Темата за малката разпокъсана, но все пак демократична общност е любимата дискусионна дъвка от поне десетилетие. В България има потенциално три милиона активни граждани (общо взето те гласуват на парламентарни избори), като около 2/3 от тях желаят България да се развива най-вече като демокрация, а останалите - най-вече като социална държава без значение от конкретната политическа система.
Т.е. ако тези, които желаят демократична държава, не преодолеят, а правилно степенуват прилики и различия, винаги ще могат да конструират мнозинство.

Според мен основните разломи в тази общност са по шест линии:

1. Миналото (темата комунизъм - антикомунизъм).
2. Икономиката (темата пазар - държава).
3. Обществото (темата либерално - консервативно).
4. Държавата (темата социална/голяма - ограничена/малка).
5. Геополитика (темата Европа - Евразия).
6. Начин за успех в живота (темата индивидуализъм - колективизъм).

В стотиците си неформални разговори с представители на различни гледни точки винаги съм се изненадвал от едно: че когато признаеш поне част от възгледите, опасенията, надеждите на опонента за легитимни, то той е готов да признае и твоята гледна точка за други неща. Когато хората не се напрягат, че трябва да бъдат насилени да приемат чуждото мнение, то те са склонни да бъдат много повече кооперативни и склонни за сътрудничество.
Разбира се, винаги има хора с чугунено или платено мислене, но те са винаги по-малко от тези, които могат да бъдат обединени под общ знаменател.

По някои теми е нужно търсене на консенсус, по други - по-добре и правилно поднесени аргументи за предимствата на нашата и недостатъците на другата гледна точка.

Не е тук мястото да правя задълбочен анализ на разделителните линии, но ще дам няколко примера.

Ако спрем да асоциираме престъпленията и миналото на родителите с личността на техните деца - може би самите те няма да се чувстват длъжни да ги оправдават.

Ако успеем да обясним на етатистите вредата от прекомерната роля на държавата в икономиката (корупция, приятелски капитализъм, олигархия) и на "пазарниците" - колко сложни са предпоставките да има ефективен пазар и защо понякога е по-добре държавата, вместо частни структури, които имитират пазар, да разпределя благата.

Ако либералите признаят значението на род, религия, нация и държава в съзнанието и манталитета на поколенията ,ще бъдат по-толерантни към липсата на желание за бърза европеизация; обратно - консерваторите трябва да отчитат човешкия прогрес, разместването на пластовете между хора и общества и че всичко е преходно и трябва да се развиваме - може би ще бъде по-лесен диалогът за постигане на компромис, включително по отношение толерантността към различните от нас.

Ако привържениците на голямата социална държава по-добре разбират нейната неефективност, особено когато не е подчинена на правовия ред, може би ще бъдат по-внимателни към управлението на техните данъци и няма да са толерантни към безобразното харчене. А тези на малката държава трябва да разберат, че няма развита държава без развити социални функции и че ако държавата не ги поеме - това трябва да е или бизнесът (излишна заетост и неконкурентоспосбност), или... друга държава и демографска катастрофа.

По геополитиката не може да има компромис, но ако искаме европейският избор да бъде окончателен, трябва да си даваме сметка за натрапеното русофилство в националното съзнание още от Освобождението през училищната система; т.е. огромна просветителска дейност е нужна и толерантност с отчитането на този факт.

Всички смятаме, че индивидуализмът и личните усилия са основата на просперитета, но това също може да е илюзия в обществото на мрежите, където все повече само колективните усилия раждат резултат. Въпросът е да не допускаме колективи, чиято цел е извличането на рента от другите. Защото в това е парадоксът - колкото по-важен е индивидиуализмът, толкова по-силни са рентиерските колективи! Това трябва да бъде осъзнато.

И, разбира се, трябва лидерство на обединението чрез разумни компромиси.

Защо все забравяме приказката за хан Кубрат?

Статията е от профила на автора във фейсбук.