Ad Config - Website header

 

Article_top

Националният отбор по футбол изпраща годината с второ място в групата си в Лигата на нациите. Беше близо до първото, което щеше да гарантира влизане в по-горната дивизия и участие в полуфинали и евентуално финал за Евро 2020. 

Което щеше да важи в случай, че селекцията на Петър Хубчев не спечели квота от евроквалификациите, които са от март до ноември следващата година.

Нямаше да е малко. Но и сега не е малко това второ място. То е постигнато в група с отбори от “нашата черга”. Тимът ни допусна само една загуба, спечели три срещи, а в две завърши наравно и до последно води битка за челната позиция.

Това е максимумът на този отбор. Даже можем да говорим за надскачане на възможностите. Изпреварихме опоненти, съставени от футболисти от по-силни първенства - словенското и кипърското, и отстъпихме минимално пред норвежците, които имат играчи във Висшата лига и в други големи шампионати.

Много словенци си изкарват хляба в Италия, а във водещите клубни отбори и на трите ни съперника има много повече местни футболисти, отколкото в българските.

Всичко това поставя Петър Хубчев, неговия щаб, пък и самите играчи в по-неблагоприятно положение спрямо почти всеки един тим в Европа, дори пред съперници, които по навик наричаме аутсайдери.

И те се справиха добре. Можеха да станат и първи, но щеше ли това да е реално? Не. Дори ако вземем само мачовете с Норвегия, “лъвовете” отстъпваха. В София излъгахме скандинавците, те и тук бяха по-добри, но в Осло закономерно отстъпихме. 

И все пак за повече от две години Петър Хубчев постигна много. Като начало сплоти отбора и успя да убеди играчите, че могат да побеждават само ако дават максимума, надтичват, надборват и т.н. съперника. Всичко що е над, само не и надиграване. За последното се иска класа. Вълшебната думичка на футбола.

Класата идва от индивидуалните способности на футболистите, от това къде играят и по колко. Няма нито един български играч във водещ клуб и водещо първенство. Избраниците на Хубчев от нашите клубове са лидери в своите тимове, но с малки изключения не задават облика им (правят го чужденците), а и нашият шампионат е много “ниска топка”.

Затова трябва да “лъжем” съперниците, а не да се надиграваме с тях. Да залагаме предимно на директен футбол с контри, на статични положения и на вече марковото “дълъг пас към бека Страхил Попов, който да я вдигне и някой да я вкара”. В дълги моменти снощи словенците ни показаха футбол със задържане на топката и разигравания. 

Петър Хубчев призна, че в края на срещата отборът вече е бил на предела на силите си. Защо е така? Отново - защото играчите обличат екипите на следни отбори в слаби първенства, в които динамиката на футбола е ниска, както и цялостната натовареност и конкуренция. Едно е да си в Англия, Испания, Италия или Германия, където всеки двубой е като финал и се и играе с “нож между зъбите”, съвсем друго е в България, Румъния, Русия, че и Полша.

Един от най-опитните - Николай Бодуров, поиска тимът да играе футбол, да се надиграва и т.н. А той самият може ли го? Може ли като модерен централен защитник да изнася топката, да подава изчеслени до сантиметри пасове, да се позиционира така, че да помага както на защитата, така и на нападението? Не е само до това, че българският футбол не разполага с добри разиграващи халфове и качествени нападатели. Проблемите са на всички постове и равнища.

Последното ни отвежда към едни квалификации, които в последните дни протекоха заедно с мачовете на А отбора в Лигата на нациите. Юношеският национален отбор до 19 г. беше домакин на пресявки за Елитния кръг за Евро 2019 и за първи път от две години не преодоля първата фаза. Резулатите са следните: 1:1 с Румъния, 6:0 с Гибралтар и 0:3 с Гърция в мач, който беше без значение за южните ни съседи, те се бяха класирали.

Тези момчета са родени 2000-2001 г. и сред тях има футболисти, които вече нашумяха и са считани за големи таланти. Като например Валентин Антов (ЦСКА-София), Доминик Янков (“Лудогорец”), Кристиан Добрев (“Ботев” Пловдив), Мартин Минчев (“Черно море”), Преслав Боруков (“Шефилд Уензди”)…

По някаква причина липсват юношата на “Барселона” Джошкун Теменужков (“Лийдс”) и Илия Груев-младши (“Вердер” Бремен). Само треньорът Ангел Стойков и БФС знаят защо ги няма. 

Некласирането на юношите не бива да се приема драматично. В предишните две години Стойков класира предишните набори на Елитен кръг, че и на Европейско до 19 г. с родените през 1998-1999 г. (през 2017-а в Грузия заедно със само още седем отбора от континента). И какво от това? Много малко от тези дарования играят в Първа лига, повечето са във Втора, има футболисти в чужбина, но те са далеч от първите отбори в клубовете си.

Има проблясъци, но е рано да се прогнозира бодро, че “отдолу” се задава ново силно поколение. Като начало водещите български клубове трябва да му дадат шанс, а нищо такова не се вижда като тенденция. Гледали сме го този мач много пъти и краят не е добър. 

И така: надежда все пак има, националите се раздават и играят задружно, никой вече не бива да ги вини, че нямат желание. Но за да побеждават, трябва почти всеки път да се надскачат. За нещо повече липсва качество, липсва блясък. И най-добре да си останем реалисти и да имаме ниски очаквания, а не да кроим планове за класирания на големи първенства.

Такива са реалностите, всичко останало е илюзия.

