Ad Config - Website header

 

Article_top

Бойко Борисов е пред поредния избор в своето почти 10-годишно управление. Формално това ще бъдат изборите за Европейския парламент догодина. На практика те ще бъдат допитване за това как се представя третото му правителство и коалицията му с т.нар. Обединени патриоти. Главният въпрос пред Борисов на тези избори ще бъде към коя Европа да върви България: на френския президент Еманюел Макрон или на унгарския министър-председател Виктор Орбан.

Този избор не е външнополитически. От 1 януари 2007 година Европа е част от вътрешната политика на България – независимо дали всички осъзнават и признават това. Де юре европейските правила (l’acquis communautaire) са и български правила, европейските принципи и ценности би трябвало да са и български. Такъв би трябвало да бъде и дневният ред на Европа. Ако това невинаги се случва, то също е вътрешнополитически проблем. Въпросът каква България искаме е неотделим от въпроса: В каква Европа?

1. Прилики и разлики

Дори и неизкушените в политиката знаят какво общо имат Борисов и Орбан. Те членуват в едно и също европейско политическо семейство – Европейската народна партия. Критиците им у дома и в чужбина смятат, че и двамата са срам за нея. Борисов и Орбан имат сходни позиции за миграцията – и за двамата приоритет е охраната на границите, а не споделянето на миграционната тежест. И България, и Унгария построиха огради по южните си граници. И двете държави се отказаха от Истанбулската конвенция и искат Западните Балкани по-бързо да се присъединят към ЕС. И двете страни се опитват да построят нови руски ядрени централи и руски газопроводи. И в двете опозиционните медии изпитват затруднения и се оплакват, че свободата им е ограничена, а проправителствените са финансово сигурни и лоялни. И в България, и в Унгария опозицията обвинява правителството, че престъпва разделението на властите и е установило практически контрол над всички институции, включително над правосъдието и регулаторите. И Орбан, и Борисов са обвинявани, че управляват авторитарно, еднолично и толерират олигархия от приближени бизнесмени. И едното, и другото правителство са склонни да вадят срещу критиките добрите си икономически показатели. Правителството на Борисов заяви, че ще защитава Унгария от евентуална процедура за ограничаване на членските й права в ЕС.

Какво общо има Борисов с Макрон? На пръв поглед нищо. Те изглеждат от различни планети. Да започнем от по-лесните разлики. Борисов е по-як от Макрон. Макрон говори по-добър френски от Борисов. Макрон управлява една от носещите колони на ЕС. Борисов – една от новите му пристройки. Макрон е президент на ядрена сила. Борисов е премиер на ядрена слабост - с четири затворени, два недостроени (затова пък скъпи) и два действащи за ограничени срокове реактори. Борисов идва от пожарната, охранителния бизнес и полицията. Макрон – от инвестиционното банкерство. Макрон е очевиден либерал, Борисов – номинален християндемократ. Макрон има проблеми с простолюдието. Борисов е негов герой. Партията на Макрон е Мade in France. Партията на Борисов е Мade in Germany. Опорната точка на Борисов за Европа е, че няма нищо по-хубаво от нея. Опорната точка на Макрон е, че Европа трябва да стане много по-хубава.

Не щеш ли обаче, и Борисов, и Макрон са изправени пред едни и същи протести – с жълти жилетки. И при единия, и при другия те започнаха от цените на горивата. И при единия, и при другия разшириха предмета си – неравенствата, несигурността. И в двата случая протестите нямат ясен лидер, лице, организация. И в България, и във Франция (много повече) стигат до нарушаване на обществения ред. И в двете страни наблюдателите съзират зад тях натрупан по различни причини гняв, който случайна искра е възпламенила. Това са протести на забравените от държавата, които я намират далечна, враждебна, несправедлива и арогантна. В много от случаите те не знаят какво точно искат, освен да я набият. В страната на Орбан също има гняв и недоволство. Те обаче засега се развиват в условия на мир, тишина и строго спазване на обществения ред.

Ако българският и френският лидер са изправени пред сходни протести, то е, защото са ги предизвикали по сходен начин. Въпреки многото си различия Борисов и Макрон направиха едно и също важно нещо в политиката на страните си. Те ликвидираха традиционните й двуполюсни модели. Борисов не направи това сам. Неговата партия ГЕРБ продължи процеса, започнал при НДСВ, партията на първия му работодател, цар Симеон II. Това беше процес на ерозия на двата дотогавашни полюса на българската политика – БСП и СДС. Още в първия тур на президентските избори през април и май 2017 година Макрон изхвърли от играта социалистите и републиканците, т.е. традиционните центристки левица и десница, сменяли се в управлението през цялата история на Петата република.

И Борисов, и Макрон не дойдоха от нищото. Те тръгнаха към върха на държавите си от трамплини в статуквото, което по-късно пренаредиха. Борисов беше главен секретар на МВР и кмет на София. Макрон беше икономически съветник, а после – министър на президента Франсоа Оланд, от чиято социалистическа партия отмъкна важна част от министрите, сътрудниците и избирателите си.

Политическите формации и на Борисов, и на Макрон бяха в генезиса си антисистемни. Те дължаха бързия си възход на харизмата на лидерите си и на критиката на статуквото. В характерния си стил ранният Борисов го нарече по телевизията „лайно в целофан“. Макрон определи противопоставянето на ляво и дясно като остаряло и непродуктивно. И двамата бяха любимци на публиката и камерите.

И Борисов, и Макрон постигнаха първите си победи с „краден“ електорат. За тях гласува  голяма част от разочарованите от традиционното ляво и дясно. И двамата поставиха, поне номинално, Европа в центъра на своето говорене, програми и символика.

И тук е коренната причина те днес да са пред подобни протести – увличайки част от разочарования от старите двуполюсни модели електорат, центристките НДСВ/ГЕРБ и En marche изпратиха друга немалка част от него в крайноляво и крайнодясно. Тези радикализирани избиратели във Франция днес блокират пътища, супермаркети, складове за горива, бият се с полицията, палят коли и магазини, поругават паметници; в България също блокират  пътища и кръстовища, искат „съд за политическата сган“ и „смяна на системата“, без да могат винаги да кажат какво точно разбират под това.

Борисов и Макрон взеха властта от елити, които се бяха „износили“ и компрометирали в борба с безпрецедентни икономически кризи. В България правителството на СДС беше правителство на болката от валутния борд и раздържавяването след финансовия крах през 1996-1997 година. Във Франция администрациите на Никола Саркози и Оланд понесоха политическите пасиви на кризата на еврото и мерките за финансова строгост след 2009 година. Тези кризи доведоха до обедняване, декласиране и радикализация на широки слоеве от населението.

Българската „Атака“ стана парламентарна сила при разпада на СДС и ерозията на БСП, т.е., когато двуполюсният модел рухна при правителствата на царя и на т.нар. Тройна коалиция и изгря звездата на ГЕРБ. Докато социалистическата партия и републиканците във Франция се стопиха през 2017 година, крайнодесният Национален фронт (днес – Национален сбор) на Марин льо Пен и крайнолявата „Непокорна Франция“ на Жан-Люк Меланшон се оформиха като главните опоненти на партията на Макрон.

Започвайки като антисистемни лидери, помитайки познатите политически играчи, Борисов и Макрон създават и съответна антисистемна опозиция. Тя е зла и агресивна; не иска да спори, а да разрушава. Те са колкото харизматични, толкова и разделящи и истеризиращи обществото лидери.

Левите и десните радикали не искат държавите им да „завият“ в някаква политическа посока. Те искат да върнат историята назад. Искат си обратно границите, митата, социалната защита, идентичността и дадения на Европа суверенитет. Те искат да върнат лентата на глобализацията към добрите стари времена преди нея. Техните дебати не са за голямата или малката държава, a за голямата или малката Европа. Следователно те поставят и Борисов, и Макрон пред един и същ въпрос: Напред или назад? И тук приликите между двамата лидери пак изчезват.

Макрон е непримирим с радикалите (особено с Националния сбор). Борисов беше принуден от обстоятелствата  да се коалира с тях – подобно на австрийския си колега Себастиан Курц.

