Решенията в съвременните политика и бизнес обикновено са следствие от анализ на разходите и ползите (cost-benefit analysis). Можем да допуснем, че резултат от такъв анализ са и решенията на българското правителство и на неговия ръководител. Нещата щяха да са прости, ако се свеждаха само до съпоставка на ползи и вреди. Анализът обаче се усложнява, защото ползите за едни са вреди за други; защото и ползите, и вредите биват краткосрочни и дългосрочни и не е изключено краткосрочна вреда да се превърне в дългосрочна полза и обратно; и защото и двете могат да се оценяват от гледна точка на интереси и на ценности, които от своя страна не винаги съвпадат.

Дейвид Камерън, бившият британски премиер, свика референдум за членството на страната си в ЕС, позовавайки се на обществен интерес - да сложи край на стар и изострен от кризата спор, който разединява неговата Консервативна партия и обществото. Той обеща референдум и честно изпълни обещанието си. Нищо обаче не го задължаваше да иска такова допитване освен натиска на фракция от радикални евроскептични тори и много фалшиви новини, които създадоха популистко движение. Днес критиците на Камерън отбелязват, че за да запази партията си цяла и правителството си - на власт, той рискува принадлежността на великата си нация към Европа. Камерън пледира и гласува за оставане на Британия в ЕС и загуби. А можеше да избегне риска. Така заради краткосрочния си частен интерес той с арогантно лекомислие проигра дългосрочния национален.  

Три български примера

Бойко Борисов, чието първо правителство спря всички руски енергийни проекти в България, сега е обсебен от два от тях. Иска непременно да вкара втора руска газова тръба в България и да оползотвори двата доставени от Русия реактора за недостроената АЕЦ Белене. Според него ползите от двата проекта са очевидни. България все още не може без руски газ и трябва да има сигурно трасе за него, ако Кремъл реши да спре транзита през Украйна. Русия е един от източниците за любимия на премиера проект “газов хъб (складово-разпределителен център) “Балкан”, който да направи страната ни нещо като регионална борса на синьо гориво.

След като в площадката за Белене са вложени милиарди и са платени стотици милиони неустойки за поръчано и неизползвано оборудване, по-добре е да се намери разумен начин то да се използва. Освен това българските ТЕЦ-ове едва ли ще издържат на все по-амбициозните мерки на ЕС за опазване на климата. Критиците на руските енергийни проекти изтъкват контрааргументи - намаляващи енергийни разходи на българската икономика, висока себестойност на проектите, история с корупция около тях, развитие на алтернативи като възобновяемите източници, земетръсен риск на беленската площадка.

Встрани от тази злободневна полемика остава главният въпрос: Къде вижда мястото си България дългосрочно? В сферата на руското влияние, чиито основен инструмент днес са доставките на горива и оборудване? Или в Европа, която търси път навън от зависимостта от въглеводородите (не само руските). И го търси, не само за да опази климата. А защото Господ е дал най-много нефт и газ там, където има най-малко свобода и демокрация - Русия, Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Венецуела. Колко си свободен, ако Путин, Мохамед бин Салман или аятоласите ти държат шалтера и кранчето и договарят помежду си цените? Добре, заобикаляш ги с ядрена централа. Но ако нямаш “широка страна моя родная”, един ден няма къде да заровиш използваното гориво и се заробваш вовеки като наемател на чужди хранилища.

Да, енергийните зависимости са дългосрочни и мнозина в ЕС правят компромиси заради тях. Разликата е, че едни признавайки тези зависимости, работят постепенно да ги намалят, а други - да ги увеличат.

Оправдан ли е Борисов да се обяви в защита на Орбан срещу искането на Европейския парламент за ограничаване на членските права на Унгария? Краткосрочно - да. За това настояват коалиционните партньори на ГЕРБ - Обединените патриоти. По-добре стабилно правителство, отколкото предсрочни избори, които, ясно е, пак няма да излъчат ясен победител. Процедура срещу Унгария е обречена на неуспех, както и тази срещу Полша - в ЕС го няма задължителното единодушие за налагане на наказание. Тя, следователно, би довела само до нови разединения и дипломатически усложнения.

Да, но ако с такава целесъобразност България защитава Орбан, създава прецедент на индулгенция за потенциално всеки друг в ЕС да нарушава съюзния договор, под който и тя се е подписала.

Подобни са случаите с Истанбулската конвенция и с глобалния пакт за миграцията. Правителството изтегли от парламента закона за ратификацията на първата и се реши да се въздържи по присъединяването на страната ни към втория. И в двата случая ГЕРБ се водеше от краткосрочни интереси - да не се конфронтира с патриотите и да изкара мандата си докрай. Но постъпвайки така, той остави зад себе си дългосрочен ценностен въпрос: По какво се отличава от БСП, която е против конвенцията и против пакта. Чиято лидерка (за разлика от повечето социалдемократи в ЕС) е фенка на и на Орбан, и на Вишеградската четворка, и на руските енергийни проекти?

