Ad Config - Website header

 

Article_top

30 години след като създава шедьовъра си „Полет над кукувиче гнездо”, американският писател Кен Киси пише още един достоен по размах роман – който ще се окаже и последният му самостоятелен. „Песента на моряка” излиза в ново луксозно издание с твърди корици и в познатия превод на Йолина Миланова (изд. „Сиела“).

Антиутопията, която Киси разполага в десетилетията, в които самите ние живеем, пренася читателя в Куинак, Аляска – последното недокоснато от покварата на цивилизацията и екологичната криза кътче на Земята.

Животът в Куинак е прост и ясен: хората си вадят хляба с усилен труд, имат своите малки радости, следят отдалеч какво се случва по света, но не желаят да бъдат част от всеобщата лудост. Сурова земя за истински хора.

Спокойните води на ежедневието се разместват, когато на кея акостира богаташката яхта „Сребърната лисица“, собственост на Герхард Стюбинс – най-популярният режисьор на планетата. Той и неговият екип са избрали Куинак за мястото, където ще заснемат мащабна холивудска екранизация на легендата за инуитската принцеса Шуула. За тази цел обаче им трябва съгласието на обитателите на градчето. А на борда на яхтата има човек, който търси отмъщение за събития от миналото.

Мащабна и безкомпромисна история, „Песента на моряка” е населена с рибари, моряци, холивудски звезди, бохеми, измамници, грешници и най-вече с хора с необичайна съдба и лъжи, прояждащи света.

Предлагаме ви откъс от „Песента на моряка“ на Кен Киси.

1. Един сън, в който се появява Джини,
а останалото е бледосиво

В една галактика от червен алуминий, някъде в близкото бъдеще и недалеч оттук, Айк Салас още спеше. Това бяха прекрасни години, това бяха ужасни години – и това съвсем не беше всичко…

Айк спеше и сънуваше бившата си жена, Джини – сънуваше я млада и красива, каквато беше във Фресно, когато още крадяха по влаковете, когато бебето още не се беше родило, а движението „Бакача“ не съществуваше. Когато още не беше настъпило десетилетието, известно като Гадните деветдесет.

В съня си Айк току-що е приключил работата си по вагоните и се е върнал у дома на разсъмване, а Джини го чака със закуската. Ето я малката им кухничка… ето я Джини – гола под утринното слънце… Ето ги отвън на ливадата косачите – лъскавите остриета проблясват, вдигат се и се спускат… ето ги тънките сребърни нишки на сутрешната мъгла…

Джини все още е много секси, косите є са съвсем светли, а лицето – ведро. Любимото є кътче в цялата къща е тази кухничка. (След леглото, разбира се.) Ех, Джини, Джини…

Тя чете на глас от библията на баба си. Библията е с мека подвързия от еленова кожа. Джини е сложила очилата си за четене с тъмните стъкла и една от онези смешни шапки, с каквито се перчеше Сали Фийлд в „Летящата монахиня“. Шапката е червена – любимият цвят на Джини…

Шапка на монахиня, тъмни очила и водопад от бледозлатисти коси над голите рамене, като някакъв светъл плащ. Нищо друго.

Устните на Джини се движат беззвучно, главата є е наведена над книгата, чува се само бръмченето на самолетите, които пръскат нивите, и някъде още по-отдалече – тънък, сподавен писък, който прилича на човешки.

Сега му се струва, че цялата тази сцена е някак… страшно комична – типичната сутрин на едно американско семейство: има го дори и религиозния мотив. Голото зърно на гърдата на Джини почти докосва разтворената в скута є книга. Има нещо комично и нелепо в тази гледка, нещо дразнещо като внезапно забит в ребрата ти пръст.

И вместо да се затресе от неистов смях, Айк изведнъж започва да крещи на жена си: „Я се виж на какво приличаш! Или разкарай тая тъпа шапка, или поне затвори книгата! Що за глупости!“.

Но тя сякаш не го чува, заключена в своя слънчев саркофаг. Дори не обръща глава. С наплюнчен показалец спокойно разгръща страниците и продължава да движи устни. Айк усеща как у него се надига раздразнение. Но обидите не могат да пробият нейния слънчев шлем – удрят се в него и отхвръкват като зърна от градушка. Тогава Айк се обръща към рафтовете с книги – там още си личи точно откъде Джини е извадила библията. Старото, подвързано с кожа издание на „Моби Дик“ ще му свърши работа! Издърпва го от мястото му, рязко се извръща и го мята. Глух удар и картината пред очите му се размива, губи очертанията си, ярките цветове изчезват и всичко става бледо, бездънно сиво. Слънчевата кухничка във Фресно се оказва само сън и постепенно пред очите на Айк изплува мразовитото утро в стар фургон, някъде в Аляска, след толкова години… Отдалече през сивата мъгла все още долита оня безплътен трептящ женски вик. После настава тишина.