Макрон няма приятели във френската политика извън малкия му либерален партньор МоДем на Франсоа Байру. Всички са против Макрон. Льо Пен и Меланшон са му "смъртни" врагове. Социалистите и републиканците имат да му връщат за поражението, което им нанесе през 2017 година. Те си искат обратно избирателите и предишното статукво. Борисов се е карал остро с всички, но в същото време не е изгорил мостовете към никого. Той може да няма истински приятели (в политиката такива са рядкост), но има избор от потенциални партньори. ГЕРБ отдавна не е антисистемният носител на промяната. Върху развалините на някогашния двуполюсен модел той стана признатата от Европа народна (т.е. дясноцентристка партия) на България със здрави международни връзки (особено в Германия). Да отказваш сътрудничество с такава формация (при липса на фундаментални различия) изглежда неразумно. Макрон не успя да създаде ново европейско политическо семейство по модела на En marche. След месеци на амбициозни планове и опити той беше принуден да търси партньорство с историческия титуляр – Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ). Борисов се чувства комфортно в ЕНП. Щом тя търпи Орбан, щом преди него търпеше бившия италиански министър-председател Силвио Берлускони, Борисов (поне засега) не й е никакъв проблем.

2. Алтернативи

Изборът, пред който европейските избори ще изправят Бойко Борисов, е неизбежен. Не се задава някаква буря “отгоре”, която България може да преживее, приклякайки и пускайки вихърът да отмине над главата й. Пропуква се почвата под краката ни и щем-не щем трябва да изберем от коя страна на разлома да стъпим.

Не става и да помолим "началниците горе да се разберат" и да им кажем, че сме готови да приемем всякаква Европа, стига да ни дава пари. Такава опция няма.

И да иска, Европейският съюз не може вече да остане в състоянието си до "Брекзит". Това е състояние на непрекъсната агония. Кризите се трупат и никоя не намира европейско решение. Увеличават се само разделителните линии между държавите членки. Растат силите, които могат да разрушат до основи целия 60-годишен проект.

Европа трябва сериозно да задълбочи политическата си интеграция, за да бъде адекватна на променения свят в ключови сфери като икономика, сигурност, външна политика, иновации. Кризата на еврото показа, че страните със споделената валута се нуждаят от общ бюджет, финансов министър, банков съюз и синхронизирани политики на стопанско управление и на трудовия пазар. Миграционната и демографската криза предполагат обща политика по миграцията и убежището. Факторите Тръмп и Путин налагат обща европейска отбрана, а може би един ден и армия. Европа има потенциала да осъществи тези приоритети, при условие че са налице политическата воля и ресурсите за тях.

Най-големият свободен пазар в света има необходимите ресурси. Що се отнася до политическата воля, с напускането на Обединеното кралство падат големи бариери пред икономическия и валутния и пред отбранителния съюз. Пълната реализация на всички приоритети обаче е невъзможна в рамките на сегашния договор на ЕС. Те изискват националните столици да дадат още от своята власт на съюза си, което е европейската ябълка на раздора. Опитите за “повече Европа” са причина за консервативно-популистката реакция, надигнала се през последните години.

Евентуална ревизия на Лисабонския договор би била дълго упражнение с неизвестен край. Тя предполага свикване на конвент на европейските граждани и междуправителствена конференция и би отнела поне две години дебати и преговори. Отварянето на европейски договор за промяна означава да се отвори “кутията на Пандора”, т.е. порой от национални и партийни претенции за всякакви промени, включително и за връщане назад на досегашната интеграция. Приемането на промени в договора предполага единодушие, което особено днес е най-дефицитният артикул в ЕС. Но дори при наличието му на лидерско ниво ратификацията на промените може да налага референдуми в поне една трета от държавите членки.

В същото време светът не чака Европа да узрее за промените в него. Водещите сили в ЕС - Германия и Франция - разбират, че ако продължава да се движи с темпото на най-бавните си членки, Европа рискува не просто статуса си на световна сила, но и самото съществуване на своя проект. В сегашното си състояние на хронична поликриза тя върви към бъдеще на най-големия старчески дом и музей на открито в света.

С други думи - Европа не може бързо да се възстанови и да поеме напред по традиционния общностен метод - с приемане на съюзно законодателство. Остава другият - междуправителственият, т.е. с коалиции на желаещите извън l’acquis communautaire. Плод на такива коалиции са жалони на днешния ЕС като Шенгенската зона за пътуване без паспортен контрол и т.нар. Фискален компакт, който задължава подписалите го държави да приемат конституционни промени или основни закони за горните граници на публичните си дефицити и дългове.

Признаците на една бъдеща по-дълбока междуправителствена Европа зачестяват с приближаването на “Брекзит”: политическо съгласие между Германия и Франция за бъдещ бюджет на еврозоната, съвпадащи декларации на Ангела Меркел и Еманюел Макрон в подкрепа на бъдеща европейска армия, инициатива на Макрон за европейски сили за намеса като вероятен първообраз на бъдещата европейска армия, решение на еврозоната да превърне спасителния си фонд, Европейския механизъм за стабилност, в предпазен механизъм на банковия си съюз, т.е. във фонд, поемащ разходи по преструктурирането на фалирали банки.

Привържениците на по-дълбока и по-силна Европа не дават признаци, че искат да разрушават или да реформират дълбоко сегашната. Изглежда, че по-скоро се стараят непрекъснато да демонстрират как тя не работи. Пример за това са безнадеждните процедури за отнемане на членски права на Полша и на Унгария, чиито евроскептични правителства по преобладаващото мнение сред държавите членки нарушават основни европейски принципи - например на върховенството на закона. За да бъдат санкционирани за това обаче, е необходимо единодушие между всички държави членки, което е непостижимо. Изводът е: стига ти един верен приятел, за да нарушаваш на воля европейския договор.

ЕС е парализиран от него и нищо не може да ти направи. Полският де факто лидер Ярослав Качински има най-малко двама такива приятели - унгарския премиер Виктор Орбан и чешкия Андрей Бабиш. Орбан на свой ред също е застрахован от поне трима верни приятели - Качински, Бабиш и Борисов. Докато Европейската комисия педантично доказва как партиите на Качински и Орбан посягат на разделението на властите, на академичните свободи и свободата на медиите, на независимостта на съда или на регулаторите, двамата лидери от т.нар. Вишеградска четворка весело й размахват среден пръст (в преносния смисъл). ЕС очевидно нищо не може да им направи. А европейското политическо семейство на Орбан (Европейската народна партия) срамежливо му подръпва ушите, но не събира смелост да го изключи.

Ако утре руският лидер Владимир Путин реши да премести някоя от постсъветските граници на държавата си по-навън, вече не е сигурно, че външните министри на ЕС ще съберат задължителното единодушие, за да му наложат нови санкции. Новото италианско правителство на лявото популистко “Движение 5 звезди” и крайнодясната “Лига” е против ограничителните мерки спрямо Русия. Не е сигурно, че би подкрепило продължаването на вече съществуващите санкции срещу нея, за което идва време през март.

Очевидно е, че в раздутия формат на ЕС-28 съюзът не съответства на амбициите, отговорностите и интересите на основните си нации. Той продължава да  бъде “икономически гигант, политическо джудже и военен червей” в един все по-агресивен и опасен свят. Съюз, в който един, дори най-малкият, може да блокира всички, не респектира никого. Путин и Тръмп винаги могат да си “купят” един такъв саботьор, а ЕС с цялото си величие да бъде безпомощен пред него.

Следователно главните актьори в ЕС вече се нуждаят от нещо работещо, което е формално в пределите на съюза, но в същото време е покрай неговите общи правила, без да ги нарушава - ЕС 2.0. Като ядро на това нещо засега се очертава еврозоната. Дългосрочната перспектива на всичко останало в ЕС изглежда, че е да се превърне постепенно в хлабава периферия, където задълженията към общността вероятно ще намалеят, но и облагите от членството - също.

Трогателни с безпомощността си са тирадите на българските лидери срещу “Европа на две или повече скорости”. Те наистина ли смятат, че Германия и Франция ще ги питат колко бързо да тичат? Трогателни са и позоваванията на "европейския принцип на солидарността" - липсва втората част на изречението, че солидарността върви ръка за ръка с отговорността.