Лидерството проличава, когато трябва да направиш труден и дългосрочен избор, чиито резултати не са моментално очевидни за широката публика. Този вид избор е пробният камък дали имаш посока, цел, ценности, принципи, характер. Или я караш на принципа: мандат да мине, друг да дойде. През една от инфарктните нощни срещи на върха заради кризата на еврото тогавашният председател Еврогрупата Жан-Клод Юнкер призна: “Ние знаем точно какво трябва да направим. Лошото е, че не знаем как после да спечелим изборите”.

Царят, Меглена Кунева и Соломон Паси постъпиха много по-лидерски, отколкото бившият им колега Борисов постъпва днес. ЕС ги изправи пред ясен избор - или четирите стари руски реактора, или членство в съюза. Въпреки всичко, което тогава се изсипа върху тях и рано съкрати кариерите им в политиката, те направиха верния избор - Европа. Ако бяха избрали реакторите, България щеше да изпусне и последния влак за членството и днес щеше да бъде страна от т.нар. Източно партньорство на ЕС със съдба подобна на украинската или арменската. Българите нямаше да могат да работят и да се установяват където искат в ЕС, децата им нямаше да могат да учат в останалите 27 държави на съюза, бизнесът им нямаше да има свободен достъп до целия му 500-милионен пазар.

Не е излишно да припомним какво каза за България и Румъния Жозе Мануел Барозу на последната си пресконференция като председател на Европейската комисия на 29 октомври 2014 година:

"Мисля, че едно от най-големите постижения на съвременната европейска история беше разширяването на Европейския съюз. За минута си представете, че тези страни, не се бяха присъединили  към Европейския съюз, когато го направиха. В този случай може би сега нямаше да обсъждаме само Украйна. Може би сега щяхме да обсъждаме България, или Балтийските държави."

Тримесечните икономически прогнози на Европейската комисия са скучно четиво. Струва си обаче човек да ги разгърне не само тримесечия, но и години назад и да се увери в пряката зависимост на икономическия растеж у нас от безвъзмездното европейско финансиране (11 милиарда евро за първия програмен период и 16 милиарда евро за втория); да види, че близо 70 на сто износа ни е за държави от ЕС. Достатъчен е бегъл поглед върху инфраструктурното развитие на страната - нито километър магистрала или метро нямаше да има без еврофондовете. На тях дължим почти половината от публичните инвестиции.

Когато избирателят заживее малко по-добре и вдигне поглед от всекидневния бит, този поглед не е непременно благодарен. Той е отправен към липсващите неща. Защото магистрали, метро и газопроводи имат и в Русия, и в Турция, и в Иран. В Европа летвата е по-високо.

Днес малцина си спомнят с благодарност за крехката Меглена Кунева. За мнозина тя остана “мадам Йес”, послушницата на Брюксел, кариеристката, жертвала “националните интереси”. Така говорят за нея дори такива, които допреди 2006 година не си бяха подавали носа на запад от Калотина и чиято челяд днес учи из Европа, а те всяка година летуват в Гърция или в Италия.

“Благодарността не е политическа категория”, казваше някогашният председател на Европейския парламент Клаус Хенш (1994-97 г.).

Като министър по европейските въпроси Кунева прояви повече мъжество от Борисов - ЕС е по-важен за България от руските атомни самовари. Времето потвърди правотата й.

Машината на Пеевски и стратегическата комуникация

Краткосрочните и видимите облаги - евтин газ, метро, магистрала, еврофонд, повишения на заплати - се “продават” на избирателя сравнително лесно. Стига да ги съобщиш. За това трябват сътрудничещи медии и пиар. Да “продадеш” ценност или принцип обаче е трудно. Първо - те не служат за потребление, второ - често изискват усилия и жертви, трето - ползите от следването им стават очевидни след много години. За принципите и ценностите не стигат лоялни медии и пиар. Трябва така наречената “стратегическа комуникация”.

От идването си на власт до днес ГЕРБ разчита основно на пиар и на лоялни медии и почти никак - на стратегическа комуникация. Той всекидневно си “купува” популярност с “добри новини” - рязане на ленти, статистики за икономически растеж и примерни публични финанси, похвали от Брюксел, свидетелства за международна подкрепа.

Ако в един момент обаче този агитационен поток секне, ако някой друг купи лоялните медии, положителният образ на властта увяхва. Такъв момент винаги идва. Дори и да не дойде, на човек му писва да гледа един и същ образ 10 години, ако ще той да бъде най-положителният.

Тогава трябва да бъде събудено съзнанието натрупано тихо и методично от стратегическата комуникация - за цената на евентуалната промяна. Какво би ни струвало да тръгнем в посока обратна на сегашната?

