Ad Config - Website header

 

Article_top

Досега не съм се намесил в режима на обяснения, отхвърления, обвинения и теоретизирани манипулации, с които се маскират последните "разговори по проблемите на изкуството" в България, но този път правото да си мълча ми е отнето. Агресивно и в голяма степен първобитно.

Статията на г-жа Нада Нешева "Как се пише историята на един странен приятелски кръг" отвратително ми напомня критичните статии в "Работническо дело" - всъщност без критика, но с изчистване на сметки от личен характер в духа на топора, с който съсед удря съседа, защото последният е погледнал жената му лъстиво.

Омръзна ми многострадалното предаване "Денят започва с културата", сега "Култура БГ", да бъде боксова круша на известни и незнайни конспиратори в културата, забелязани във всеки дебат по актуална тема лична интерес на водещите, продуценти или участници в разговора. Елементарно е в липсата на фантазия. А основата е, разбира се, Ода Жон. Бедна, бедна Ода Жон, защо не умря при Гредетин!

Да има разговор за изкуство, за стил или безстилие - прекрасно! Но не. Не харесваме някой и на принципа на споменатия топор, който удрям по главата, който е свързан с тези теми като нещо като загриженост за културата. И тук не става въпрос само за Жон, Бубнова, Солаков, впрочем и за Вежди Рашидов или Емил Кошлуков - как не им е трудно да се упражняват на техния гръб - но във въпросната статия се обръща към най-отвратителната форма на внушение. Фалшиво, но на първо място посредствено. Гьобелс беше доста по-умел, Хрушчов също.

Да измислиш паяжина, в която водещият Михаил Заимов е своеобразна тарантула, изсмукваща живителните сокове на дарението за Националната художествена галерия през приятелството си с Владимир Явашев с цел сделка - Бубунова купува произведение на Кристо Явашев за НХГ с тяхна помощ - вероятно е онова, заради което Сартр написва  "Погнусата". Погнусата среща вероятността. В текст с претенция. Текст, в който за авторката Михаил Заимов е "подводничар". Ако го бъркаме с член на екипажа на "Курск", все пак бихме имали приемливо обяснение и за всичко останало, написано от нея. Бой се, че не е този случай.

"Защо се правят само предавания за вечерята и се канят основно хора от едната страна?" - загрижено пита г-жа Нада Нешева и вероятно не иска отговор. Само че отговор има - авторът не гледа предаването за култура или гледа и слуша само онова, което обслужва нейните лични болки. Но то не е критика. Не е загриженост. Не е нищо.

Усилието да се прави предаване за култура в днешна България може да роди подводници или русалки. Може да се роди и известен срам, но все по-малко вярвам, че първобитността е способна на подобни състояния.

----

П.П.  Забравих да спомена, че съм приятел с Владимир Явашев много преди да се състои „корумпираната“ им дружба със Заимов. Поне вината да бъде споделена.

 

Досега не съм се намесил в режима на обяснения, отхвърления, обвинения и теоретизирани манипулации, с които се маскират последните "разговори по проблемите на изкуството" в България, но този път правото да си мълча ми е отнето. Агресивно и в голяма степен първобитно.

Статията на г-жа Нада Нешева "Как се пише историята на един странен приятелски кръг" отвратително ми напомня критичните статии в "Работническо дело" - всъщност без критика, но с изчистване на сметки от личен характер в духа на топора, с който съсед удря съседа, защото последният е погледнал жената му лъстиво.

Омръзна ми многострадалното предаване "Денят започва с културата", сега "Култура БГ", да бъде боксова круша на известни и незнайни конспиратори в културата, забелязани във всеки дебат по актуална тема лична интерес на водещите, продуценти или участници в разговора. Елементарно е в липсата на фантазия. А основата е, разбира се, Ода Жон. Бедна, бедна Ода Жон, защо не умря при Гредетин!

Да има разговор за изкуство, за стил или безстилие - прекрасно! Но не. Не харесваме някой и на принципа на споменатия топор, който удрям по главата, който е свързан с тези теми като нещо като загриженост за културата. И тук не става въпрос само за Жон, Бубнова, Солаков, впрочем и за Вежди Рашидов или Емил Кошлуков - как не им е трудно да се упражняват на техния гръб - но във въпросната статия се обръща към най-отвратителната форма на внушение. Фалшиво, но на първо място посредствено. Гьобелс беше доста по-умел, Хрушчов също.

Да измислиш паяжина, в която водещият Михаил Заимов е своеобразна тарантула, изсмукваща живителните сокове на дарението за Националната художествена галерия през приятелството си с Владимир Явашев с цел сделка - Бубунова купува произведение на Кристо Явашев за НХГ с тяхна помощ - вероятно е онова, заради което Сартр написва  "Погнусата". Погнусата среща вероятността. В текст с претенция. Текст, в който за авторката Михаил Заимов е "подводничар". Ако го бъркаме с член на екипажа на "Курск", все пак бихме имали приемливо обяснение и за всичко останало, написано от нея. Бой се, че не е този случай.

"Защо се правят само предавания за вечерята и се канят основно хора от едната страна?" - загрижено пита г-жа Нада Нешева и вероятно не иска отговор. Само че отговор има - авторът не гледа предаването за култура или гледа и слуша само онова, което обслужва нейните лични болки. Но то не е критика. Не е загриженост. Не е нищо.

Усилието да се прави предаване за култура в днешна България може да роди подводници или русалки. Може да се роди и известен срам, но все по-малко вярвам, че първобитността е способна на подобни състояния.

----

П.П.  Забравих да спомена, че съм приятел с Владимир Явашев много преди да се състои „корумпираната“ им дружба със Заимов. Поне вината да бъде споделена.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията