Ad Config - Website header

 

Article_top

Григор Димитров открехва вратата към вътрешния си свят, семейството, миналото и трудностите от малък да заживее сам в чужбина във втората част от интервюто пред Десислава Стоянова от бТВ. Журналистката разговаря с най-добрия ни тенисист в Монте Карло, където той се готви за новия сезон.

„Споделям често със семейството си за желанието си да се прибера вкъщи, в България, да се разходя из природата. Има толкова места, на които не съм бил, искам да отида, да разбера повече за страната и да прекарам повече време със семейството си. За момента обаче няма никакъв шанс - това е пътят, по който съм поел и ще продължа до края. Разбира се, едно от нещата, които повтарям до ден днешен е, че се гордея, че съм българин, че идвам от България, специално от Хасково - от такъв малък град. Винаги съм се гордял с това и съм искал всеки да знае“, казва Димитров.

Григор разказва за трудностите да практикува любимия си спорт като дете в Хасково:

„Ставахме рано с баща ми към 6:00 - 6:30, за да тренираме в зала, в която имаше счупени прозорци. Беше минус 6-7 градуса, трябваше да играя с ръкавици. Спомням си Кенана. До ден днешен си спомням всеки един крос, всяка една пътека, през която съм тичал. Зоологическият кът…“

А ако не се занимаваше с тенис?

„Аз съм любител на спортовете. Всеки спорт ми харесва - от състезание на коли до тичане на маратон. Като бях малък, си спомням как един от приятелите ме беше попитал: „Защо продължаваш да играеш тенис?“. Отговорих: „Защото ми харесва“. И когато ми задават този въпрос „Ако не беше тенисист, какъв щеше да станеш?“, не мога да отговоря - в главата ми беше само едно нещо: да стана тенисист и да играя добре тенис. И никога не съм си мислел, че няма да успея - може би това е един от най-големите ми плюсове.“

„Когато бях малък, баща ми беше като герой. Нямаше нещо, което да остане без решение. Само те знаят през какво са минали, но самият факт, че баща ми трябваше да пътува постоянно, да се жертва и да стои гладен, само за да съм нахранен, да съм добре и да тренирам… Имало е и такива случаи. Не съм забравил всички тези неща и никога няма да ги забравя. Майка ми да стои сама месеци наред, да се чуваме веднъж на месец, тъй като не разполагахме с такива възможности да се видим… Всички тези неща може би само ние като семейство можем да ги оценим. Помня, например, как двамата ми дядовци отделиха пари от пенсиите си, за да си купя билет. Беше за Франция - отидох и спечелих турнира“, усмихва се първата ни ракета.

„Аз съм прекалено сантиментален човек, не мога да забравя тези моменти. Особено в началото на годината, когато дядо ми почина - тогава разбрах какво е да загубиш толкова близък човек. Много спомени се върнаха обратно.“

Димитров напуска България на много крехка възраст. Заминава за САЩ на 12 години, след това и за Барселона. Разполага с ограничени средства.

„Аз го исках прекалено много. Винаги съм имал това желание да се развивам. Никога не съм си мислил „Виж къде живея“ или „Нямам нищо“. Винаги съм бил щастливо дете. Всичко това идва от родителите ми, така са ме възпитали. Винаги майка ми се опитва да ме провокира и аз се опитвам да направя нещо по-добро“, споделя още един от най-популярните българи зад граница.

„Няма да забравя една история. Бях малък, но помня. С майка ми бяхме на един светофар до дом в Хасково. Зад себе си чух „Бихте ли ми помогнали“, обърнах се и видях деца, сирачета, които си подават ръцете през оградата. Завъртях се и започнах да плача. Майка ми ми зададе въпроса: „Защо плачеш?“. Отговорих, че искам да им помогна. Никога няма да забравя как тя се спря до мен, клекна и каза: „Добре, ако искаш да помогнеш - играй. Стани нещо, направи нещо, играй.“ Както винаги казвам - тенисът е една платформа за мен. Също е и цел, нещо, което винаги съм искал, но не трябва да се забравят другите неща“, връща се в спомените си Григор за една история, която е неразказвана досега.

А първото участие в голям турнир?

Помня как във вечерта преди да започне турнира влязох да тренирам, тренирах пет минути, излязох от корта и исках да си тръгна, не исках въобще да участвам. Бях ядосан, не се чувствах добре, не играех въобще добре. Бях изморен и нямах много време да се адаптирам към настилката. Пристигнах от фючърси, на които участвах в Испания. Просто не знаех как да събера себе си, за да изиграя един добър мач. Знаех, че с всеки следващ мач влизаш в ритъм и така нататък.

Същата вечер майка ми и баща ми бяха там, казаха ми някои неща… Георги Стоименов (бел. ред. мениджърът) беше там също, треньорът ми…. „Просто излез и играй“. Няма да забравя - играех първия мач на 15-и или 16-и корт. Първия сет другият водеше с 6:5 и имаше сетбол. Някак успях да спася този момент, спечелих сета и оттам нататък беше само и само направо.“

 

Григор Димитров открехва вратата към вътрешния си свят, семейството, миналото и трудностите от малък да заживее сам в чужбина във втората част от интервюто пред Десислава Стоянова от бТВ. Журналистката разговаря с най-добрия ни тенисист в Монте Карло, където той се готви за новия сезон.