Над това ГЕРБ никога не са работили. Винаги когато режат лента, има кой да ги отрази. Винаги, когато имат да кажат нещо, имат поднесен микрофон и работеща камера. Винаги, когато искат да им зададат някакъв въпрос, има кой да им го зададе. А когато не искат да им зададат някакъв въпрос, няма кой да им го зададе. Когато обаче се изправят пред неясен безлик протестиращ, който излиза от отработените им комуникационни схеми, иска да се върне добре забравеното старо, настоява за “смяна на системата” и скандира: “Борисов - позор, оставка и затвор!”, ГЕРБ не знае какво да каже, освен че народът има конституционно право на такива протести и че опозицията ги е инсценирила.

ГЕРБ работи по стратегически важни за страната неща като например присъединяване към еврозоната, повишаване на доходите, изграждане на инфраструктурата, диверсификация на газовите връзки, лидерство на Балканите. Те обаче са "дървета", които в главата на избирателя не правят "гора". Цялостен разказ за собственото си име - "Граждани за европейско развитие на България" - управляващите нямат, или ако имат, той е добре пазена тайна. Въпросът защо ни е важна Европа и каква Европа искаме или напълно отсъства, или присъства така, че по-добре да беше отсъствал. Лидерката на БСП Корнелия Нинова вече заяви предпочитанията си към вижданията на Вишеградската четворка. Ако ГЕРБ са съгласни с нея, за какво са на избирателите? Логично, опозицията ги атакува точно там:

“ГЕРБ не е наш идеологически опонент, тези хора нямат идеология, те са във властта заради пари”, казва Нинова.

В противовес на ГЕРБ тя вади “визията за България” на нейната партия - смесица от утопия и популизъм, благодарение на която обаче Нинова изпъква като “визионерка”, на фона на опортюниста Борисов, който в името на властта и облагите е съгласен на всичко.

Стратегическа комуникация означава да налагаш дневния си ред в обществения дебат. Особено в месеците след европредседателството, това прави системно опозицията. Вниманието на обществото скача от скандал на скандал - чума по добитъка, цени на хляба, катастрофа край Своге, протестиращи майки, Валери Симеонов. Без да ги подценяваме, нито един от тях не е  причина да падне правителство. Анкетите обаче посочват, че те подяждат подкрепата за него и говоренето за предсрочни избори става всекидневно.

Това е цената, която Борисов сега ще плати, защото пред независимите медии и разговора за важните и дългосрочните неща избра за комуникацията си машината за възхвали и охулвания на Делян Пеевски. Тя може да ласкае и да “удари”, когато и кажеш и когото й кажеш, тя флиртува с най-ниските вкусове и страсти и има обширна публика, но не става да предава знания и да изгражда убеждения, защото самата тя няма такива и не ги цени. Това е квази-журналистика, скарана с общественото благо.

Тя прислужва в буквалния смисъл на думата на този, който е на власт и/или й плаща повече. Услугите на тази машина компрометират ГЕРБ всекидневно и го отчуждават най-нужните му избиратели - образованото градско население, дребното и средното предприемачество, т.е. потенциалната средна класа, която у нас съществува повече като манталитет, квалификация, амбиции и възможности, отколкото като имотно състояние.

Тази машина компрометира самото понятие за честни и отговорни пред гражданите медии. С брутална методичност и най-вече със собствения си пример тя създаде цинично и нихилистично обществено мнение спрямо всички журналисти и занаята им - като към вродено продажни и повърхностни клакьори. Борисов вече 10 години я ползва, но сега той е на ред да стане нейна жертва. Медиите, които са отучени да мислят самостоятелно и са научени само да услужват с микрофон и камера, сега всеки ден показват протести срещу министър-председателя, независимо от мизерната им численост. Така те налагат впечатлението: "Народът е недоволен. Иска да си ходиш". Този лозунг, повторен хиляда пъти, може да се превърне в самоизпълняващо се пророчество. Никой няма да пожали Борисов, когато пеевските "лайномети" обърнат цевите си срещу него, а останалата медийна общност ги последва по същия стаден начин, по който се държи днес. Напротив, мнозина ще се забавляват.

ГЕРБ не се поколеба да използва най-вулгарно машината на Пеевски срещу единствените си естествени коалиционни партньори, които бяха в Реформаторския блок, а днес са в Демократична България. Вместо да ги запази като приятели, Борисов сам ги превърна в ожесточени  противници и сега, като очевидно не може да управлява сам, трябва да избира с каква коалиция би се компрометирал най-малко: с националистите, с турците, или с бившите комунисти. Наистина е трудно за един европейски християндемократ да избере най-малката злина между тях.

Пеевската машина за възхвали и охулвания е креатура на ДПС. Който е пипал тази партия-корпорация с еврофилски претенции, добро не е видял. Поне това можеше да научи Борисов от предшественика си Сергей Станишев.