Режисьорът Бернардо Бертолучи, чийто филм "Последният император" спечели девет награди "Оскар", почина на 77 години от рак, съобщи "Варайъти", цитирано от БТА.

Бертолучи повлия на поколения кинорежисьори с нетрадиционните си филми като "Конформистът" и "Последно танго в Париж", в които изследва политиката и сексуалността чрез личен поглед и новаторска операторска работа. 

Филмът "Последният император" доминира на наградите "Оскар" през 1988 г., като печели във всяка категория, в която е номиниран, включително за най-добър филм и най-добър режисьор. Така Бертолучи става първият и единствен италианец с награда "Оскар" за най-добър режисьор. Той е печелил също почетна награда "Златна палма" в Кан и почетен "Златен лъв" на кинофестивала във Венеция. 

Филмът му "Двадесети век (1900)" е признат за класика в родината му. "Последно танго в Париж" предизвиква скандал, но е и много успешен.  Бертолучи снима много в чужбина - в Париж, където е заснет и "Мечтатели", в Китай, в Африка - "Чай в пустинята", в Бутан - "Малкият Буда". 

Незабравим е и филмът му "Открадната красота".

"Това беше последният император на италианското кино, господарят на всички фрески и номера. Празникът свърши: трябват двама за танго" - каза Жил Жакоб, бившият президент на кинофестивала в Кан, който връчи почетната награда "Златна палма" на Бернардо Бертолучи през 2011 г. 

Бернардо Бертолучи е роден на 16 март 1941 г. в Парма в семейство на интелектуалци. Филмът, който го поразява, е "Сладък живот" на Федерико Фелини. Баща му, който е поет и кинокритик, му подарява първата му камера, когато е на 15 години. След успеха на "Последно танго в Париж" Бертолучи разполага с достатъчно средства за мащабни филми. 

Повече от десетилетие Бертолучи се придвижваше с инвалидна количка, след неуспешна операция на гръбначен прешлен през 2003 г.

По време на кариерата си, започнала в началото на 60-те години, Бертолучи успява да работи както в Европа, така и в Холивуд, въпреки не винаги гладките си отношения с филмовите студия. Той се утвърждава като ключова фигура на италианската нова вълна, сравнима с Антониони, Фелини и Пазолини – но беше аномалия заради успеха си в Америка. Дебютът му в Холивуд с „Последният император“ печели девет награди „Оскар“, две от тях са за работата му като режисьор и като сценарист на филма.

Неговият дързък визуален стил и търсещата шокиращи кадри камера във филмите му, често изследващи политиката и сексуалността чрез интензивно разказани истории от личен характер, са повлияли на поколения режисьори, пише "Площад Славейков".

Роден в Парма през 1941 г., Бертолучи е отгледан в артистична атмосфера. Баща му е поет и филмов критик, приятел с Пиер Паоло Пазолини, а майка му – учителка. Когато Пазолини прави дебюта си като режисьор през 1961 г. с „Безделник“, негов асистент е Бертолучи – и това се оказва голям пробив за него. По-късно пък Пазолини става сценарист на режисьорския дебют на Бертолучи през 1962 г. „Сухата кумица“.

Голям е приносът на Бертолучи към италианското кино и като сценарист, негов е сценарият на уестърна на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад“. Режисьорската му кариера продължава с „Преди революцията“ от 1964 г., разказ за марксистки студент, който развива любовна афера с леля си в Парма. Този филм, заедно с „Конформистът“ от 1970-а, утвърждават левите възгледи на Бертолучи.

„Аз живях с мечтата за комунизма“, признава режисьорът в интервю пред „Гардиън“ през 2013-а.

Филмите на Бертолучи често са силно политизирани. Той се смята за марксист и подобно на Висконти, редовно използва филмите си, за да изразява политическите си възгледи; те често имат автобиографичен характер, но са и много спорни. „Конформистът“ критикува фашистката идеология, изследва връзката между нацията и национализма, както и въпросите за масовия вкус и колективната памет, с историята за заговора на Бенито Мусолини за убийството на политически активен ляв професор по философия в Париж. „Двадесети век“ също анализира борбата между лявото и дясното.

„Конформистът“ бележи началото на съвместната работа на Бертолучи с оператора Виторио Стораро. Двамата заедно създават шедьоври като „Стратегията на паяка“ (1970), „Последно танго в Париж“ (1972) и „Двадесети век“ (1976). Световната слава го застига с „Последно танго в Париж“, където участват Марлон Брандо и Мария Шнайдер. Въпреки че този филм носи и много противоречиви реакции, той позволява на Бертолучи да работи след това със звезди от световен ранг като Робърт де Ниро, Жерар Депардийо и Бърт Ланкастър в 300-минутния си епос „Двадесети век“.

Преди движението #MeToo да набере сила, Бертолучи става част от скандал, свързан с „Последно танго в Париж“ и актрисата Мария Шнайдер. Във видеоинтервю, излязло наяве през 2016-а, Брандо потвърждава, че двамата с режисьора не информирали предварително 19-годишната по време на снимките Шнайдер за детайли от предстояща секссцена. Филмът и до днес продължава да шокира мнозина зрители заради ярките си сцени на сексуално насилие. Въпреки че признава, че планът им е ужасен, Бертолучи не съжалява за подхода си и го оправдава с желанието си да заснеме истинска емоция.

Заради „Последно танго…“ Бертолучи си навлича проблеми и със законите в Италия. Изправен пред съда заради дръзките секссцени във филма, той е лишен от правото да гласува за период на пет години. Освен това продукцията е  спряна от разпространение от 1976-а до 1981 г. както в Италия, така и в САЩ.

„Не можех да гласувам, това беше наказанието. Чувствах се все едно вече не съм италианец“, казва той по-късно.