– Що за глупости! – повтаря Айк, този път на глас. – Я стига.

На масата до походното легло е будилникът – обръща глава към него. До срещата им с Гриър на пристанището остават още няколко часа. Има време. Затваря очи и се опитва да върне съня, но изведнъж усеща как нещо започва да блъска по фургона. Този път съвсем се разсънва. Поема дълбоко студения въздух, измъква краката си от спалния чувал и пипнешком търси Теди. Теди е двадесет и две калибровият пистолет, скрит под възглавницата.

– Гриър? – Чува само собственото си учестено дишане. – Гриър, човече, обади се! Марли? Марли, ти ли си, помияр такъв?

Чукането престава. Айк стисва пистолета, предпазливо се надига и се опитва да надзърне през прозореца на фургона. Прозорчето е толкова мръсно, че това се оказва невъзможно. Завърта ръчката и лекичко го открехва. В същия миг блъскането отвън започва отново.

Айк се измъква от спалния чувал и нахлузва ботушите си, като продължава да стиска пистолета

– Гриър? Марли?

Никакъв отговор.

Айк се взира в тъмните очертания на овчата кожа, просната до печката. Това трябва да е старият Марли, глух като оня дух, чието име носи. Гриър сигурно още се забавлява някъде с някоя „женска“, както сам ги нарича. В това отношение той е изключение – в днешно време мъжете го правят все по-рядко… Когато Обединените нации въведоха повсеместната ваксина срещу спина, те като че унищожиха болестта в самия є зародиш – греховните помисли на хората; ваксината сякаш премахна плътското желание или поне го обезсили задълго, за неопределено време. Гриър обаче беше по-различен. Или по някаква случайност го бяха пропуснали, докато обикаляше джунглите на Ямайка, или пък ваксината просто се беше оказала безсилна пред страстната му неутолима природа на истински мъжкар, но при него обичайният страничен ефект не се беше проявил.

Айк се промъква пипнешком покрай спящото куче, открива фенерчето си и го мушва в пояса на грейката си. Поема си дъх и рязко блъсва с крак вратата на фургона. Едната му ръка стиска пистолета, другата – фенерчето. Движи се безшумно като в старите каубойски филми, но изведнъж се заковава на мястото си – очаквал е да види всичко друго, но не и това.

Съществото, свито до металните стъпала на фургона, се изправя, стреснато от изскърцалата врата. Айк установява, че то стига най-много до кръста му, и това откритие го изпълва с ужас – размерите са напълно достатъчни за едно… дяволче. В този миг, сякаш за да подсили зловещите му мисли, съществото започва да прави странни криволичещи стъпки, изправено на задните си крака, а предните се издигат и се полюшват някак противно разперени… При това движение изпъкналите ребра на нещото още повече се очертават, а отдолу – там, където би трябвало да бъде кръстът, има само някаква тъмна дупка, от която изведнъж щръкват два крака, тънки като клечки, покрити със сплъстена от кръв и кал козина. Мазната опашка, дълга като на гущер, се поклаща напред-назад сякаш за равновесие.

Но това, което смразява кръвта в жилите на Айк, е главата на гадното създание. Нагоре от раменете Нещото е съвършено гладко, без коса, без лице, без една-едничка черта или извивка… Айк примигва безпомощно и едва не разтърква очи. Но това вече не е сън, този път кошмарът си е съвсем действителен. Съвсем! Нещото е току пред очите му – същинско изчадие на ада, пръкнало се кой знае в кое дяволско котило, оживяло сякаш от някой стар роман на ужасите…

Най-после Айк се сеща да запали фенерчето си и гледката пред очите му става още по-отвратителна. Главата на уродливото създание е абсолютно гладка, изглежда дори някак хлъзгава, но се оказва, че все пак има черти. Лъчът на фенерчето разкрива нещо като лице, по-скоро някаква лигава, лепкава маса… Защо изобщо се занимава с тая гадория, а не вземе да є тегли куршума. Но в мига, в който Айк вдига пистолета, Нещото изведнъж се завърта и отзад на цилиндричната глава лъсва парче от скъсан етикет:

ДЕЛИКАТЕ

МАЙОНЕ

НИСЪК ХОЛЕС

– Боже… ама това било котка! Котка, дето си е заклещила главата в буркан от майонеза…

С малко тромав пирует котката се завърта в посока на звука, като все още се олюлява, тежко отметнала глава назад. Единствено тази мъчителна стойка като че ли є дава известна възможност да си поема дъх

– Закъсал си, братче! – Айк оставя пистолета и се отпуска на коляно, без да обръща внимание на острите мидени черупки под краката си. – И откога си така? Я чакай да… а-а-а!

Котаракът се опитва да сграбчи протегнатата ръка на Айк, като при това я раздира чак до лакътя. Айк изругава и с един удар просва животното на земята. То веднага отскача, Айк го перва отново и го възсяда, преди то да успее да надигне глава, притиска го към покритата с черупки земя, вкопчил пръсти в мазната му козина и стиснал с другата си ръка фенерчето като тояга. Но този път котаракът дори не помръдва. Или го е зашеметил, или животното просто е изтощено след поредния си пристъп на буйна ярост. Айк поразхлабва желязната си хватка и започва внимателно да почуква с фенерчето си отвора на буркана. Най-накрая стъклото се пропуква, но лепкавата маса отвътре все още не позволява на парчетата да се отделят. Бурканът се разчупва бавно, полека, като яйце, което се излюпва.

Показва се една подута глава, приела формата на буркана, озъбена, със смачкани от притискането в стъклото устни и с мъчително изцъклени очи. Айк хвърля настрани едно по едно парчетата от буркана, като първо успява да освободи устата, после и ноздрите… Котаракът лежи в краката му неподвижен и с усилие си поема дъх. Когато муцунката най-сетне е свободна, Айк пуска стиснатия кичур косми и се опитва да избърше очите от разложената мазнина. Но в мига, в който усеща, че е свободно, животното се спуска в нова отчаяна атака и с див писък напада ръката на Айк, като този път успява да разкъса кожата му не само с нокти, но и със зъби.

– Ах, ти, воняща гад! – Айк сритва котарака и го запраща надалеч. Животното се претъркулва, застава най-после на четирите си крака и се отправя назад с пронизителен писък. Този път се хвърля направо в лицето на Айк. Той успява да го отскубне и котаракът отново полита към земята. Завърта се около оста си и се готви да се върне, но сега вече Айк го сритва безпощадно и мазната рошава топка отхвръква чак към другия край на двора, стоварва се върху острите черупки и се завърта бясно. Когато най-после успява да се задържи на краката си, котаракът се втурва като обезумял, препуска между буренаците и варелите с пропан – вече в обратна посока, право към боровата гора на хълма. Айк го изпраща с един метнат с всичка сила камък и подплашва ято врани, скрити в шубрака. Те се разхвърчават с дрезгав крясък. Айк ги проследява с поглед и се обляга на близката купчина дърва, като си поема с усилие дъх.

И тогава… до ушите му отново достига оня далечен отчаян писък. Той не идва от посоката, в която изчезна котката, а някъде отдолу, откъм бунището – тъничък и задавен вик на жена – сега Айк е повече от сигурен в това.

– Моля ви, помогнете, о, по-о-омощ!

Това сякаш е гласът на Луиз, момичето на Лууп. Айк целият се превръща в слух. Семейството на Лууп често смущава нощем съня на съседите със своите кавги и побоища. А пък ако са спечелили някоя победа на боулинг, виковете им надминават дори грухтенето на прасетата, които отглеждат… Но Айк не се сеща скоро да е имало някакви състезания по боулинг, а и доколкото познава момичето, то едва ли би се развикало така за някоя дреболия. Луиз винаги си е била малко дръзка и предиз-викателна, но не и креслива.

– Моля ви, помогнете, о-о-о…

Викът изведнъж заглъхва, Айк се ослушва, затаил дъх, но вече нищо не нарушава спокойствието на утрото, само някаква птица стене в клоните на близкото дърво, а горе на хълма кряскат врани. Айк въздъхва – май все пак ще трябва да провери какво се е случило. Той минава зад фургона, но колата му я няма. Само старата джипка на Гриър, с когото си поделят фургона, кротко дреме отзад.

– Дявол да те вземе, Гриър…

"Площад Славейков"

 

30 години след като създава шедьовъра си „Полет над кукувиче гнездо”, американският писател Кен Киси пише още един достоен по размах роман – който ще се окаже и последният му самостоятелен. „Песента на моряка” излиза в ново луксозно издание с твърди корици и в познатия превод на Йолина Миланова (изд. „Сиела“).

Антиутопията, която Киси разполага в десетилетията, в които самите ние живеем, пренася читателя в Куинак, Аляска – последното недокоснато от покварата на цивилизацията и екологичната криза кътче на Земята.

Животът в Куинак е прост и ясен: хората си вадят хляба с усилен труд, имат своите малки радости, следят отдалеч какво се случва по света, но не желаят да бъдат част от всеобщата лудост. Сурова земя за истински хора.

Спокойните води на ежедневието се разместват, когато на кея акостира богаташката яхта „Сребърната лисица“, собственост на Герхард Стюбинс – най-популярният режисьор на планетата. Той и неговият екип са избрали Куинак за мястото, където ще заснемат мащабна холивудска екранизация на легендата за инуитската принцеса Шуула. За тази цел обаче им трябва съгласието на обитателите на градчето. А на борда на яхтата има човек, който търси отмъщение за събития от миналото.

Мащабна и безкомпромисна история, „Песента на моряка” е населена с рибари, моряци, холивудски звезди, бохеми, измамници, грешници и най-вече с хора с необичайна съдба и лъжи, прояждащи света.

Предлагаме ви откъс от „Песента на моряка“ на Кен Киси.

1. Един сън, в който се появява Джини,
а останалото е бледосиво

В една галактика от червен алуминий, някъде в близкото бъдеще и недалеч оттук, Айк Салас още спеше. Това бяха прекрасни години, това бяха ужасни години – и това съвсем не беше всичко…

Айк спеше и сънуваше бившата си жена, Джини – сънуваше я млада и красива, каквато беше във Фресно, когато още крадяха по влаковете, когато бебето още не се беше родило, а движението „Бакача“ не съществуваше. Когато още не беше настъпило десетилетието, известно като Гадните деветдесет.

В съня си Айк току-що е приключил работата си по вагоните и се е върнал у дома на разсъмване, а Джини го чака със закуската. Ето я малката им кухничка… ето я Джини – гола под утринното слънце… Ето ги отвън на ливадата косачите – лъскавите остриета проблясват, вдигат се и се спускат… ето ги тънките сребърни нишки на сутрешната мъгла…

Джини все още е много секси, косите є са съвсем светли, а лицето – ведро. Любимото є кътче в цялата къща е тази кухничка. (След леглото, разбира се.) Ех, Джини, Джини…

Тя чете на глас от библията на баба си. Библията е с мека подвързия от еленова кожа. Джини е сложила очилата си за четене с тъмните стъкла и една от онези смешни шапки, с каквито се перчеше Сали Фийлд в „Летящата монахиня“. Шапката е червена – любимият цвят на Джини…

Шапка на монахиня, тъмни очила и водопад от бледозлатисти коси над голите рамене, като някакъв светъл плащ. Нищо друго.

Устните на Джини се движат беззвучно, главата є е наведена над книгата, чува се само бръмченето на самолетите, които пръскат нивите, и някъде още по-отдалече – тънък, сподавен писък, който прилича на човешки.

Сега му се струва, че цялата тази сцена е някак… страшно комична – типичната сутрин на едно американско семейство: има го дори и религиозния мотив. Голото зърно на гърдата на Джини почти докосва разтворената в скута є книга. Има нещо комично и нелепо в тази гледка, нещо дразнещо като внезапно забит в ребрата ти пръст.

И вместо да се затресе от неистов смях, Айк изведнъж започва да крещи на жена си: „Я се виж на какво приличаш! Или разкарай тая тъпа шапка, или поне затвори книгата! Що за глупости!“.

Но тя сякаш не го чува, заключена в своя слънчев саркофаг. Дори не обръща глава. С наплюнчен показалец спокойно разгръща страниците и продължава да движи устни. Айк усеща как у него се надига раздразнение. Но обидите не могат да пробият нейния слънчев шлем – удрят се в него и отхвръкват като зърна от градушка. Тогава Айк се обръща към рафтовете с книги – там още си личи точно откъде Джини е извадила библията. Старото, подвързано с кожа издание на „Моби Дик“ ще му свърши работа! Издърпва го от мястото му, рязко се извръща и го мята. Глух удар и картината пред очите му се размива, губи очертанията си, ярките цветове изчезват и всичко става бледо, бездънно сиво. Слънчевата кухничка във Фресно се оказва само сън и постепенно пред очите на Айк изплува мразовитото утро в стар фургон, някъде в Аляска, след толкова години… Отдалече през сивата мъгла все още долита оня безплътен трептящ женски вик. После настава тишина.

– Що за глупости! – повтаря Айк, този път на глас. – Я стига.

На масата до походното легло е будилникът – обръща глава към него. До срещата им с Гриър на пристанището остават още няколко часа. Има време. Затваря очи и се опитва да върне съня, но изведнъж усеща как нещо започва да блъска по фургона. Този път съвсем се разсънва. Поема дълбоко студения въздух, измъква краката си от спалния чувал и пипнешком търси Теди. Теди е двадесет и две калибровият пистолет, скрит под възглавницата.

– Гриър? – Чува само собственото си учестено дишане. – Гриър, човече, обади се! Марли? Марли, ти ли си, помияр такъв?

Чукането престава. Айк стисва пистолета, предпазливо се надига и се опитва да надзърне през прозореца на фургона. Прозорчето е толкова мръсно, че това се оказва невъзможно. Завърта ръчката и лекичко го открехва. В същия миг блъскането отвън започва отново.

Айк се измъква от спалния чувал и нахлузва ботушите си, като продължава да стиска пистолета

– Гриър? Марли?

Никакъв отговор.

Айк се взира в тъмните очертания на овчата кожа, просната до печката. Това трябва да е старият Марли, глух като оня дух, чието име носи. Гриър сигурно още се забавлява някъде с някоя „женска“, както сам ги нарича. В това отношение той е изключение – в днешно време мъжете го правят все по-рядко… Когато Обединените нации въведоха повсеместната ваксина срещу спина, те като че унищожиха болестта в самия є зародиш – греховните помисли на хората; ваксината сякаш премахна плътското желание или поне го обезсили задълго, за неопределено време. Гриър обаче беше по-различен. Или по някаква случайност го бяха пропуснали, докато обикаляше джунглите на Ямайка, или пък ваксината просто се беше оказала безсилна пред страстната му неутолима природа на истински мъжкар, но при него обичайният страничен ефект не се беше проявил.

Айк се промъква пипнешком покрай спящото куче, открива фенерчето си и го мушва в пояса на грейката си. Поема си дъх и рязко блъсва с крак вратата на фургона. Едната му ръка стиска пистолета, другата – фенерчето. Движи се безшумно като в старите каубойски филми, но изведнъж се заковава на мястото си – очаквал е да види всичко друго, но не и това.

Съществото, свито до металните стъпала на фургона, се изправя, стреснато от изскърцалата врата. Айк установява, че то стига най-много до кръста му, и това откритие го изпълва с ужас – размерите са напълно достатъчни за едно… дяволче. В този миг, сякаш за да подсили зловещите му мисли, съществото започва да прави странни криволичещи стъпки, изправено на задните си крака, а предните се издигат и се полюшват някак противно разперени… При това движение изпъкналите ребра на нещото още повече се очертават, а отдолу – там, където би трябвало да бъде кръстът, има само някаква тъмна дупка, от която изведнъж щръкват два крака, тънки като клечки, покрити със сплъстена от кръв и кал козина. Мазната опашка, дълга като на гущер, се поклаща напред-назад сякаш за равновесие.

Но това, което смразява кръвта в жилите на Айк, е главата на гадното създание. Нагоре от раменете Нещото е съвършено гладко, без коса, без лице, без една-едничка черта или извивка… Айк примигва безпомощно и едва не разтърква очи. Но това вече не е сън, този път кошмарът си е съвсем действителен. Съвсем! Нещото е току пред очите му – същинско изчадие на ада, пръкнало се кой знае в кое дяволско котило, оживяло сякаш от някой стар роман на ужасите…

Най-после Айк се сеща да запали фенерчето си и гледката пред очите му става още по-отвратителна. Главата на уродливото създание е абсолютно гладка, изглежда дори някак хлъзгава, но се оказва, че все пак има черти. Лъчът на фенерчето разкрива нещо като лице, по-скоро някаква лигава, лепкава маса… Защо изобщо се занимава с тая гадория, а не вземе да є тегли куршума. Но в мига, в който Айк вдига пистолета, Нещото изведнъж се завърта и отзад на цилиндричната глава лъсва парче от скъсан етикет:

ДЕЛИКАТЕ

МАЙОНЕ

НИСЪК ХОЛЕС

– Боже… ама това било котка! Котка, дето си е заклещила главата в буркан от майонеза…

С малко тромав пирует котката се завърта в посока на звука, като все още се олюлява, тежко отметнала глава назад. Единствено тази мъчителна стойка като че ли є дава известна възможност да си поема дъх

– Закъсал си, братче! – Айк оставя пистолета и се отпуска на коляно, без да обръща внимание на острите мидени черупки под краката си. – И откога си така? Я чакай да… а-а-а!

Котаракът се опитва да сграбчи протегнатата ръка на Айк, като при това я раздира чак до лакътя. Айк изругава и с един удар просва животното на земята. То веднага отскача, Айк го перва отново и го възсяда, преди то да успее да надигне глава, притиска го към покритата с черупки земя, вкопчил пръсти в мазната му козина и стиснал с другата си ръка фенерчето като тояга. Но този път котаракът дори не помръдва. Или го е зашеметил, или животното просто е изтощено след поредния си пристъп на буйна ярост. Айк поразхлабва желязната си хватка и започва внимателно да почуква с фенерчето си отвора на буркана. Най-накрая стъклото се пропуква, но лепкавата маса отвътре все още не позволява на парчетата да се отделят. Бурканът се разчупва бавно, полека, като яйце, което се излюпва.

Показва се една подута глава, приела формата на буркана, озъбена, със смачкани от притискането в стъклото устни и с мъчително изцъклени очи. Айк хвърля настрани едно по едно парчетата от буркана, като първо успява да освободи устата, после и ноздрите… Котаракът лежи в краката му неподвижен и с усилие си поема дъх. Когато муцунката най-сетне е свободна, Айк пуска стиснатия кичур косми и се опитва да избърше очите от разложената мазнина. Но в мига, в който усеща, че е свободно, животното се спуска в нова отчаяна атака и с див писък напада ръката на Айк, като този път успява да разкъса кожата му не само с нокти, но и със зъби.

– Ах, ти, воняща гад! – Айк сритва котарака и го запраща надалеч. Животното се претъркулва, застава най-после на четирите си крака и се отправя назад с пронизителен писък. Този път се хвърля направо в лицето на Айк. Той успява да го отскубне и котаракът отново полита към земята. Завърта се около оста си и се готви да се върне, но сега вече Айк го сритва безпощадно и мазната рошава топка отхвръква чак към другия край на двора, стоварва се върху острите черупки и се завърта бясно. Когато най-после успява да се задържи на краката си, котаракът се втурва като обезумял, препуска между буренаците и варелите с пропан – вече в обратна посока, право към боровата гора на хълма. Айк го изпраща с един метнат с всичка сила камък и подплашва ято врани, скрити в шубрака. Те се разхвърчават с дрезгав крясък. Айк ги проследява с поглед и се обляга на близката купчина дърва, като си поема с усилие дъх.

И тогава… до ушите му отново достига оня далечен отчаян писък. Той не идва от посоката, в която изчезна котката, а някъде отдолу, откъм бунището – тъничък и задавен вик на жена – сега Айк е повече от сигурен в това.

– Моля ви, помогнете, о, по-о-омощ!

Това сякаш е гласът на Луиз, момичето на Лууп. Айк целият се превръща в слух. Семейството на Лууп често смущава нощем съня на съседите със своите кавги и побоища. А пък ако са спечелили някоя победа на боулинг, виковете им надминават дори грухтенето на прасетата, които отглеждат… Но Айк не се сеща скоро да е имало някакви състезания по боулинг, а и доколкото познава момичето, то едва ли би се развикало така за някоя дреболия. Луиз винаги си е била малко дръзка и предиз-викателна, но не и креслива.

– Моля ви, помогнете, о-о-о…

Викът изведнъж заглъхва, Айк се ослушва, затаил дъх, но вече нищо не нарушава спокойствието на утрото, само някаква птица стене в клоните на близкото дърво, а горе на хълма кряскат врани. Айк въздъхва – май все пак ще трябва да провери какво се е случило. Той минава зад фургона, но колата му я няма. Само старата джипка на Гриър, с когото си поделят фургона, кротко дреме отзад.

– Дявол да те вземе, Гриър…

"Площад Славейков"

Коментари

Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

"30 години след като създава

"30 години след като създава шедьовъра си „Полет над кукувиче гнездо”, американският писател Кен Киси ..."


"Полет над кукувиче гнездо" е написана през 1962, а филма е от 1975.
... та за какви точно 30г става въпрос ?!
Или пак смотани преписвачи ?!
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

ахаа,

ахаа,
едното е писано през 1962, а другото през 1992.

Готин пъзел от страна на автора са тия "30 години".

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Одобрявате ли решението България да предпочете изтребителите F-16?