Добър ескиз на паралелната Европа първа класа са двете странички с германо-френската сделка за общ бюджет на еврозоната. Той ще се основава на междуправителствено споразумение, макар да е замислен като част от седемгодишния бюджет на ЕС. Освен това ще го управляват не всички държави членки и евродепутати, а срещите на върха на еврозоната (що се отнася до стратегическите решения) и Еврогрупата (т.е. финансовите министри на 19-те на оперативно ниво). Вероятно част от ресурсите, които държавите с обща валута досега заделят за бюджета на ЕС, вече ще отиват в бюджета на еврозоната.

Как това ще засегне важните за страните извън еврото политики на ЕС (селскостопанска, кохезионна) - предстои да видим. В еврозоната са повечето от нетните донорки в сегашния бюджет на ЕС. Те вече не искат безвъзмездно да финансират източните членки на ЕС, които за отплата не спазват общите правила и се заиграват с лидери като Путин, Тръмп и Ердоган.

На последния конгрес на ЕНП Борисов предупреди по-западните си колеги, че с по-бързото си темпо може да “счупят” Европа. Но те май точно това искат. За какво им е да финансират все по-голяма Европа, която работи против тях?  Ще я “счупят”, без да им мигне окото. Защото в счупеното ще останем ние. Здравото и работещото пак ще бъде тяхно и вероятно един ден България пак ще трябва да кандидатства за него.

Да обобщим: с “Брекзит” и серията предхождащи го кризи системата на ЕС стигна до степен на ентропия (безпорядък), който предполага пренареждане на елементите й, за да бъде върната в състояние на хомеостазис (равновесие). Това пренареждане предполага разграничаване на европейско ядро и периферия. Не е по силите на България да попречи на този процес. По силите й е да избере къде предпочита да бъде. Ядрото, очертаващо се около еврозоната, вероятно ще предполага по-големи от сегашните ангажименти, но и по-големи облаги. Периферията - обратно, ще бъде свързана с по-малки ангажименти, но и с намаляващи ползи. Главният залог на този избор е геополитически и цивилизационен - към кой от световете иска да принадлежи избиращата страна?

3. Опорни точки

Решенията в съвременните политика и бизнес обикновено са следствие от анализ на разходите и ползите (cost-benefit analysis). Можем да допуснем, че резултат от такъв анализ са и решенията на българското правителство и на неговия ръководител. Нещата щяха да са прости, ако се свеждаха само до съпоставка на ползи и вреди. Анализът обаче се усложнява, защото ползите за едни са вреди за други; защото и ползите, и вредите биват краткосрочни и дългосрочни и не е изключено краткосрочна вреда да се превърне в дългосрочна полза и обратно; и защото и двете могат да се оценяват от гледна точка на интереси и на ценности, които от своя страна не винаги съвпадат.

Дейвид Камерън, бившият британски премиер, свика референдум за членството на страната си в ЕС, позовавайки се на обществен интерес - да сложи край на стар и изострен от кризата спор, който разединява неговата Консервативна партия и обществото. Той обеща референдум и честно изпълни обещанието си. Нищо обаче не го задължаваше да иска такова допитване освен натиска на фракция от радикални евроскептични тори и много фалшиви новини, които създадоха популистко движение. Днес критиците на Камерън отбелязват, че за да запази партията си цяла и правителството си - на власт, той рискува принадлежността на великата си нация към Европа. Камерън пледира и гласува за оставане на Британия в ЕС и загуби. А можеше да избегне риска. Така заради краткосрочния си частен интерес той с арогантно лекомислие проигра дългосрочния национален.  

Три български примера

Бойко Борисов, чието първо правителство спря всички руски енергийни проекти в България, сега е обсебен от два от тях. Иска непременно да вкара втора руска газова тръба в България и да оползотвори двата доставени от Русия реактора за недостроената АЕЦ Белене. Според него ползите от двата проекта са очевидни. България все още не може без руски газ и трябва да има сигурно трасе за него, ако Кремъл реши да спре транзита през Украйна. Русия е един от източниците за любимия на премиера проект “газов хъб (складово-разпределителен център) “Балкан”, който да направи страната ни нещо като регионална борса на синьо гориво.

След като в площадката за Белене са вложени милиарди и са платени стотици милиони неустойки за поръчано и неизползвано оборудване, по-добре е да се намери разумен начин то да се използва. Освен това българските ТЕЦ-ове едва ли ще издържат на все по-амбициозните мерки на ЕС за опазване на климата. Критиците на руските енергийни проекти изтъкват контрааргументи - намаляващи енергийни разходи на българската икономика, висока себестойност на проектите, история с корупция около тях, развитие на алтернативи като възобновяемите източници, земетръсен риск на беленската площадка.

Встрани от тази злободневна полемика остава главният въпрос: Къде вижда мястото си България дългосрочно? В сферата на руското влияние, чиито основен инструмент днес са доставките на горива и оборудване? Или в Европа, която търси път навън от зависимостта от въглеводородите (не само руските). И го търси, не само за да опази климата. А защото Господ е дал най-много нефт и газ там, където има най-малко свобода и демокрация - Русия, Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Венецуела. Колко си свободен, ако Путин, Мохамед бин Салман или аятоласите ти държат шалтера и кранчето и договарят помежду си цените? Добре, заобикаляш ги с ядрена централа. Но ако нямаш “широка страна моя родная”, един ден няма къде да заровиш използваното гориво и се заробваш вовеки като наемател на чужди хранилища.

Да, енергийните зависимости са дългосрочни и мнозина в ЕС правят компромиси заради тях. Разликата е, че едни признавайки тези зависимости, работят постепенно да ги намалят, а други - да ги увеличат.

Оправдан ли е Борисов да се обяви в защита на Орбан срещу искането на Европейския парламент за ограничаване на членските права на Унгария? Краткосрочно - да. За това настояват коалиционните партньори на ГЕРБ - Обединените патриоти. По-добре стабилно правителство, отколкото предсрочни избори, които, ясно е, пак няма да излъчат ясен победител. Процедура срещу Унгария е обречена на неуспех, както и тази срещу Полша - в ЕС го няма задължителното единодушие за налагане на наказание. Тя, следователно, би довела само до нови разединения и дипломатически усложнения.

Да, но ако с такава целесъобразност България защитава Орбан, създава прецедент на индулгенция за потенциално всеки друг в ЕС да нарушава съюзния договор, под който и тя се е подписала.

Подобни са случаите с Истанбулската конвенция и с глобалния пакт за миграцията. Правителството изтегли от парламента закона за ратификацията на първата и се реши да се въздържи по присъединяването на страната ни към втория. И в двата случая ГЕРБ се водеше от краткосрочни интереси - да не се конфронтира с патриотите и да изкара мандата си докрай. Но постъпвайки така, той остави зад себе си дългосрочен ценностен въпрос: По какво се отличава от БСП, която е против конвенцията и против пакта. Чиято лидерка (за разлика от повечето социалдемократи в ЕС) е фенка на и на Орбан, и на Вишеградската четворка, и на руските енергийни проекти?

Лидерството проличава, когато трябва да направиш труден и дългосрочен избор, чиито резултати не са моментално очевидни за широката публика. Този вид избор е пробният камък дали имаш посока, цел, ценности, принципи, характер. Или я караш на принципа: мандат да мине, друг да дойде. През една от инфарктните нощни срещи на върха заради кризата на еврото тогавашният председател Еврогрупата Жан-Клод Юнкер призна: “Ние знаем точно какво трябва да направим. Лошото е, че не знаем как после да спечелим изборите”.

Царят, Меглена Кунева и Соломон Паси постъпиха много по-лидерски, отколкото бившият им колега Борисов постъпва днес. ЕС ги изправи пред ясен избор - или четирите стари руски реактора, или членство в съюза. Въпреки всичко, което тогава се изсипа върху тях и рано съкрати кариерите им в политиката, те направиха верния избор - Европа. Ако бяха избрали реакторите, България щеше да изпусне и последния влак за членството и днес щеше да бъде страна от т.нар. Източно партньорство на ЕС със съдба подобна на украинската или арменската. Българите нямаше да могат да работят и да се установяват където искат в ЕС, децата им нямаше да могат да учат в останалите 27 държави на съюза, бизнесът им нямаше да има свободен достъп до целия му 500-милионен пазар.

Не е излишно да припомним какво каза за България и Румъния Жозе Мануел Барозу на последната си пресконференция като председател на Европейската комисия на 29 октомври 2014 година:

"Мисля, че едно от най-големите постижения на съвременната европейска история беше разширяването на Европейския съюз. За минута си представете, че тези страни, не се бяха присъединили  към Европейския съюз, когато го направиха. В този случай може би сега нямаше да обсъждаме само Украйна. Може би сега щяхме да обсъждаме България, или Балтийските държави."

Тримесечните икономически прогнози на Европейската комисия са скучно четиво. Струва си обаче човек да ги разгърне не само тримесечия, но и години назад и да се увери в пряката зависимост на икономическия растеж у нас от безвъзмездното европейско финансиране (11 милиарда евро за първия програмен период и 16 милиарда евро за втория); да види, че близо 70 на сто износа ни е за държави от ЕС. Достатъчен е бегъл поглед върху инфраструктурното развитие на страната - нито километър магистрала или метро нямаше да има без еврофондовете. На тях дължим почти половината от публичните инвестиции.

Когато избирателят заживее малко по-добре и вдигне поглед от всекидневния бит, този поглед не е непременно благодарен. Той е отправен към липсващите неща. Защото магистрали, метро и газопроводи имат и в Русия, и в Турция, и в Иран. В Европа летвата е по-високо.

Днес малцина си спомнят с благодарност за крехката Меглена Кунева. За мнозина тя остана “мадам Йес”, послушницата на Брюксел, кариеристката, жертвала “националните интереси”. Така говорят за нея дори такива, които допреди 2006 година не си бяха подавали носа на запад от Калотина и чиято челяд днес учи из Европа, а те всяка година летуват в Гърция или в Италия.

“Благодарността не е политическа категория”, казваше някогашният председател на Европейския парламент Клаус Хенш (1994-97 г.).

Като министър по европейските въпроси Кунева прояви повече мъжество от Борисов - ЕС е по-важен за България от руските атомни самовари. Времето потвърди правотата й.

Машината на Пеевски и стратегическата комуникация

Краткосрочните и видимите облаги - евтин газ, метро, магистрала, еврофонд, повишения на заплати - се “продават” на избирателя сравнително лесно. Стига да ги съобщиш. За това трябват сътрудничещи медии и пиар. Да “продадеш” ценност или принцип обаче е трудно. Първо - те не служат за потребление, второ - често изискват усилия и жертви, трето - ползите от следването им стават очевидни след много години. За принципите и ценностите не стигат лоялни медии и пиар. Трябва така наречената “стратегическа комуникация”.

От идването си на власт до днес ГЕРБ разчита основно на пиар и на лоялни медии и почти никак - на стратегическа комуникация. Той всекидневно си “купува” популярност с “добри новини” - рязане на ленти, статистики за икономически растеж и примерни публични финанси, похвали от Брюксел, свидетелства за международна подкрепа.

Ако в един момент обаче този агитационен поток секне, ако някой друг купи лоялните медии, положителният образ на властта увяхва. Такъв момент винаги идва. Дори и да не дойде, на човек му писва да гледа един и същ образ 10 години, ако ще той да бъде най-положителният.

Тогава трябва да бъде събудено съзнанието натрупано тихо и методично от стратегическата комуникация - за цената на евентуалната промяна. Какво би ни струвало да тръгнем в посока обратна на сегашната?

Над това ГЕРБ никога не са работили. Винаги когато режат лента, има кой да ги отрази. Винаги, когато имат да кажат нещо, имат поднесен микрофон и работеща камера. Винаги, когато искат да им зададат някакъв въпрос, има кой да им го зададе. А когато не искат да им зададат някакъв въпрос, няма кой да им го зададе. Когато обаче се изправят пред неясен безлик протестиращ, който излиза от отработените им комуникационни схеми, иска да се върне добре забравеното старо, настоява за “смяна на системата” и скандира: “Борисов - позор, оставка и затвор!”, ГЕРБ не знае какво да каже, освен че народът има конституционно право на такива протести и че опозицията ги е инсценирила.

ГЕРБ работи по стратегически важни за страната неща като например присъединяване към еврозоната, повишаване на доходите, изграждане на инфраструктурата, диверсификация на газовите връзки, лидерство на Балканите. Те обаче са "дървета", които в главата на избирателя не правят "гора". Цялостен разказ за собственото си име - "Граждани за европейско развитие на България" - управляващите нямат, или ако имат, той е добре пазена тайна. Въпросът защо ни е важна Европа и каква Европа искаме или напълно отсъства, или присъства така, че по-добре да беше отсъствал. Лидерката на БСП Корнелия Нинова вече заяви предпочитанията си към вижданията на Вишеградската четворка. Ако ГЕРБ са съгласни с нея, за какво са на избирателите? Логично, опозицията ги атакува точно там:

“ГЕРБ не е наш идеологически опонент, тези хора нямат идеология, те са във властта заради пари”, казва Нинова.

В противовес на ГЕРБ тя вади “визията за България” на нейната партия - смесица от утопия и популизъм, благодарение на която обаче Нинова изпъква като “визионерка”, на фона на опортюниста Борисов, който в името на властта и облагите е съгласен на всичко.

Стратегическа комуникация означава да налагаш дневния си ред в обществения дебат. Особено в месеците след европредседателството, това прави системно опозицията. Вниманието на обществото скача от скандал на скандал - чума по добитъка, цени на хляба, катастрофа край Своге, протестиращи майки, Валери Симеонов. Без да ги подценяваме, нито един от тях не е  причина да падне правителство. Анкетите обаче посочват, че те подяждат подкрепата за него и говоренето за предсрочни избори става всекидневно.

Това е цената, която Борисов сега ще плати, защото пред независимите медии и разговора за важните и дългосрочните неща избра за комуникацията си машината за възхвали и охулвания на Делян Пеевски. Тя може да ласкае и да “удари”, когато и кажеш и когото й кажеш, тя флиртува с най-ниските вкусове и страсти и има обширна публика, но не става да предава знания и да изгражда убеждения, защото самата тя няма такива и не ги цени. Това е квази-журналистика, скарана с общественото благо.

Тя прислужва в буквалния смисъл на думата на този, който е на власт и/или й плаща повече. Услугите на тази машина компрометират ГЕРБ всекидневно и го отчуждават най-нужните му избиратели - образованото градско население, дребното и средното предприемачество, т.е. потенциалната средна класа, която у нас съществува повече като манталитет, квалификация, амбиции и възможности, отколкото като имотно състояние.

Тази машина компрометира самото понятие за честни и отговорни пред гражданите медии. С брутална методичност и най-вече със собствения си пример тя създаде цинично и нихилистично обществено мнение спрямо всички журналисти и занаята им - като към вродено продажни и повърхностни клакьори. Борисов вече 10 години я ползва, но сега той е на ред да стане нейна жертва. Медиите, които са отучени да мислят самостоятелно и са научени само да услужват с микрофон и камера, сега всеки ден показват протести срещу министър-председателя, независимо от мизерната им численост. Така те налагат впечатлението: "Народът е недоволен. Иска да си ходиш". Този лозунг, повторен хиляда пъти, може да се превърне в самоизпълняващо се пророчество. Никой няма да пожали Борисов, когато пеевските "лайномети" обърнат цевите си срещу него, а останалата медийна общност ги последва по същия стаден начин, по който се държи днес. Напротив, мнозина ще се забавляват.

ГЕРБ не се поколеба да използва най-вулгарно машината на Пеевски срещу единствените си естествени коалиционни партньори, които бяха в Реформаторския блок, а днес са в Демократична България. Вместо да ги запази като приятели, Борисов сам ги превърна в ожесточени  противници и сега, като очевидно не може да управлява сам, трябва да избира с каква коалиция би се компрометирал най-малко: с националистите, с турците, или с бившите комунисти. Наистина е трудно за един европейски християндемократ да избере най-малката злина между тях.

Пеевската машина за възхвали и охулвания е креатура на ДПС. Който е пипал тази партия-корпорация с еврофилски претенции, добро не е видял. Поне това можеше да научи Борисов от предшественика си Сергей Станишев.

 

Бойко Борисов е пред поредния избор в своето почти 10-годишно управление. Формално това ще бъдат изборите за Европейския парламент догодина. На практика те ще бъдат допитване за това как се представя третото му правителство и коалицията му с т.нар. Обединени патриоти. Главният въпрос пред Борисов на тези избори ще бъде към коя Европа да върви България: на френския президент Еманюел Макрон или на унгарския министър-председател Виктор Орбан.

Този избор не е външнополитически. От 1 януари 2007 година Европа е част от вътрешната политика на България – независимо дали всички осъзнават и признават това. Де юре европейските правила (l’acquis communautaire) са и български правила, европейските принципи и ценности би трябвало да са и български. Такъв би трябвало да бъде и дневният ред на Европа. Ако това невинаги се случва, то също е вътрешнополитически проблем. Въпросът каква България искаме е неотделим от въпроса: В каква Европа?

1. Прилики и разлики

Дори и неизкушените в политиката знаят какво общо имат Борисов и Орбан. Те членуват в едно и също европейско политическо семейство – Европейската народна партия. Критиците им у дома и в чужбина смятат, че и двамата са срам за нея. Борисов и Орбан имат сходни позиции за миграцията – и за двамата приоритет е охраната на границите, а не споделянето на миграционната тежест. И България, и Унгария построиха огради по южните си граници. И двете държави се отказаха от Истанбулската конвенция и искат Западните Балкани по-бързо да се присъединят към ЕС. И двете страни се опитват да построят нови руски ядрени централи и руски газопроводи. И в двете опозиционните медии изпитват затруднения и се оплакват, че свободата им е ограничена, а проправителствените са финансово сигурни и лоялни. И в България, и в Унгария опозицията обвинява правителството, че престъпва разделението на властите и е установило практически контрол над всички институции, включително над правосъдието и регулаторите. И Орбан, и Борисов са обвинявани, че управляват авторитарно, еднолично и толерират олигархия от приближени бизнесмени. И едното, и другото правителство са склонни да вадят срещу критиките добрите си икономически показатели. Правителството на Борисов заяви, че ще защитава Унгария от евентуална процедура за ограничаване на членските й права в ЕС.

Какво общо има Борисов с Макрон? На пръв поглед нищо. Те изглеждат от различни планети. Да започнем от по-лесните разлики. Борисов е по-як от Макрон. Макрон говори по-добър френски от Борисов. Макрон управлява една от носещите колони на ЕС. Борисов – една от новите му пристройки. Макрон е президент на ядрена сила. Борисов е премиер на ядрена слабост - с четири затворени, два недостроени (затова пък скъпи) и два действащи за ограничени срокове реактори. Борисов идва от пожарната, охранителния бизнес и полицията. Макрон – от инвестиционното банкерство. Макрон е очевиден либерал, Борисов – номинален християндемократ. Макрон има проблеми с простолюдието. Борисов е негов герой. Партията на Макрон е Мade in France. Партията на Борисов е Мade in Germany. Опорната точка на Борисов за Европа е, че няма нищо по-хубаво от нея. Опорната точка на Макрон е, че Европа трябва да стане много по-хубава.

Не щеш ли обаче, и Борисов, и Макрон са изправени пред едни и същи протести – с жълти жилетки. И при единия, и при другия те започнаха от цените на горивата. И при единия, и при другия разшириха предмета си – неравенствата, несигурността. И в двата случая протестите нямат ясен лидер, лице, организация. И в България, и във Франция (много повече) стигат до нарушаване на обществения ред. И в двете страни наблюдателите съзират зад тях натрупан по различни причини гняв, който случайна искра е възпламенила. Това са протести на забравените от държавата, които я намират далечна, враждебна, несправедлива и арогантна. В много от случаите те не знаят какво точно искат, освен да я набият. В страната на Орбан също има гняв и недоволство. Те обаче засега се развиват в условия на мир, тишина и строго спазване на обществения ред.

Ако българският и френският лидер са изправени пред сходни протести, то е, защото са ги предизвикали по сходен начин. Въпреки многото си различия Борисов и Макрон направиха едно и също важно нещо в политиката на страните си. Те ликвидираха традиционните й двуполюсни модели. Борисов не направи това сам. Неговата партия ГЕРБ продължи процеса, започнал при НДСВ, партията на първия му работодател, цар Симеон II. Това беше процес на ерозия на двата дотогавашни полюса на българската политика – БСП и СДС. Още в първия тур на президентските избори през април и май 2017 година Макрон изхвърли от играта социалистите и републиканците, т.е. традиционните центристки левица и десница, сменяли се в управлението през цялата история на Петата република.

И Борисов, и Макрон не дойдоха от нищото. Те тръгнаха към върха на държавите си от трамплини в статуквото, което по-късно пренаредиха. Борисов беше главен секретар на МВР и кмет на София. Макрон беше икономически съветник, а после – министър на президента Франсоа Оланд, от чиято социалистическа партия отмъкна важна част от министрите, сътрудниците и избирателите си.

Политическите формации и на Борисов, и на Макрон бяха в генезиса си антисистемни. Те дължаха бързия си възход на харизмата на лидерите си и на критиката на статуквото. В характерния си стил ранният Борисов го нарече по телевизията „лайно в целофан“. Макрон определи противопоставянето на ляво и дясно като остаряло и непродуктивно. И двамата бяха любимци на публиката и камерите.

И Борисов, и Макрон постигнаха първите си победи с „краден“ електорат. За тях гласува  голяма част от разочарованите от традиционното ляво и дясно. И двамата поставиха, поне номинално, Европа в центъра на своето говорене, програми и символика.

И тук е коренната причина те днес да са пред подобни протести – увличайки част от разочарования от старите двуполюсни модели електорат, центристките НДСВ/ГЕРБ и En marche изпратиха друга немалка част от него в крайноляво и крайнодясно. Тези радикализирани избиратели във Франция днес блокират пътища, супермаркети, складове за горива, бият се с полицията, палят коли и магазини, поругават паметници; в България също блокират  пътища и кръстовища, искат „съд за политическата сган“ и „смяна на системата“, без да могат винаги да кажат какво точно разбират под това.

Борисов и Макрон взеха властта от елити, които се бяха „износили“ и компрометирали в борба с безпрецедентни икономически кризи. В България правителството на СДС беше правителство на болката от валутния борд и раздържавяването след финансовия крах през 1996-1997 година. Във Франция администрациите на Никола Саркози и Оланд понесоха политическите пасиви на кризата на еврото и мерките за финансова строгост след 2009 година. Тези кризи доведоха до обедняване, декласиране и радикализация на широки слоеве от населението.

Българската „Атака“ стана парламентарна сила при разпада на СДС и ерозията на БСП, т.е., когато двуполюсният модел рухна при правителствата на царя и на т.нар. Тройна коалиция и изгря звездата на ГЕРБ. Докато социалистическата партия и републиканците във Франция се стопиха през 2017 година, крайнодесният Национален фронт (днес – Национален сбор) на Марин льо Пен и крайнолявата „Непокорна Франция“ на Жан-Люк Меланшон се оформиха като главните опоненти на партията на Макрон.

Започвайки като антисистемни лидери, помитайки познатите политически играчи, Борисов и Макрон създават и съответна антисистемна опозиция. Тя е зла и агресивна; не иска да спори, а да разрушава. Те са колкото харизматични, толкова и разделящи и истеризиращи обществото лидери.

Левите и десните радикали не искат държавите им да „завият“ в някаква политическа посока. Те искат да върнат историята назад. Искат си обратно границите, митата, социалната защита, идентичността и дадения на Европа суверенитет. Те искат да върнат лентата на глобализацията към добрите стари времена преди нея. Техните дебати не са за голямата или малката държава, a за голямата или малката Европа. Следователно те поставят и Борисов, и Макрон пред един и същ въпрос: Напред или назад? И тук приликите между двамата лидери пак изчезват.

Макрон е непримирим с радикалите (особено с Националния сбор). Борисов беше принуден от обстоятелствата  да се коалира с тях – подобно на австрийския си колега Себастиан Курц.

Макрон няма приятели във френската политика извън малкия му либерален партньор МоДем на Франсоа Байру. Всички са против Макрон. Льо Пен и Меланшон са му "смъртни" врагове. Социалистите и републиканците имат да му връщат за поражението, което им нанесе през 2017 година. Те си искат обратно избирателите и предишното статукво. Борисов се е карал остро с всички, но в същото време не е изгорил мостовете към никого. Той може да няма истински приятели (в политиката такива са рядкост), но има избор от потенциални партньори. ГЕРБ отдавна не е антисистемният носител на промяната. Върху развалините на някогашния двуполюсен модел той стана признатата от Европа народна (т.е. дясноцентристка партия) на България със здрави международни връзки (особено в Германия). Да отказваш сътрудничество с такава формация (при липса на фундаментални различия) изглежда неразумно. Макрон не успя да създаде ново европейско политическо семейство по модела на En marche. След месеци на амбициозни планове и опити той беше принуден да търси партньорство с историческия титуляр – Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ). Борисов се чувства комфортно в ЕНП. Щом тя търпи Орбан, щом преди него търпеше бившия италиански министър-председател Силвио Берлускони, Борисов (поне засега) не й е никакъв проблем.

2. Алтернативи

Изборът, пред който европейските избори ще изправят Бойко Борисов, е неизбежен. Не се задава някаква буря “отгоре”, която България може да преживее, приклякайки и пускайки вихърът да отмине над главата й. Пропуква се почвата под краката ни и щем-не щем трябва да изберем от коя страна на разлома да стъпим.

Не става и да помолим "началниците горе да се разберат" и да им кажем, че сме готови да приемем всякаква Европа, стига да ни дава пари. Такава опция няма.

И да иска, Европейският съюз не може вече да остане в състоянието си до "Брекзит". Това е състояние на непрекъсната агония. Кризите се трупат и никоя не намира европейско решение. Увеличават се само разделителните линии между държавите членки. Растат силите, които могат да разрушат до основи целия 60-годишен проект.

Европа трябва сериозно да задълбочи политическата си интеграция, за да бъде адекватна на променения свят в ключови сфери като икономика, сигурност, външна политика, иновации. Кризата на еврото показа, че страните със споделената валута се нуждаят от общ бюджет, финансов министър, банков съюз и синхронизирани политики на стопанско управление и на трудовия пазар. Миграционната и демографската криза предполагат обща политика по миграцията и убежището. Факторите Тръмп и Путин налагат обща европейска отбрана, а може би един ден и армия. Европа има потенциала да осъществи тези приоритети, при условие че са налице политическата воля и ресурсите за тях.

Най-големият свободен пазар в света има необходимите ресурси. Що се отнася до политическата воля, с напускането на Обединеното кралство падат големи бариери пред икономическия и валутния и пред отбранителния съюз. Пълната реализация на всички приоритети обаче е невъзможна в рамките на сегашния договор на ЕС. Те изискват националните столици да дадат още от своята власт на съюза си, което е европейската ябълка на раздора. Опитите за “повече Европа” са причина за консервативно-популистката реакция, надигнала се през последните години.

Евентуална ревизия на Лисабонския договор би била дълго упражнение с неизвестен край. Тя предполага свикване на конвент на европейските граждани и междуправителствена конференция и би отнела поне две години дебати и преговори. Отварянето на европейски договор за промяна означава да се отвори “кутията на Пандора”, т.е. порой от национални и партийни претенции за всякакви промени, включително и за връщане назад на досегашната интеграция. Приемането на промени в договора предполага единодушие, което особено днес е най-дефицитният артикул в ЕС. Но дори при наличието му на лидерско ниво ратификацията на промените може да налага референдуми в поне една трета от държавите членки.

В същото време светът не чака Европа да узрее за промените в него. Водещите сили в ЕС - Германия и Франция - разбират, че ако продължава да се движи с темпото на най-бавните си членки, Европа рискува не просто статуса си на световна сила, но и самото съществуване на своя проект. В сегашното си състояние на хронична поликриза тя върви към бъдеще на най-големия старчески дом и музей на открито в света.

С други думи - Европа не може бързо да се възстанови и да поеме напред по традиционния общностен метод - с приемане на съюзно законодателство. Остава другият - междуправителственият, т.е. с коалиции на желаещите извън l’acquis communautaire. Плод на такива коалиции са жалони на днешния ЕС като Шенгенската зона за пътуване без паспортен контрол и т.нар. Фискален компакт, който задължава подписалите го държави да приемат конституционни промени или основни закони за горните граници на публичните си дефицити и дългове.

Признаците на една бъдеща по-дълбока междуправителствена Европа зачестяват с приближаването на “Брекзит”: политическо съгласие между Германия и Франция за бъдещ бюджет на еврозоната, съвпадащи декларации на Ангела Меркел и Еманюел Макрон в подкрепа на бъдеща европейска армия, инициатива на Макрон за европейски сили за намеса като вероятен първообраз на бъдещата европейска армия, решение на еврозоната да превърне спасителния си фонд, Европейския механизъм за стабилност, в предпазен механизъм на банковия си съюз, т.е. във фонд, поемащ разходи по преструктурирането на фалирали банки.

Привържениците на по-дълбока и по-силна Европа не дават признаци, че искат да разрушават или да реформират дълбоко сегашната. Изглежда, че по-скоро се стараят непрекъснато да демонстрират как тя не работи. Пример за това са безнадеждните процедури за отнемане на членски права на Полша и на Унгария, чиито евроскептични правителства по преобладаващото мнение сред държавите членки нарушават основни европейски принципи - например на върховенството на закона. За да бъдат санкционирани за това обаче, е необходимо единодушие между всички държави членки, което е непостижимо. Изводът е: стига ти един верен приятел, за да нарушаваш на воля европейския договор.

ЕС е парализиран от него и нищо не може да ти направи. Полският де факто лидер Ярослав Качински има най-малко двама такива приятели - унгарския премиер Виктор Орбан и чешкия Андрей Бабиш. Орбан на свой ред също е застрахован от поне трима верни приятели - Качински, Бабиш и Борисов. Докато Европейската комисия педантично доказва как партиите на Качински и Орбан посягат на разделението на властите, на академичните свободи и свободата на медиите, на независимостта на съда или на регулаторите, двамата лидери от т.нар. Вишеградска четворка весело й размахват среден пръст (в преносния смисъл). ЕС очевидно нищо не може да им направи. А европейското политическо семейство на Орбан (Европейската народна партия) срамежливо му подръпва ушите, но не събира смелост да го изключи.

Ако утре руският лидер Владимир Путин реши да премести някоя от постсъветските граници на държавата си по-навън, вече не е сигурно, че външните министри на ЕС ще съберат задължителното единодушие, за да му наложат нови санкции. Новото италианско правителство на лявото популистко “Движение 5 звезди” и крайнодясната “Лига” е против ограничителните мерки спрямо Русия. Не е сигурно, че би подкрепило продължаването на вече съществуващите санкции срещу нея, за което идва време през март.

Очевидно е, че в раздутия формат на ЕС-28 съюзът не съответства на амбициите, отговорностите и интересите на основните си нации. Той продължава да  бъде “икономически гигант, политическо джудже и военен червей” в един все по-агресивен и опасен свят. Съюз, в който един, дори най-малкият, може да блокира всички, не респектира никого. Путин и Тръмп винаги могат да си “купят” един такъв саботьор, а ЕС с цялото си величие да бъде безпомощен пред него.

Следователно главните актьори в ЕС вече се нуждаят от нещо работещо, което е формално в пределите на съюза, но в същото време е покрай неговите общи правила, без да ги нарушава - ЕС 2.0. Като ядро на това нещо засега се очертава еврозоната. Дългосрочната перспектива на всичко останало в ЕС изглежда, че е да се превърне постепенно в хлабава периферия, където задълженията към общността вероятно ще намалеят, но и облагите от членството - също.

Трогателни с безпомощността си са тирадите на българските лидери срещу “Европа на две или повече скорости”. Те наистина ли смятат, че Германия и Франция ще ги питат колко бързо да тичат? Трогателни са и позоваванията на "европейския принцип на солидарността" - липсва втората част на изречението, че солидарността върви ръка за ръка с отговорността.

Добър ескиз на паралелната Европа първа класа са двете странички с германо-френската сделка за общ бюджет на еврозоната. Той ще се основава на междуправителствено споразумение, макар да е замислен като част от седемгодишния бюджет на ЕС. Освен това ще го управляват не всички държави членки и евродепутати, а срещите на върха на еврозоната (що се отнася до стратегическите решения) и Еврогрупата (т.е. финансовите министри на 19-те на оперативно ниво). Вероятно част от ресурсите, които държавите с обща валута досега заделят за бюджета на ЕС, вече ще отиват в бюджета на еврозоната.

Как това ще засегне важните за страните извън еврото политики на ЕС (селскостопанска, кохезионна) - предстои да видим. В еврозоната са повечето от нетните донорки в сегашния бюджет на ЕС. Те вече не искат безвъзмездно да финансират източните членки на ЕС, които за отплата не спазват общите правила и се заиграват с лидери като Путин, Тръмп и Ердоган.

На последния конгрес на ЕНП Борисов предупреди по-западните си колеги, че с по-бързото си темпо може да “счупят” Европа. Но те май точно това искат. За какво им е да финансират все по-голяма Европа, която работи против тях?  Ще я “счупят”, без да им мигне окото. Защото в счупеното ще останем ние. Здравото и работещото пак ще бъде тяхно и вероятно един ден България пак ще трябва да кандидатства за него.

Да обобщим: с “Брекзит” и серията предхождащи го кризи системата на ЕС стигна до степен на ентропия (безпорядък), който предполага пренареждане на елементите й, за да бъде върната в състояние на хомеостазис (равновесие). Това пренареждане предполага разграничаване на европейско ядро и периферия. Не е по силите на България да попречи на този процес. По силите й е да избере къде предпочита да бъде. Ядрото, очертаващо се около еврозоната, вероятно ще предполага по-големи от сегашните ангажименти, но и по-големи облаги. Периферията - обратно, ще бъде свързана с по-малки ангажименти, но и с намаляващи ползи. Главният залог на този избор е геополитически и цивилизационен - към кой от световете иска да принадлежи избиращата страна?

3. Опорни точки

Решенията в съвременните политика и бизнес обикновено са следствие от анализ на разходите и ползите (cost-benefit analysis). Можем да допуснем, че резултат от такъв анализ са и решенията на българското правителство и на неговия ръководител. Нещата щяха да са прости, ако се свеждаха само до съпоставка на ползи и вреди. Анализът обаче се усложнява, защото ползите за едни са вреди за други; защото и ползите, и вредите биват краткосрочни и дългосрочни и не е изключено краткосрочна вреда да се превърне в дългосрочна полза и обратно; и защото и двете могат да се оценяват от гледна точка на интереси и на ценности, които от своя страна не винаги съвпадат.

Дейвид Камерън, бившият британски премиер, свика референдум за членството на страната си в ЕС, позовавайки се на обществен интерес - да сложи край на стар и изострен от кризата спор, който разединява неговата Консервативна партия и обществото. Той обеща референдум и честно изпълни обещанието си. Нищо обаче не го задължаваше да иска такова допитване освен натиска на фракция от радикални евроскептични тори и много фалшиви новини, които създадоха популистко движение. Днес критиците на Камерън отбелязват, че за да запази партията си цяла и правителството си - на власт, той рискува принадлежността на великата си нация към Европа. Камерън пледира и гласува за оставане на Британия в ЕС и загуби. А можеше да избегне риска. Така заради краткосрочния си частен интерес той с арогантно лекомислие проигра дългосрочния национален.  

Три български примера

Бойко Борисов, чието първо правителство спря всички руски енергийни проекти в България, сега е обсебен от два от тях. Иска непременно да вкара втора руска газова тръба в България и да оползотвори двата доставени от Русия реактора за недостроената АЕЦ Белене. Според него ползите от двата проекта са очевидни. България все още не може без руски газ и трябва да има сигурно трасе за него, ако Кремъл реши да спре транзита през Украйна. Русия е един от източниците за любимия на премиера проект “газов хъб (складово-разпределителен център) “Балкан”, който да направи страната ни нещо като регионална борса на синьо гориво.

След като в площадката за Белене са вложени милиарди и са платени стотици милиони неустойки за поръчано и неизползвано оборудване, по-добре е да се намери разумен начин то да се използва. Освен това българските ТЕЦ-ове едва ли ще издържат на все по-амбициозните мерки на ЕС за опазване на климата. Критиците на руските енергийни проекти изтъкват контрааргументи - намаляващи енергийни разходи на българската икономика, висока себестойност на проектите, история с корупция около тях, развитие на алтернативи като възобновяемите източници, земетръсен риск на беленската площадка.

Встрани от тази злободневна полемика остава главният въпрос: Къде вижда мястото си България дългосрочно? В сферата на руското влияние, чиито основен инструмент днес са доставките на горива и оборудване? Или в Европа, която търси път навън от зависимостта от въглеводородите (не само руските). И го търси, не само за да опази климата. А защото Господ е дал най-много нефт и газ там, където има най-малко свобода и демокрация - Русия, Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Венецуела. Колко си свободен, ако Путин, Мохамед бин Салман или аятоласите ти държат шалтера и кранчето и договарят помежду си цените? Добре, заобикаляш ги с ядрена централа. Но ако нямаш “широка страна моя родная”, един ден няма къде да заровиш използваното гориво и се заробваш вовеки като наемател на чужди хранилища.

Да, енергийните зависимости са дългосрочни и мнозина в ЕС правят компромиси заради тях. Разликата е, че едни признавайки тези зависимости, работят постепенно да ги намалят, а други - да ги увеличат.

Оправдан ли е Борисов да се обяви в защита на Орбан срещу искането на Европейския парламент за ограничаване на членските права на Унгария? Краткосрочно - да. За това настояват коалиционните партньори на ГЕРБ - Обединените патриоти. По-добре стабилно правителство, отколкото предсрочни избори, които, ясно е, пак няма да излъчат ясен победител. Процедура срещу Унгария е обречена на неуспех, както и тази срещу Полша - в ЕС го няма задължителното единодушие за налагане на наказание. Тя, следователно, би довела само до нови разединения и дипломатически усложнения.

Да, но ако с такава целесъобразност България защитава Орбан, създава прецедент на индулгенция за потенциално всеки друг в ЕС да нарушава съюзния договор, под който и тя се е подписала.

Подобни са случаите с Истанбулската конвенция и с глобалния пакт за миграцията. Правителството изтегли от парламента закона за ратификацията на първата и се реши да се въздържи по присъединяването на страната ни към втория. И в двата случая ГЕРБ се водеше от краткосрочни интереси - да не се конфронтира с патриотите и да изкара мандата си докрай. Но постъпвайки така, той остави зад себе си дългосрочен ценностен въпрос: По какво се отличава от БСП, която е против конвенцията и против пакта. Чиято лидерка (за разлика от повечето социалдемократи в ЕС) е фенка на и на Орбан, и на Вишеградската четворка, и на руските енергийни проекти?

Лидерството проличава, когато трябва да направиш труден и дългосрочен избор, чиито резултати не са моментално очевидни за широката публика. Този вид избор е пробният камък дали имаш посока, цел, ценности, принципи, характер. Или я караш на принципа: мандат да мине, друг да дойде. През една от инфарктните нощни срещи на върха заради кризата на еврото тогавашният председател Еврогрупата Жан-Клод Юнкер призна: “Ние знаем точно какво трябва да направим. Лошото е, че не знаем как после да спечелим изборите”.

Царят, Меглена Кунева и Соломон Паси постъпиха много по-лидерски, отколкото бившият им колега Борисов постъпва днес. ЕС ги изправи пред ясен избор - или четирите стари руски реактора, или членство в съюза. Въпреки всичко, което тогава се изсипа върху тях и рано съкрати кариерите им в политиката, те направиха верния избор - Европа. Ако бяха избрали реакторите, България щеше да изпусне и последния влак за членството и днес щеше да бъде страна от т.нар. Източно партньорство на ЕС със съдба подобна на украинската или арменската. Българите нямаше да могат да работят и да се установяват където искат в ЕС, децата им нямаше да могат да учат в останалите 27 държави на съюза, бизнесът им нямаше да има свободен достъп до целия му 500-милионен пазар.

Не е излишно да припомним какво каза за България и Румъния Жозе Мануел Барозу на последната си пресконференция като председател на Европейската комисия на 29 октомври 2014 година:

"Мисля, че едно от най-големите постижения на съвременната европейска история беше разширяването на Европейския съюз. За минута си представете, че тези страни, не се бяха присъединили  към Европейския съюз, когато го направиха. В този случай може би сега нямаше да обсъждаме само Украйна. Може би сега щяхме да обсъждаме България, или Балтийските държави."

Тримесечните икономически прогнози на Европейската комисия са скучно четиво. Струва си обаче човек да ги разгърне не само тримесечия, но и години назад и да се увери в пряката зависимост на икономическия растеж у нас от безвъзмездното европейско финансиране (11 милиарда евро за първия програмен период и 16 милиарда евро за втория); да види, че близо 70 на сто износа ни е за държави от ЕС. Достатъчен е бегъл поглед върху инфраструктурното развитие на страната - нито километър магистрала или метро нямаше да има без еврофондовете. На тях дължим почти половината от публичните инвестиции.

Когато избирателят заживее малко по-добре и вдигне поглед от всекидневния бит, този поглед не е непременно благодарен. Той е отправен към липсващите неща. Защото магистрали, метро и газопроводи имат и в Русия, и в Турция, и в Иран. В Европа летвата е по-високо.

Днес малцина си спомнят с благодарност за крехката Меглена Кунева. За мнозина тя остана “мадам Йес”, послушницата на Брюксел, кариеристката, жертвала “националните интереси”. Така говорят за нея дори такива, които допреди 2006 година не си бяха подавали носа на запад от Калотина и чиято челяд днес учи из Европа, а те всяка година летуват в Гърция или в Италия.

“Благодарността не е политическа категория”, казваше някогашният председател на Европейския парламент Клаус Хенш (1994-97 г.).

Като министър по европейските въпроси Кунева прояви повече мъжество от Борисов - ЕС е по-важен за България от руските атомни самовари. Времето потвърди правотата й.

Машината на Пеевски и стратегическата комуникация

Краткосрочните и видимите облаги - евтин газ, метро, магистрала, еврофонд, повишения на заплати - се “продават” на избирателя сравнително лесно. Стига да ги съобщиш. За това трябват сътрудничещи медии и пиар. Да “продадеш” ценност или принцип обаче е трудно. Първо - те не служат за потребление, второ - често изискват усилия и жертви, трето - ползите от следването им стават очевидни след много години. За принципите и ценностите не стигат лоялни медии и пиар. Трябва така наречената “стратегическа комуникация”.

От идването си на власт до днес ГЕРБ разчита основно на пиар и на лоялни медии и почти никак - на стратегическа комуникация. Той всекидневно си “купува” популярност с “добри новини” - рязане на ленти, статистики за икономически растеж и примерни публични финанси, похвали от Брюксел, свидетелства за международна подкрепа.

Ако в един момент обаче този агитационен поток секне, ако някой друг купи лоялните медии, положителният образ на властта увяхва. Такъв момент винаги идва. Дори и да не дойде, на човек му писва да гледа един и същ образ 10 години, ако ще той да бъде най-положителният.

Тогава трябва да бъде събудено съзнанието натрупано тихо и методично от стратегическата комуникация - за цената на евентуалната промяна. Какво би ни струвало да тръгнем в посока обратна на сегашната?

Над това ГЕРБ никога не са работили. Винаги когато режат лента, има кой да ги отрази. Винаги, когато имат да кажат нещо, имат поднесен микрофон и работеща камера. Винаги, когато искат да им зададат някакъв въпрос, има кой да им го зададе. А когато не искат да им зададат някакъв въпрос, няма кой да им го зададе. Когато обаче се изправят пред неясен безлик протестиращ, който излиза от отработените им комуникационни схеми, иска да се върне добре забравеното старо, настоява за “смяна на системата” и скандира: “Борисов - позор, оставка и затвор!”, ГЕРБ не знае какво да каже, освен че народът има конституционно право на такива протести и че опозицията ги е инсценирила.

ГЕРБ работи по стратегически важни за страната неща като например присъединяване към еврозоната, повишаване на доходите, изграждане на инфраструктурата, диверсификация на газовите връзки, лидерство на Балканите. Те обаче са "дървета", които в главата на избирателя не правят "гора". Цялостен разказ за собственото си име - "Граждани за европейско развитие на България" - управляващите нямат, или ако имат, той е добре пазена тайна. Въпросът защо ни е важна Европа и каква Европа искаме или напълно отсъства, или присъства така, че по-добре да беше отсъствал. Лидерката на БСП Корнелия Нинова вече заяви предпочитанията си към вижданията на Вишеградската четворка. Ако ГЕРБ са съгласни с нея, за какво са на избирателите? Логично, опозицията ги атакува точно там:

“ГЕРБ не е наш идеологически опонент, тези хора нямат идеология, те са във властта заради пари”, казва Нинова.

В противовес на ГЕРБ тя вади “визията за България” на нейната партия - смесица от утопия и популизъм, благодарение на която обаче Нинова изпъква като “визионерка”, на фона на опортюниста Борисов, който в името на властта и облагите е съгласен на всичко.

Стратегическа комуникация означава да налагаш дневния си ред в обществения дебат. Особено в месеците след европредседателството, това прави системно опозицията. Вниманието на обществото скача от скандал на скандал - чума по добитъка, цени на хляба, катастрофа край Своге, протестиращи майки, Валери Симеонов. Без да ги подценяваме, нито един от тях не е  причина да падне правителство. Анкетите обаче посочват, че те подяждат подкрепата за него и говоренето за предсрочни избори става всекидневно.

Това е цената, която Борисов сега ще плати, защото пред независимите медии и разговора за важните и дългосрочните неща избра за комуникацията си машината за възхвали и охулвания на Делян Пеевски. Тя може да ласкае и да “удари”, когато и кажеш и когото й кажеш, тя флиртува с най-ниските вкусове и страсти и има обширна публика, но не става да предава знания и да изгражда убеждения, защото самата тя няма такива и не ги цени. Това е квази-журналистика, скарана с общественото благо.

Тя прислужва в буквалния смисъл на думата на този, който е на власт и/или й плаща повече. Услугите на тази машина компрометират ГЕРБ всекидневно и го отчуждават най-нужните му избиратели - образованото градско население, дребното и средното предприемачество, т.е. потенциалната средна класа, която у нас съществува повече като манталитет, квалификация, амбиции и възможности, отколкото като имотно състояние.

Тази машина компрометира самото понятие за честни и отговорни пред гражданите медии. С брутална методичност и най-вече със собствения си пример тя създаде цинично и нихилистично обществено мнение спрямо всички журналисти и занаята им - като към вродено продажни и повърхностни клакьори. Борисов вече 10 години я ползва, но сега той е на ред да стане нейна жертва. Медиите, които са отучени да мислят самостоятелно и са научени само да услужват с микрофон и камера, сега всеки ден показват протести срещу министър-председателя, независимо от мизерната им численост. Така те налагат впечатлението: "Народът е недоволен. Иска да си ходиш". Този лозунг, повторен хиляда пъти, може да се превърне в самоизпълняващо се пророчество. Никой няма да пожали Борисов, когато пеевските "лайномети" обърнат цевите си срещу него, а останалата медийна общност ги последва по същия стаден начин, по който се държи днес. Напротив, мнозина ще се забавляват.

ГЕРБ не се поколеба да използва най-вулгарно машината на Пеевски срещу единствените си естествени коалиционни партньори, които бяха в Реформаторския блок, а днес са в Демократична България. Вместо да ги запази като приятели, Борисов сам ги превърна в ожесточени  противници и сега, като очевидно не може да управлява сам, трябва да избира с каква коалиция би се компрометирал най-малко: с националистите, с турците, или с бившите комунисти. Наистина е трудно за един европейски християндемократ да избере най-малката злина между тях.

Пеевската машина за възхвали и охулвания е креатура на ДПС. Който е пипал тази партия-корпорация с еврофилски претенции, добро не е видял. Поне това можеше да научи Борисов от предшественика си Сергей Станишев.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кой трябва да поеме "Левски"?