Ad Config - Website header

 

Article_top

Цели 124 години след премиерата ѝ на сцена в Лондон пиесата на Бърнард Шоу, чието действие се развива в България, най-после е преведена и издадена на български език. Преводът е дело на братята Стоян Чапразов и Райко Чапразов, техен партньор е университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Най-сетне можем да прочетем целия текст на пиесата, която през миналия век става причина за протести на българските студенти в Европа и дава повод на големия писател Бърнард Шоу да се произнася на няколко пъти за страната и сънародниците ни.

Пиесата започва така:

„Нощ: спалнята на дама в България в малък град близо до Драгоманския проход – края на ноември през 1885 година. През отворения прозорец с малък балкон вляво може да се види връх на планина, чудно бял и приказно покрит с блеснал под звездите сняг. Интериорът на стаята не прилича на нищо, което може да се види в Европа. Наполовина богаташки по български и  наполовина беден по виенски.”

"Оръжията и човекът", корица.

Заглавието на пиесата е „Оръжията и човекът”.

Колкото е известен Шоу в България, толкова е неизвестна пиесата му за България. Не и по света обаче. „Оръжията и човекът” се играе за първи път през април 1894 година в Лондон, сред ръкопляскащите в публиката е и Оскар Уайлд. Шоу сам се хвали с автентичността на творбата си:

„Създава впечатление, че действително съм бил в България.”

В Берлин и Виена обаче, където пиесата става популярна през 20-те години на миналия век, българските студенти въобще не мислят такива добри неща нито за пиесата, нито за автора ѝ. Той пък им го връща с типичното за него остроумие, вгорчено с капка ирландска жлъч:

„Когато българските студенти, с искрената ми приятелска помощ, развият чувство за хумор, няма да има повече проблеми.”

По това време Шоу вече е носител на Нобелова награда за литература, всяка негова дума отеква.

Вместо чувство за хумор българите във Виена развиват чувство за мълчание към пиесата – не само през онзи, но и през този век. През 1976 година пиесата се играе с огромен успех на сцената на Виенския английски театър. През 2006 година Виена отбелязва 150-годишнината на Шоу със същата пиеса, главната мъжка роля се играе от сина на актьора, който е превъплътил ролята преди 25 години. У нас пиесата „Оръжията и човекът” не бе публикувана на български език повече от век. Джордж Бърнард Шоу би казал, че е живял само 94 години, време, което не му е стигнало да развие чувството за хумор на българите.

Пиесата е твърде семпла като за такъв голям драматург. В спалнята на госпожица Райна, дъщеря на най-високопоставения в българската армия офицер майор Петков, попада преследваният капитан Блънчли, швейцарски наемник в поразената от българите сръбска армия. Райна е сгодена за героя от битката при Сливница българин капитан Саранов. Ако вече се сещате за „Крадецът на праскови” – да, нещо подобно, но далеч не толкова талантливо. Сюжетът претендира да покаже сблъсък на манталитети – човек от баш Европа в обкръжението на хора, които се измъкват от Ориента и се присламчват към Европа.

„Райна: Знаете ли какво е библиотека?

Мъжът: Библиотека? Стая, пълна с книги.

Райна: Да, ние имаме такава, единствената в България.”                                   

Малко по-късно Шоу описва библиотеката:

„…съоръжението се състои от една полица, на която са наредени разръфани  книги, облечени в стара хартия с петна от кафе.” 

Самочувствието на семейството на Петков е високо, съпругата на майора го обяснява с това, че „ние можем да проследим произхода си до двайсет години назад”.

Чакайте обаче да се появи главата на семейството, защото тогава става толкова интересно, че наистина е изпитание да си студент във Виена и Берлин по време на сценичния успех на „Оръжията и човекът”.

„Петков: Как си, скъпа?

Катерина /жена му/: Ох, обичайните възпаления на гърлото, нищо друго.

Петков /убедено/: Защото си миеш врата всеки ден, колко пъти да ти казвам.

Катерина: Глупости, Пол!

Петков /пие кафе и пуши цигара/: Не са на добро тези нови обичаи. Всичкото това миене не е добро за здравето, не е природно. Имаше един англичанин във Филипополис, който се миеше със студена вода всяка сутрин, като станеше. Отвратително! Всичко това идва от англичаните: климатът им ги мърси толкова много, че постоянно се мият. Виж баща ми! Цял живот не се е къпал и живя до 98 – най-здравият човек в България. Не ми е дерт да се умия веднъж седмично за пред хората, но всеки ден си е направо смешно.

Катерина: Още си варварин по душа, Пол. Надявам се, държал си се прилично пред руските офицери.

Петков: Постарах се колкото можах. Не забравих и да им кажа, че имаме библиотека.

Катерина: Ох, ама не им каза, че имаме и електрически звънец в нея. Накарах да ни го поставят.

Петков: Какво е електрически звънец?

Катерина: Натискаш едно копче, нещо издрънчава и Никола тутакси идва.

Петков: Що да не му извикаш?

Катерина: Цивилизованите хора никога не викат слугата. Това го научих, докато те нямаше.

Петков: Добре, чакай да ти кажа и аз какво научих. Цивилизованите хора не си простират прането на видимо място, така че би било добре всичко това да го преместиш.

Има и други диалози в подобен  дух. Петковата щерка Райна също информира швейцарския представител, че хора в тяхното положение мият ръцете си почти всеки ден. Смях се на тази реплика до момента, в който ми показаха здравна книжка на работещ в студентски стол от 1994 година (ха, точно сто години след премиерата на пиесата в Лондон), в която пише: „Мийте си краката всеки ден, лицето и ръцете два пъти дневно и се къпете поне веднъж седмично.”

Швейцарският капитан Блънчли, който започва да дава все по-добри оценки за българката Райна, накрая решава да я присъедини към Европа по най-недвусмисления начин, като ѝ предлага да се ожени за нея и съответно да споделят фондовете му, които се свеждат до „хотелиерско оборудване от шестстотин комплекта чаршафи и одеяла, 2400 юргана от пух, 10 000 комплекта вилици и ножове и също толкова десертни лъжички, 300 слуги, 6 двореца и т.н.” Слугата Никола получава шанса да се кандидатира за мениджър на швейцарски хотел, ако защити този свой проект с познания по френски и немски. Това е нещо като компенсация за отнемането на годеницата му Лука, слугинята на Райна, която съответно става жена на бившия годеник на Райна капитан Саранов, за да бъде всичко по-приличащо на посредствена оперета, отколкото на голяма пиеса.

Няма спасение за българите обаче от тази малка пиеса, написана от голям автор. И до днес потомците на капитан Блънчли гнусливо се осведомяват колко често се къпем, а ние ги респектираме с факта, че имаме библиотека. Меридианът на бозата, като всички невидими неща, се оказа много устойчив. От двете му страни и сега не се случват много по-различни неща, отколкото на 21 април 1894 година, когато интелектуалният елит на Лондон се събира в Авеню тиатър на премиерата на „Оръжията и човекът”, за да се забавлява за сметка на някакви далечни хора, които имат някакво неизбежно значение само толкова дълго време, колкото продължава пиесата.

----

Този текст е публикуван в редовната рубрика "Чети с Мадам Бовари" на Веселина Седларска в декемврийския брой на сп. "Клуб Z". Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.

 

Цели 124 години след премиерата ѝ на сцена в Лондон пиесата на Бърнард Шоу, чието действие се развива в България, най-после е преведена и издадена на български език. Преводът е дело на братята Стоян Чапразов и Райко Чапразов, техен партньор е университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Най-сетне можем да прочетем целия текст на пиесата, която през миналия век става причина за протести на българските студенти в Европа и дава повод на големия писател Бърнард Шоу да се произнася на няколко пъти за страната и сънародниците ни.

Пиесата започва така:

„Нощ: спалнята на дама в България в малък град близо до Драгоманския проход – края на ноември през 1885 година. През отворения прозорец с малък балкон вляво може да се види връх на планина, чудно бял и приказно покрит с блеснал под звездите сняг. Интериорът на стаята не прилича на нищо, което може да се види в Европа. Наполовина богаташки по български и  наполовина беден по виенски.”

"Оръжията и човекът", корица.

Заглавието на пиесата е „Оръжията и човекът”.

Колкото е известен Шоу в България, толкова е неизвестна пиесата му за България. Не и по света обаче. „Оръжията и човекът” се играе за първи път през април 1894 година в Лондон, сред ръкопляскащите в публиката е и Оскар Уайлд. Шоу сам се хвали с автентичността на творбата си:

„Създава впечатление, че действително съм бил в България.”

В Берлин и Виена обаче, където пиесата става популярна през 20-те години на миналия век, българските студенти въобще не мислят такива добри неща нито за пиесата, нито за автора ѝ. Той пък им го връща с типичното за него остроумие, вгорчено с капка ирландска жлъч:

„Когато българските студенти, с искрената ми приятелска помощ, развият чувство за хумор, няма да има повече проблеми.”

По това време Шоу вече е носител на Нобелова награда за литература, всяка негова дума отеква.

Вместо чувство за хумор българите във Виена развиват чувство за мълчание към пиесата – не само през онзи, но и през този век. През 1976 година пиесата се играе с огромен успех на сцената на Виенския английски театър. През 2006 година Виена отбелязва 150-годишнината на Шоу със същата пиеса, главната мъжка роля се играе от сина на актьора, който е превъплътил ролята преди 25 години. У нас пиесата „Оръжията и човекът” не бе публикувана на български език повече от век. Джордж Бърнард Шоу би казал, че е живял само 94 години, време, което не му е стигнало да развие чувството за хумор на българите.

Пиесата е твърде семпла като за такъв голям драматург. В спалнята на госпожица Райна, дъщеря на най-високопоставения в българската армия офицер майор Петков, попада преследваният капитан Блънчли, швейцарски наемник в поразената от българите сръбска армия. Райна е сгодена за героя от битката при Сливница българин капитан Саранов. Ако вече се сещате за „Крадецът на праскови” – да, нещо подобно, но далеч не толкова талантливо. Сюжетът претендира да покаже сблъсък на манталитети – човек от баш Европа в обкръжението на хора, които се измъкват от Ориента и се присламчват към Европа.

„Райна: Знаете ли какво е библиотека?

Мъжът: Библиотека? Стая, пълна с книги.

Райна: Да, ние имаме такава, единствената в България.”                                   

Малко по-късно Шоу описва библиотеката:

„…съоръжението се състои от една полица, на която са наредени разръфани  книги, облечени в стара хартия с петна от кафе.” 

Самочувствието на семейството на Петков е високо, съпругата на майора го обяснява с това, че „ние можем да проследим произхода си до двайсет години назад”.

Чакайте обаче да се появи главата на семейството, защото тогава става толкова интересно, че наистина е изпитание да си студент във Виена и Берлин по време на сценичния успех на „Оръжията и човекът”.

„Петков: Как си, скъпа?

Катерина /жена му/: Ох, обичайните възпаления на гърлото, нищо друго.

Петков /убедено/: Защото си миеш врата всеки ден, колко пъти да ти казвам.

Катерина: Глупости, Пол!

Петков /пие кафе и пуши цигара/: Не са на добро тези нови обичаи. Всичкото това миене не е добро за здравето, не е природно. Имаше един англичанин във Филипополис, който се миеше със студена вода всяка сутрин, като станеше. Отвратително! Всичко това идва от англичаните: климатът им ги мърси толкова много, че постоянно се мият. Виж баща ми! Цял живот не се е къпал и живя до 98 – най-здравият човек в България. Не ми е дерт да се умия веднъж седмично за пред хората, но всеки ден си е направо смешно.

Катерина: Още си варварин по душа, Пол. Надявам се, държал си се прилично пред руските офицери.

Петков: Постарах се колкото можах. Не забравих и да им кажа, че имаме библиотека.

Катерина: Ох, ама не им каза, че имаме и електрически звънец в нея. Накарах да ни го поставят.

Петков: Какво е електрически звънец?

Катерина: Натискаш едно копче, нещо издрънчава и Никола тутакси идва.

Петков: Що да не му извикаш?

Катерина: Цивилизованите хора никога не викат слугата. Това го научих, докато те нямаше.

Петков: Добре, чакай да ти кажа и аз какво научих. Цивилизованите хора не си простират прането на видимо място, така че би било добре всичко това да го преместиш.

Има и други диалози в подобен  дух. Петковата щерка Райна също информира швейцарския представител, че хора в тяхното положение мият ръцете си почти всеки ден. Смях се на тази реплика до момента, в който ми показаха здравна книжка на работещ в студентски стол от 1994 година (ха, точно сто години след премиерата на пиесата в Лондон), в която пише: „Мийте си краката всеки ден, лицето и ръцете два пъти дневно и се къпете поне веднъж седмично.”

Швейцарският капитан Блънчли, който започва да дава все по-добри оценки за българката Райна, накрая решава да я присъедини към Европа по най-недвусмисления начин, като ѝ предлага да се ожени за нея и съответно да споделят фондовете му, които се свеждат до „хотелиерско оборудване от шестстотин комплекта чаршафи и одеяла, 2400 юргана от пух, 10 000 комплекта вилици и ножове и също толкова десертни лъжички, 300 слуги, 6 двореца и т.н.” Слугата Никола получава шанса да се кандидатира за мениджър на швейцарски хотел, ако защити този свой проект с познания по френски и немски. Това е нещо като компенсация за отнемането на годеницата му Лука, слугинята на Райна, която съответно става жена на бившия годеник на Райна капитан Саранов, за да бъде всичко по-приличащо на посредствена оперета, отколкото на голяма пиеса.

Няма спасение за българите обаче от тази малка пиеса, написана от голям автор. И до днес потомците на капитан Блънчли гнусливо се осведомяват колко често се къпем, а ние ги респектираме с факта, че имаме библиотека. Меридианът на бозата, като всички невидими неща, се оказа много устойчив. От двете му страни и сега не се случват много по-различни неща, отколкото на 21 април 1894 година, когато интелектуалният елит на Лондон се събира в Авеню тиатър на премиерата на „Оръжията и човекът”, за да се забавлява за сметка на някакви далечни хора, които имат някакво неизбежно значение само толкова дълго време, колкото продължава пиесата.

----

Този текст е публикуван в редовната рубрика "Чети с Мадам Бовари" на Веселина Седларска в декемврийския брой на сп. "Клуб Z". Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кой трябва да поеме "Левски"?