„Споделям често със семейството си за желанието си да се прибера вкъщи, в България, да се разходя из природата. Има толкова места, на които не съм бил, искам да отида, да разбера повече за страната и да прекарам повече време със семейството си. За момента обаче няма никакъв шанс - това е пътят, по който съм поел и ще продължа до края. Разбира се, едно от нещата, които повтарям до ден днешен е, че се гордея, че съм българин, че идвам от България, специално от Хасково - от такъв малък град. Винаги съм се гордял с това и съм искал всеки да знае“, казва Димитров.

Григор разказва за трудностите да практикува любимия си спорт като дете в Хасково:

„Ставахме рано с баща ми към 6:00 - 6:30, за да тренираме в зала, в която имаше счупени прозорци. Беше минус 6-7 градуса, трябваше да играя с ръкавици. Спомням си Кенана. До ден днешен си спомням всеки един крос, всяка една пътека, през която съм тичал. Зоологическият кът…“

А ако не се занимаваше с тенис?

„Аз съм любител на спортовете. Всеки спорт ми харесва - от състезание на коли до тичане на маратон. Като бях малък, си спомням как един от приятелите ме беше попитал: „Защо продължаваш да играеш тенис?“. Отговорих: „Защото ми харесва“. И когато ми задават този въпрос „Ако не беше тенисист, какъв щеше да станеш?“, не мога да отговоря - в главата ми беше само едно нещо: да стана тенисист и да играя добре тенис. И никога не съм си мислел, че няма да успея - може би това е един от най-големите ми плюсове.“

„Когато бях малък, баща ми беше като герой. Нямаше нещо, което да остане без решение. Само те знаят през какво са минали, но самият факт, че баща ми трябваше да пътува постоянно, да се жертва и да стои гладен, само за да съм нахранен, да съм добре и да тренирам… Имало е и такива случаи. Не съм забравил всички тези неща и никога няма да ги забравя. Майка ми да стои сама месеци наред, да се чуваме веднъж на месец, тъй като не разполагахме с такива възможности да се видим… Всички тези неща може би само ние като семейство можем да ги оценим. Помня, например, как двамата ми дядовци отделиха пари от пенсиите си, за да си купя билет. Беше за Франция - отидох и спечелих турнира“, усмихва се първата ни ракета.

„Аз съм прекалено сантиментален човек, не мога да забравя тези моменти. Особено в началото на годината, когато дядо ми почина - тогава разбрах какво е да загубиш толкова близък човек. Много спомени се върнаха обратно.“

Димитров напуска България на много крехка възраст. Заминава за САЩ на 12 години, след това и за Барселона. Разполага с ограничени средства.

„Аз го исках прекалено много. Винаги съм имал това желание да се развивам. Никога не съм си мислил „Виж къде живея“ или „Нямам нищо“. Винаги съм бил щастливо дете. Всичко това идва от родителите ми, така са ме възпитали. Винаги майка ми се опитва да ме провокира и аз се опитвам да направя нещо по-добро“, споделя още един от най-популярните българи зад граница.

„Няма да забравя една история. Бях малък, но помня. С майка ми бяхме на един светофар до дом в Хасково. Зад себе си чух „Бихте ли ми помогнали“, обърнах се и видях деца, сирачета, които си подават ръцете през оградата. Завъртях се и започнах да плача. Майка ми ми зададе въпроса: „Защо плачеш?“. Отговорих, че искам да им помогна. Никога няма да забравя как тя се спря до мен, клекна и каза: „Добре, ако искаш да помогнеш - играй. Стани нещо, направи нещо, играй.“ Както винаги казвам - тенисът е една платформа за мен. Също е и цел, нещо, което винаги съм искал, но не трябва да се забравят другите неща“, връща се в спомените си Григор за една история, която е неразказвана досега.

А първото участие в голям турнир?

Помня как във вечерта преди да започне турнира влязох да тренирам, тренирах пет минути, излязох от корта и исках да си тръгна, не исках въобще да участвам. Бях ядосан, не се чувствах добре, не играех въобще добре. Бях изморен и нямах много време да се адаптирам към настилката. Пристигнах от фючърси, на които участвах в Испания. Просто не знаех как да събера себе си, за да изиграя един добър мач. Знаех, че с всеки следващ мач влизаш в ритъм и така нататък.

Същата вечер майка ми и баща ми бяха там, казаха ми някои неща… Георги Стоименов (бел. ред. мениджърът) беше там също, треньорът ми…. „Просто излез и играй“. Няма да забравя - играех първия мач на 15-и или 16-и корт. Първия сет другият водеше с 6:5 и имаше сетбол. Някак успях да спася този момент, спечелих сета и оттам нататък беше само и само направо.“

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията