Чета си новини. Местен лидер на „България без цензура“ в Козлодуй решил в неделния следобед да влезе в сградата на бившия ДАП. (за по-младите читатели – от „Държавно автомобилно предприятие“, т.е. градски транспорт и автогара) Че кога, ако не в неделя, един политик ще реши да влиза в ДАП-а.

Бил придружаван от братовчед си и бодигарда си. Нормално. Няма в неделя да се разхожда с учителката си от отделенията и джипито си. Макар че джипито щеше да му бъде полезен/на. Предприятието било наето от бившия председател на общинския съвет. Че кой друг по-добре може да се справи с бивша общинска собственост.

Преди време обаче политикът бил наемател на сградата и в неделя се сетил, че нещо си забравил. Така и Русия след около 60 години се сети, че си е забравила Крим в Украйна. За разлика от Путин обаче, зам.-председателят на ББЦ в Козлодуй срещнал сериозна съпротива. Охранителят извадил сабя и... му отсякъл ухото.

Поех си дълбоко въздух. Колкото и забавно да звучеше до този момент историята, това ме накара да замръзна за момент. Козлодуй все пак е в България. Все пак сме днес. И това се е случило. Дано все пак медиите са преувеличили и да не е точно така...

След ден няма да помним тази история, защото ще сме прочели нещо друго подобно. Така през 2008 година прочетохме, че местният лидер на „Атака“ в Петрич – новоизбран общински съветник, бил пресрещнат с нож, принуден да подпише декларация, че се отказва от мястото, а после пребит до състояние „Пирогов“.

В началото на тази година два джипа на пловдивски депутат от ГЕРБ изгоряха наведнъж. Човекът имал и трети джип, който обаче бил потрошен още на следващата вечер. Нормални случки от нормалния политически живот на България. При цялото ми човешко съчувствие към преживяното от тези хора, тези случки не би трябвало да са част от живота на един политик. Най-малкото е необяснимо.

Всеки познава по-добре или по-зле някой от регионите на България. И всеки може да се сети за поне няколко т.нар. политици, чийто живот би подхождал повече на роман на покойния Христо Калчев. Кметове, общински съветници, депутати, координатори... Това са хората, които разпределят собственост, определят кой ще вози боклука, кой ще ремонтира детската градина, кой ще пази проститутките край пътя. Всеки може да се сети за магистрат, който пие в неподходяща компания или за университетски преподавател, който подписва дипломи на неграмотни мутри и мутреси. Разбира се, че порядъчните хора сред всички тези съсловия са много повече, но малкото от другите просто повече бият на очи.

Интегрирано общество сме. Задължителните граници не са задължителни. Недопустимото не е недопустимо. Само сред водачите на листите на партиите, които вероятно ще попаднат в следващия парламент, можем да видим един откровен олигарх, един човек с няколко обвинения, един задържан преди време на границата с торба с пари, един син на кмет – тип феодал, няколко чифта кокаинови погледи и още много нормални хора, на които можем да очакваме да им се случват само нормални неща. Нормално е да е така, нали.

Този път задачата е малко по-различна. Няма да си изберем Ангела Меркел да ни управлява, но поне можем да поизчистим листите на партиите от „нормалните“ политици. Всеки си има партия, на която симпатизира малко повече, отколкото на другите. Дори и да не подскачаме от радост от офертата за тези избори, можем поне да махнем най-лошото. Нарича се „преференция“. Посочваме онзи, чието ухо не очакваме да бъде отсечено. Или пък онзи, който в неделя следобед се разхожда със семейството си, а не с бодигарда си. Поне да не даваме материал за продължения на цитираните вече романи.