 

Националният отбор по футбол изпраща годината с второ място в групата си в Лигата на нациите. Беше близо до първото, което щеше да гарантира влизане в по-горната дивизия и участие в полуфинали и евентуално финал за Евро 2020. 

Което щеше да важи в случай, че селекцията на Петър Хубчев не спечели квота от евроквалификациите, които са от март до ноември следващата година.

Нямаше да е малко. Но и сега не е малко това второ място. То е постигнато в група с отбори от “нашата черга”. Тимът ни допусна само една загуба, спечели три срещи, а в две завърши наравно и до последно води битка за челната позиция.

Това е максимумът на този отбор. Даже можем да говорим за надскачане на възможностите. Изпреварихме опоненти, съставени от футболисти от по-силни първенства - словенското и кипърското, и отстъпихме минимално пред норвежците, които имат играчи във Висшата лига и в други големи шампионати.

Много словенци си изкарват хляба в Италия, а във водещите клубни отбори и на трите ни съперника има много повече местни футболисти, отколкото в българските.

Всичко това поставя Петър Хубчев, неговия щаб, пък и самите играчи в по-неблагоприятно положение спрямо почти всеки един тим в Европа, дори пред съперници, които по навик наричаме аутсайдери.

И те се справиха добре. Можеха да станат и първи, но щеше ли това да е реално? Не. Дори ако вземем само мачовете с Норвегия, “лъвовете” отстъпваха. В София излъгахме скандинавците, те и тук бяха по-добри, но в Осло закономерно отстъпихме. 

И все пак за повече от две години Петър Хубчев постигна много. Като начало сплоти отбора и успя да убеди играчите, че могат да побеждават само ако дават максимума, надтичват, надборват и т.н. съперника. Всичко що е над, само не и надиграване. За последното се иска класа. Вълшебната думичка на футбола.

Класата идва от индивидуалните способности на футболистите, от това къде играят и по колко. Няма нито един български играч във водещ клуб и водещо първенство. Избраниците на Хубчев от нашите клубове са лидери в своите тимове, но с малки изключения не задават облика им (правят го чужденците), а и нашият шампионат е много “ниска топка”.

Затова трябва да “лъжем” съперниците, а не да се надиграваме с тях. Да залагаме предимно на директен футбол с контри, на статични положения и на вече марковото “дълъг пас към бека Страхил Попов, който да я вдигне и някой да я вкара”. В дълги моменти снощи словенците ни показаха футбол със задържане на топката и разигравания. 

Петър Хубчев призна, че в края на срещата отборът вече е бил на предела на силите си. Защо е така? Отново - защото играчите обличат екипите на следни отбори в слаби първенства, в които динамиката на футбола е ниска, както и цялостната натовареност и конкуренция. Едно е да си в Англия, Испания, Италия или Германия, където всеки двубой е като финал и се и играе с “нож между зъбите”, съвсем друго е в България, Румъния, Русия, че и Полша.

Един от най-опитните - Николай Бодуров, поиска тимът да играе футбол, да се надиграва и т.н. А той самият може ли го? Може ли като модерен централен защитник да изнася топката, да подава изчеслени до сантиметри пасове, да се позиционира така, че да помага както на защитата, така и на нападението? Не е само до това, че българският футбол не разполага с добри разиграващи халфове и качествени нападатели. Проблемите са на всички постове и равнища.

Последното ни отвежда към едни квалификации, които в последните дни протекоха заедно с мачовете на А отбора в Лигата на нациите. Юношеският национален отбор до 19 г. беше домакин на пресявки за Елитния кръг за Евро 2019 и за първи път от две години не преодоля първата фаза. Резулатите са следните: 1:1 с Румъния, 6:0 с Гибралтар и 0:3 с Гърция в мач, който беше без значение за южните ни съседи, те се бяха класирали.

Тези момчета са родени 2000-2001 г. и сред тях има футболисти, които вече нашумяха и са считани за големи таланти. Като например Валентин Антов (ЦСКА-София), Доминик Янков (“Лудогорец”), Кристиан Добрев (“Ботев” Пловдив), Мартин Минчев (“Черно море”), Преслав Боруков (“Шефилд Уензди”)…

По някаква причина липсват юношата на “Барселона” Джошкун Теменужков (“Лийдс”) и Илия Груев-младши (“Вердер” Бремен). Само треньорът Ангел Стойков и БФС знаят защо ги няма. 

Некласирането на юношите не бива да се приема драматично. В предишните две години Стойков класира предишните набори на Елитен кръг, че и на Европейско до 19 г. с родените през 1998-1999 г. (през 2017-а в Грузия заедно със само още седем отбора от континента). И какво от това? Много малко от тези дарования играят в Първа лига, повечето са във Втора, има футболисти в чужбина, но те са далеч от първите отбори в клубовете си.

Има проблясъци, но е рано да се прогнозира бодро, че “отдолу” се задава ново силно поколение. Като начало водещите български клубове трябва да му дадат шанс, а нищо такова не се вижда като тенденция. Гледали сме го този мач много пъти и краят не е добър. 

И така: надежда все пак има, националите се раздават и играят задружно, никой вече не бива да ги вини, че нямат желание. Но за да побеждават, трябва почти всеки път да се надскачат. За нещо повече липсва качество, липсва блясък. И най-добре да си останем реалисти и да имаме ниски очаквания, а не да кроим планове за класирания на големи първенства.

Такива са реалностите, всичко останало е илюзия.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията