Йордан Велчев е писател, поет и журналист. В Пловдив го наричат Данте. Автор е на тритомника "Балканският човек", монографията "Градът или Между Изтока и Запада ХIV-ХVII век". Клуб Z публикува три негови текста от последната му стихосбирка "Събиране на значенията".

 

МИНУВАЧЪТ

От улица в улица създателят на вървежа. Ребусите на 
хоризонталните му криволици за безгрижни. 

Данъкоплатецът на своите стъпки. 

Побратимът на тротоара. 

Въпросителните подире му, заличавани от секундите. Нима 
придвижването ни е дадено, за да не ни убие 
истината?

Ако тялото му се оглежда във витрините на този град, в какво 
се оглежда душата му? В предстояща радост? В минало 
с обгорени прозорци? 

Знамето му с герба на една извезана обувка.

Походката му, разпадаща се в клокоченето на 
светлината. 

Фигурата му на ежедневен беглец. 

Дупките на подметките му, които пишат 
историята на паважа.
 

ОГЪНЯТ 

                                                                         
Огънят, бащата на пожара между сиропиталищата на 
   стените. Многоградусовата му притча 
едновременно за любов и за смърт.
                                                                                 Огънят, 
непреходността на веществото му, именуемо
   същност, изчерпването му на живота до краен 
предел, пулсиращото му желание за добра или 
   за зла промяна... Огънят, в сърцевината на един дом 
или в среднощността на едни географски пространства, 
   отколе свързани с понятието за пожарище.
                                                                                  Огънят, 
ефрейтор на уюта, побеснял генерал с червени 
    лампази на унищожението... Огънят,  
опитомител на неандерталеца, пъргаво сечиво за 
    един Прометей или за един Херострат, между които 
се лута човешката история.
                                                                                  Огънят, 
пърхащата му осанка на сражение между 
     петли... Кардинал със сива мантия на 
пепелта в религия от пламъци... Любовна треска,
     на която са способни малцина: да изгубиш всичко.
                                                                                   Огънят, 
не този обаче, който топли и който вари месото,
     а онзи, в чиито ненаситна прегръдка властва 
овеществяването на нагона.
                                                                                   Огънят, 
пурпурният му карнавал върху доминантата 
     на индивидуалното нещастие... Неговата 
непрестанно променяща се писменост от езически 
     йероглифи, сред които умира писъкът на дървото.
                                                                                   Огънят, 
скокливият му трибунал. Беззаконията му. 
     Ослепителната му светлина, опияняваща 
пария и плашеща градоначалника... Императивът му, 
     който те примамва да изгориш като борова клонка.     

 

СЪС ЗЕЛЕНИ ГВОЗДЕИ

гората ме приковава за една пътека.
Но аз не съм Христос. Напразно
небето ми подарява посоката си.
И напразно е чувството за изповед. Под свода на    
                                                                            следобеда
елите не са монахини.
Докато шипките с трънени венци ме коронясват,
вечността какво е,
няма за запитам.
Завързана за ствола на едно глухарче 
е моята предвзетост – 
преди с рояк врабчета да я разстреля храсталакът.
Кой пее алилуя за приятелствата мъртви?
Такава яснота наоколо, че чувам
как ехото от счупената съчка
по сноповете удължени сенки се отдалечава.
С неуместни възкресения са обрасли моите сандали.
С клепачи, натегнали от голи истини,
ще се приготвя да заспя сега, със папрати загърнат.
Сега, под фреската на първата звезда,
изкачваща се към небето – 
като душата на последния мирянин, който знае,
                                                                      но не вярва,
че вярностите на живота
са от кръпки здрач.