„Гласът на разума у нас трябва да се чуе. Разумното говорене не е крещене. То е тихо говорене. Въпросът е как да създадем обществено пространство този тих глас на разума да надмогне крясъците на омразата и на противопоставянето.“
Кристалина Георгиева пред български журналисти в Брюксел на 25 септември 2013 г.


„Внимавай, защото някъде ще те бият, какъвто си…” – предупреждава ме жена ми, докато си стягаме багажа за България.

Десетте години в Белгия изтичат и тя е загрижена, че съм променил навиците си. Свикнал съм на цивилизованост, спазване на правила, равни пътища, чисто, светло и пр. екстри. Т.е. разглезил съм се.

Указанията на жена ми са като военен инструктаж. Все едно че не се връщаме у дома, а отиваме в тила на врага. Балканска тревожност изпълва стаята. Аз трябва: да не се впечатлявам от простащината. И от дебелащината. Да не им отговарям. Защото те са мнозинство, а аз – малцинство. („Те” са другите, т.е. лошите.) Да не си търся правото. Дори да го имам. Да внимавам – особено на пътя. Защото „всички карат като луди”. Да свикна, че нямам предимство. Дори да пише, че имам. Не само на пътя. Да не си мисля, че съм нещо повече от другите. Да си мълча. И да си трая. Каква е разликата между двете ли? Да мълчиш е просто да не говориш. А да си траеш е да мълчиш, когато не се трае.

И още: в градския транспорт раницата ми никога да не бъде на гърба, а винаги отпред. Защото това е България. И тук се краде.

Не споделям напълно тази песимистична теория за моето отечество. Следвам призива на Негово Величество да „гледаме положително”. Защото съм убеден, че няма друг начин да излезем от хроничната ни отрицателна фаза. Но слушам. Защото жените са винаги по-грижливи, по-предвидливи и по-разумни от нас, мъжете. И защото и добре да живееш, все един ден започваш да слушаш. Жена си и изобщо.

Брюксел ме е разглезил – свикнал съм на цивилизованост, правила, чисто, светло...

Жена ми идва няколко пъти в София да подготви пристигането ни.

Междувременно, докато е там, заливат чисто новата ни кола с киселина. Това е първата в живота ни кола първа ръка. Можем да си я позволим в края на трудовия ни път. Жена ми е имала неблагоразумието една нощ да не я прибере в гаража, а да я остави да нощува пред блока. И днес естествено случката с колата е в центъра на инструктажа на тема „това е България, това не ти е...”.

„Добре, че са залели колата, а не жена ти”, утешава ме приятел.

Няма какво да му отговоря, освен че е прав. И че гледа положително на отрицателното. Както Негово Величество ни съветваше. Това е степен на съвършенство, до която за 60 години не дораснах. Но продължавам да опитвам. Старая се да правя като моя приятел. Приемам завръщането не като изпитание, а като приключение. Все едно че не преминавам от първата към втората европейска скорост, все едно че не се връщам у дома, а че заминавам някъде за Африка или Латинска Америка. По-добре да ми е интересно, отколкото неприятно.

Пресилвам, разбира се. Макар статистически България да е след доста африкански страни по някои показатели. Например по свобода на медиите.

И старата Европа не е идеална

Тук времето е по-лошо, данъците са по-високи, имигрантите са по-многобройни и терористичните нападения са повече, отколкото в България. Западна Европа вероятно продължава да е най-доброто място за живеене в света, но не е тази, каквато я помним от годините преди кризата. Тя самата не е доволна от себе си. До такава степен, че част от нея се опитва да избяга – „Брекзит“.

България, колкото и депресивно да сме свикнали да мислим за нея, има своите предимства. Те започват с високите сини планини и небето като от коприна и завършват с плоския данък от 10 на сто. Човек оценява тези неща, когато ги загуби. Проблемът на страната ни не е, че няма предимства, а че сравнително малко от тях са направени от хора, а още по-малко от българи. Така например трябва да си признаем, че финансовата стабилност ни я направи Международният валутен фонд през 1997 година. Нашата заслуга е, че чинно я спазваме.

Видно изключение от тази тенденция са хората. Те са направени от българи в огромното мнозинство от случаите и са предимство, което продължаваме да пилеем безгрижно.

Някой написа, че днешна България не е държава, а местопрестъпление. Ако трябва да съм песимист, бих я определил по-скоро като непрекъснат скандал. Той не свършва, само сменя имената си.

От миналата пролет насам скандалът се казваше: Десислава Иванчева, бягството от Софийския централен затвор, чумата по козите, чумата по свинете, Ветко Арабаджиев и Маринела, Митьо Очите, Бенчо Бенчев, Миньо Стайков, катастрофата край Своге, ремонта на София, аферата с онколекарствата, убийството на Виктория Маринова, протестиращите майки, Босия, който беше и гладен (временно), Гаджева и лошия суданец, телевизия „Алфа”, която спря и пак тръгна, Истанбулската конвенция, подкрепата за Орбан. Моля за извинение, ако съм объркал реда или ако съм пропуснал някого. Да, Валери Симеонов. Той е непрекъснато в някакъв скандал. Името му е постоянно, сменят се само сюжетите – дискотеките, строителството по плажовете, Ска Келер, Ангелкова, кресливите жени с уж болните деца, Сидеров.

Накратко, медиите, чието гориво са скандалите, се грижат българинът да живее в непрекъсната истерия. Това правят и социалните мрежи, където медийното влияние се възпроизвежда и пак захранва медиите. Затворен цикъл. Ето как:

НЕ Е ВРЕМЕ ЗА СОПИ, БЕ! ВРЕМЕ Е ЗА КУРШУМИ. ДОКАТО ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА НЕ СТАНАТ ЧЕРВЕНИ, ЩЕ ВИ ИЗНАСИЛВАТ, МАЧКАТ И УБИВАТ МРЪСНИ ДС ПОДЛОГИ ЛЮБЧОГОЦЕВЦИ, БОЙКОВЦИ, КМЕТЧЕТА, ПЕДЕРАСТЧЕТА И ВСЯКАКВИ ДРУГИ ОТРЕПКИ, ПЛАТЕНИ ОТ ГОРНИТЕ. НЯМА ВРЕМЕ ЗА СОПИ. ВРЕМЕТО Е ДОШЛО ДА ИМ ИЗЛЕЕМ КРЪВТА В КАНАЛА.

(Между другото, четвъртият от законите на Желев, за които някой ден може да напиша отделно, гласи, че ако някой пише само с главни букви, много е вероятно да не знае къде се слагат.)

И ето още как:

„Ще даде Господ и ще разбия главата на главния архитект и на кмета върху селташката мазна плочкаджийница, която са избацали пред храма на Седмочислениците. Мозък ще пръска по плочките, а на мен и на духовете на моите местни прадеди ще ни е драго заради отмъщението, което се полага за всичките изродства на гнусните селяндури върху родния ми, някога хубав град. Няма прошка. Няма милост. Няма място за такива глупости. Не и преди да оправим София. Смърт и кръв за герберските глави. Дори за комунягите не го мисля чак толкова. Смърт, кръв и лайна върху гробовете им.”

Ще премълча името на автора, защото е човек с важни положителни страни. Ще кажа само, че е завършил Националната гимназия за древни езици и култури и Софийския университет. И него го е погълнал скандалът.

Няма застраховани

Моят личен скандал е, че улицата, по която 30 години наред отивам на работа, още няма тротоар.

Съвременници на първия асфалт по моята улица си спомнят как бил положен за една нощ, за да мине по него Тодор Живков към новооткритата сграда на АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление) – сега бежански център, Нов български университет, кармелитски манастир, старчески хоспис и други функции.

Моят личен скандал - улицата ми няма тротоар.

От Тодор-Живково време не се е намерила власт, която да построи тротоар на тази историческа улица. Събориха комунизма, построиха демокрация и пазарна икономика дори. Построиха къщи за чудо и приказ на някогашните поляни. Но тротоар не можаха да построят.

Сигурно затова демокрацията ни прилича на нашата улица „Народно хоро”. Тя е селска, като в някогашното село Овча купел от времето, когато София е свършвала към шест километра на югоизток, при Руски паметник.

Гражданско общество не се появява преди градския бит. Демокрация трудно хваща корени там, където липсват навици, като например да си миеш зъбите или да ходиш по тротоар.

Не ми казвайте, че слизам на битово ниво. Защото това е нивото, на което всички прекарваме най-много време от живота си, независимо какво твърдим.

Освен това скандалът ми не е, че нямам убежище от профучаващите коли. Не е и в калните пръски по дрехите ми. Не е и в тревогата два пъти по 15 минути на ден, че в тъмното някой шофьор може да ме сгази, защото вървя по платното за колите.

Скандалът ми е, че вече 30 години, откакто живея тук, общината не ме забелязва. Община идва от общ. Тя обаче се сеща, че има нещо общо с мене, само когато дойде време да си плащам данъка за сгради и таксата за смет. И се държи така, независимо кой я държи.

Сменят се власти, животът ми остава същият

В него има някаква странна приемственост на мизерията. Тя е постоянна на фона на всички останали промени. Тя е темата, те са сюжетите. Тя е константата, те са променливите. И те кара да си мислиш поне два пъти по 15 минути на ден, че животът ти си отива ей така сред нея. И да мъдруваш, че емигриращите българи не бягат толкова от нещо, а към нещо. Не бягат нито от високите сини планини и небето като от коприна, нито от плоския данък, нито толкова от местата на мизерията, а към местата, където животът им има видим смисъл.

Защото мизерия има и там, където отиват, и повечето неизбежно започват от нея. Но имат и перспектива. Могат да правят планове. И да ги осъществят. Знаят, че ако правиш „А”, получаваш „Б”. Докато тук правят „АААААААААААААА” и Бог знае какво ще получат.

А е човешко да се стремиш към Бога. Т.е. да искаш да знаеш. Поне какво те чака.

По тази причина разглезените британци хукнаха да бягат от Европейския съюз. За да си „върнат контрола” върху своя живот, казват те. Скочиха без спасителен пояс от едната лодка, в която сме уж всички, защото не са българи, които никога не са се радвали на собствен контрол върху живота си. И стига им (на българите) тая награда контролът да е вече (поне отчасти) в европейски ръце. А не в Божиите, които според някои коментатори били български.

Моят скандал е, че непрекъснато ме третират като малоумен. Вече дори не си дават труда да ме излъжат убедително, да ме уверят, че те са по-добрите. Внушават ми, че нямат алтернатива. Е, като няма алтернатива, как имаме демокрация?

Моят скандал е, че нямам избор, освен да съм десен. Когато и произходът, и общественото ми положение предполагат да бъда ляв. Само че българският социализъм става все по-национален, да не кажа все по-националистически, да ме прощават другарите. С такива големи крачки се отдалечава от европейския, че няма начин хем да си умен и честен, хем да си български социалист. Ако си честен и български социалист, не си умен. Ако си умен и си български социалист, не си честен.

Не вярвам Корнелия Нинова да не е умна...

Не вярвам Корнелия Нинова да не е умна. Все пак и тя е завършила Националната гимназия за древни езици и култури и Софийския университет. Била е съдия и юрисконсулт, шеф на външнотърговско дружество, приватизирала го е, после е била заместник-министър на икономиката, била е депутатка и е стигнала до лидер на опозицията. Значи остава да не е честна. С десен цинизъм води партията си все по-наляво. Защо? За да издърпа килимчето на Борисов.

Затова няма как да гласувам за нея и за партията ѝ.

Няма как да се пиша ляв

Остава да съм десен, макар да нямам нито капитали, нито наемни работници, нито интерес от малка държава. Но от голяма държава в ръцете на хора като Нинова имам панически страх. Преживявал съм я. Няколко пъти. Помня комунизма. Помня софийското жителство. По-точно борбата за него. Помня чакането за панелно жилище и за „Жигули”, „Москвич” и „Вартбург”. Помня режима на тока. Помня опашките и купоните. Помня хиперинфлацията. Помня КТБ. Не помня някой да ми е казал дори веднъж „извинявай”. И не искам пак да преживявам същото.

Помня чакането за панелно жилище, москвич и вартбург...

Не съм сигурен какво му е християнското на Бойко Борисов, освен че „три папи” са го галили по главата. Не съм сигурен и какво му е демократическото, като го гледам как отнема обществени поръчки, за които има подписани договори. Но поне съм сигурен, че това, което правителствата му са направили, се вижда и се пипа и го има черно на бяло. И докато скандалите се сменят, основните икономически показатели остават и хората гласуват преди всичко с джоба си.

Дясната ръка на либерализма у нас.

Може би соломоновското решение е да застана някъде по средата, т.е. да бъда либерал. Но като си помисля, че главният либерал на републиката е Мустафа Карадайъ, че почетният й либерал е Ахмед Доган, а дясната им ръка е Делян Пеевски, ми се отщява, ве. И като гледам до какво одесняване доведоха либералите Европа, ми се изпарява всичкият либерализъм и ми иде да взема едно дърво и да се запътя към консервативното дясно. Там обаче ме чака в засада Николай Бареков – онзи с безупречния английски, който няма за цел да спечели изборите, а да ги развали. До него ме чакат „обединените” патриоти, всеки от които е снел доверието си от другите.

Запътвам се към консервативното дясно, но там ме чака Бареков - онзи с безупречния английски...

„Патриотите” са последно убежище. За тях да обичаш родината е повод да мразиш всички. Пред тази компания дори либералите започват да ми харесват. И предпочитам да напиша на родината писмо, че след жена ми обичам най-много нея.

Моят скандал е банализираното зло. Мутрата отдавна не е просто престъпник. А и да е, това не е важно.

Мутрата е фолклорен герой

Обноските му не са недопустими. Те са ролеви модел. Американците имат блус, който е добър човек в лошо настроение. Ние имаме чалга, която е лош човек в добро настроение. Дотолкова сме свикнали със злото, че то е престанало не само да ни възмущава. То не ни прави впечатление. То е шарка от тапета в нашия дом. Скандалите се сипят един след друг. Последствия няма. Евродокладите се сипят един след друг. И нуждата от външно наблюдение все остава.

„Постоянната мъка, както и постоянното щастие водят до равнодушие”, пише Владимир Сологуб в повестта си „История на два галоша”. „Отчаянието става привичка в живота и някак страшно и преждевременно умъртвява душата.”

Преждевременно умъртвената душа се изписва върху лицето. Установявам го и статистически, гледайки лицата на пътниците в метрото. На доста повече от половината устните очертават дъга с извити надолу краища – като в печалната гримаса на емотиконите. Те постоянно гледат недоволно или тъжно и тази гримаса им е изкривила лицата. Това е типична българска гримаса.

Тя като че ли най-много ни сближава с Третия свят. Апатията пред безобразието и несправедливостта. Фатализмът, с който мнозинството приема, че те са непроменими. Но това не е философско примирение, което носи мир в душата. Това е примирение от безпомощност, което не спира страданието. Това не е мълчание. Това е траене.

----

Този материал е публикуван в броя на сп. "Клуб Z" през ноември 2018 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.