несвободни. Хванали сме за шлифера някого или нещо, което все ни спира. Несвободата са всички неща, които те спират. Като започнеш от най-битовите. Аз съм свободен актьор и избирам своите роли, но това не значи, че ако избера една роля, няма да правя нищо друго цяла година. Изведнъж така се натрупват, денят започва с репетиция от 10 до 14 часа, след това пътувам няколко часа за представление, играя вечерта, прибирам се у дома, а на другия ден съм на снимки. Претрупаността на ангажиментите и умората, понякога те притискат просто да избуташ едно представление. Това е като маратон – тичаш и ако паднеш си дотука... Другите продължават.

- Чувствате ли се част от едно изгубено поколение, което изнесе промените?

Никога не съм се чувствал така, дали заради професията или образованието, което имам. Никого нямаш право да обвиняваш за това докъде си стигнал и на какво ниво си. Разбира се, че ми е е мъчно, на фона на Европа и света, толкова ни няма. Вижте Европейската филмова академия, която раздава най-престижните европейски награди в киното. Нашият представител за филм тази година в конкурса е „Ага“. В един момент осъзнаваш, че никога, никога, никога дори в номинациите не могат влязат, а имахме добри филми през годините. Защото нямаме лоби, защото си никой. Нашата пуста нация е талантлива, обаче като че ли нещо ни липсва да имаме европейски и световен мащаб.

- А какво ни липсва?

Не мога да разбера какво е. „Не може да се откине“, както се казва. Вероятно и аз като един българин с ниско самочувствие си казвам: „Ех, защо не можем“. Сигурно нямаме достатъчно увереност и сила. Селски е и манталитетът ни сами да се дърпаме назад. Но колкото бавно и полека, колкото повече живеем в Европа, независимо, че винаги сме били в нея, трябва ни време да престанем да говорим така, виждам, че нещатата ще се случат.

- Позитивно ли?

Аз не съм глупак да виждам, че нещата тук са чудни, но вярвам, че ще бъде по-добре за нашите деца. Да стъпят и да бъдат без този комплекс на изгубено поколение. Най-малкото, че губим енергия да мислим за онова, което е било. Трябва да се помни, за да не се допускат грешки, да не се живее наивно, и затова вярвам, че не е възможно да не стане по-добре.

----

* Целия разговор с Иван Бърнев очаквайте в новия брой на списание "Клуб Z".

 

Иван Бърнев е български актьор с множество роли в киното и театъра. Носител е на едни от най-престижните награди в театралното изкуство - „Аскеер“ и „ИКАР“.  На 25 ноември в НДК, заедно с Деян Донков, ще играят в знаковата пиеса на Самюел Бекет "В очакване на Годо".

- Г-н Бърнев, какво е за вас свободата?

Свободата е да мога да продължавам да върша това, което обичам. Имам много примери, които мога да дам. Но си давам сметка, че една от големите ми свободи е, когато съм на сцената, признавам си го. Защото там по изключително чист и наситен начин усещам, че героят ми, съединен с моето аз, по начертан от драматурга и режисьора път, върви към нещо, за което си заслужава да умреш.

Това е свободата – тази точка, която гониш и докато извървиш трябва да увлечеш и хората около теб – публиката. Още по-готино е, когато го правиш и с колеги на сцената и след представление, когато пушим зад сцената да си кажем: „Абе, какво става“. И се събират няколко енергии като полет на гълъби. Един да хвръкне и всички тръгват с него, като някакъв полъх в душата ти.

- Какво усещане е несвободата тогава?

Много често ние сами сме си виновни, че сме несвободни. Хванали сме за шлифера някого или нещо, което все ни спира. Несвободата са всички неща, които те спират. Като започнеш от най-битовите. Аз съм свободен актьор и избирам своите роли, но това не значи, че ако избера една роля, няма да правя нищо друго цяла година. Изведнъж така се натрупват, денят започва с репетиция от 10 до 14 часа, след това пътувам няколко часа за представление, играя вечерта, прибирам се у дома, а на другия ден съм на снимки. Претрупаността на ангажиментите и умората, понякога те притискат просто да избуташ едно представление. Това е като маратон – тичаш и ако паднеш си дотука... Другите продължават.

- Чувствате ли се част от едно изгубено поколение, което изнесе промените?

Никога не съм се чувствал така, дали заради професията или образованието, което имам. Никого нямаш право да обвиняваш за това докъде си стигнал и на какво ниво си. Разбира се, че ми е е мъчно, на фона на Европа и света, толкова ни няма. Вижте Европейската филмова академия, която раздава най-престижните европейски награди в киното. Нашият представител за филм тази година в конкурса е „Ага“. В един момент осъзнаваш, че никога, никога, никога дори в номинациите не могат влязат, а имахме добри филми през годините. Защото нямаме лоби, защото си никой. Нашата пуста нация е талантлива, обаче като че ли нещо ни липсва да имаме европейски и световен мащаб.

- А какво ни липсва?

Не мога да разбера какво е. „Не може да се откине“, както се казва. Вероятно и аз като един българин с ниско самочувствие си казвам: „Ех, защо не можем“. Сигурно нямаме достатъчно увереност и сила. Селски е и манталитетът ни сами да се дърпаме назад. Но колкото бавно и полека, колкото повече живеем в Европа, независимо, че винаги сме били в нея, трябва ни време да престанем да говорим така, виждам, че нещатата ще се случат.

- Позитивно ли?

Аз не съм глупак да виждам, че нещата тук са чудни, но вярвам, че ще бъде по-добре за нашите деца. Да стъпят и да бъдат без този комплекс на изгубено поколение. Най-малкото, че губим енергия да мислим за онова, което е било. Трябва да се помни, за да не се допускат грешки, да не се живее наивно, и затова вярвам, че не е възможно да не стане по-добре.

----

* Целия разговор с Иван Бърнев очаквайте в новия брой на списание "Клуб Z".

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията