Илия Троянов е писател от български произход, който от години живее в Германия. Автор е на няколко романа, сред които и "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". В една от последните си книги - "Власт и съпротива", разказа за времето на тоталитарната държава в България. Клуб Z се срещна с писателя в края на 2018 г.

- Г-н Троянов, в книгите си пишете за паметта, пътуването като филосфско изживяване, свободата. Защо обаче за вас е толкова важно и миналото, и познанието за него?

- Има ли въобще минало, не е сигурно. Аз смятам, че това е една конструкция, но ние не знаем, нито в личната си съдба – собствената си биография, нито като общества, какво наистина е минало и какво не. Така често нещо, което ни се струва минало, определя сегашното. И според мен България е един много добър пример за това. 1989 година е един колосален исторически шанс, който не беше използван, и това най-вече централно определя проблемите, мизерията на съвременна България. Това минало ли е? Ако е толкова важно за сегашното, бих казал - не! И бих казал, че е изключително опасно да се отстраним от едно минало, което е есенциално („определящо“, бел ред.) за сегашното. 

- Защо?

- Струва ми се, че младите българи, според разговори, които съм имал, смятат, че времето и епохата на комунистическата диктатура са далечни като хан Аспарух. Това може би е фатална грешка. Очевидно е, че има архив на Държавна сигурност, има архив на комсомола, но има ли архив на народа, на населението? Този архив как и от кого се построява, предава ли се устно? Доколко в една страна, преживяла зверска диктатура и после една счупена демократизация, съществува някакъв вид архив, на който взаимно може да разчитаме? Това напълно липсва в България, зависим от различни становища, интерпретации и разкази, които често нямат нищо общо един с друг или са напълно противоречащи си. А едно отворено свободно общество все пак би трябвало да разполага с един архив, който да е богат с най-различни лични преживявания, разкази, интерпретации. А те да са видими, да не са скрити или маргинализирани. И от друга страна да има пространства, където да се обсъжда, да се развива. Всичко това липсва до голямата степен в България.

- Каква е причината? Вие дълги години живеете в Германия. Там и в други бивши републики от Източния блок обществената оценка за близкото минало като че ли е много по-еднозначна, за разлика от България. А тук сме много разделени.

 - Има няколко елемента. Единият е: имало ли е преди 1989-а съпротива в България. Поляците все пак са имали „Солидарност“, унгарците имаха великите събития на 1956-а. Германците – уникален случай, най-напред бяха принудени да преразгледат нацизма в няколко степени. Най-напред чрез победителите от Втората световна война, Нюрнбергските процеси и много други. После поколението на 68-ма принуди поколението, което е преживяло нацизма и не е искало да говори за собственото си участие в него, да отговаря на неприятни въпроси. И след 89-а очевидно в ГДР (бившата Източна Германия, бел. ред.), комунистическата номенклатура и ЩАЗИ (бившите източногермански служби, бел. ред.), не са били в състояние по този начин да овладеят икономиката, медиите и т. н., както е в България. Затова е и доста по-различен случаят тук отколкото там. Едното е - каква е била съпротивата, а второто - каква е била промяната. 

- Има ли трето?

- Третото без съмнение, което често се забравя в България, е каква е била дълбочината на съществуващата цивилизацията. Тук извън патриотарските приказки - колко е била велика Първата българска държава, в сравнение с една Чехия, България е била много по-бедна. Имала е един малък образован елит, но като цяло е била селска страна, която тепърва е започвала да се развива. Така че няма за какво да се върнем, нали? Няма един извор, от който наново човек да извлече нещо ценно.  Национализмът и патриотизмът в България са определено идиотска позиция. Например в Иран има цивилизация от 3 хиляди години с невероятни постижения в архитектурата, литературата, писмеността, философията, математиката. Сега има една ужасна теокрация, но когато разговарях с образовани иранци, те са в директна връзка с тази хилядолетна цивилизация, там има вдъхновение от нея, с нея се успокояват, че ще преминат този период и ще има бъдеще, очертано от тази дълга традиция. Тук в България обаче това го няма, защото липсват всички тези моменти, които ги изброих. 

- В едно друго ваше интервю казвате: „всяка власт трябва да има съпротива“. Има ли днес съпротива в българското общество?

- Не виждам силно гражданско общество в България. Има донякъде дори илюзия, че свободата е въпрос само на институции и закони. Свободата е свързана точно с ежедневното участие на колкото се може повече хора в един проект на защитаване и извоюване на тази свобода. Един вид всекидневна съпротива. И ако се стигне до една критична маса, точно това създава едно гражданско общество, справедливост и свобода. Имахме дискусия за архивите на Държавна сигурност. Всички споделиха, че законът е негоден, защитава правата на доносниците и на нещатните агенти, а не правата на тези, които искат да ги изобличат. Бивши жертви, роднини на жертви или хора, свързани със съпротивата, те нямат право да разкриват името на един доносник. Това е така, но никой не зададе въпроса: Ама защо трябва да се спазват тези закони.

- Законите не са ли за това – да се спазват? 

- Ако един закон не е справедлив заслужава ли да бъде уважаван и спазван? В немския има едно понятие за „гражданско неспазване на законите". И ако един българин казва: „аз не мога сега да публикувам едно или друго, защото законът не го позволява“, донякъде спазването на закона също е едно участие в тези репресии. Този вид съпротива почти напълно липсва. Но има и един друг момент – много хора, които биха били годни за съпротива напускат България. Всеки път, където имам доклади или четения по света, ме заговаря българин или българка, които говорят разумно, виждам, че живеят в Германия, Франция, Аржентина, но не и в България. Това също пречи на съпротивата – хора, които са по-активни, превръщат тази своя енергия в свое бягство - търсене на лично оцеляване, а не в промяна на обстоятелствата. 
   
Цялото интервю с Илия Троянов, четете във февруарския брой на сп. „Клуб Z”.