На 4 януари 1989 г. започва да се излъчва, превърналото се в един от символите на "Хоризонт" на БНР, предаване "12+3". 30 години по-късно създателите му се връщат към годините на началото, за да представят своя прочит на историята на Радиото и на България от драматичните времена на края на комунизма и началото на демократичните промени в страната. Специален сайт помага за съхраняване на историята и разказва за феномена "12+3". 

Заедно със спомените, снимките и документите на екипа, създал предаването, в изграждането на тази виртуална история на „12+3″са включени и спомените на някои от хората, чийто професионален и житейски път се е кръстосал с този на предаването в годините от неговото основаване до предколедните политически уволнения от 1995 година, които слагат край на оригиналния му вариант.

Създателите на „12+3“, първите му водещи и редактори Йордан Лозанов, Чавдар Стефанов, Георги Папакочев, Петко Георгиев, Галина Спасова, Гита Минкова и Маргарита Шапкарова са автори на своите страници в тази дигитална история. Спомените на приятелите, гостите и колегите  са споделени отново от самите тях в специалния отдел на този портал във времето.

Предлагаме ви разказа на един от първите водещи - Петко Георгиев, за деня 10 ноември 1989 г.

10 ноември 1989 г., малко след 3 следобед. На етажа на „Хоризонт“ в старата сграда на БНР цари объркване и оживление. Едно много необичайно и изпълнено с емоции издание на 12+3 е свършило, от дежурството ни остават още две емисии новини.

Водещ на предаването и на новините до 5 следобед е Чавдар Стефанов.

Радвам се, че съм там и че участвам с каквото мога, защото новината на деня е невероятна. Не, не става дума за Тодор Живков, поне официално още не. Предишната нощ, почти по грешка, са отворени преходите от Източен към Западен Берлин. След месеци на масово бягство – стотици хиляди минават на запад първо през Унгария, после през Чехия – властите на Източна Германия, оставени без съветска подкрепа, се виждат принудени да пуснат гражданите си да пътуват свободно. Планират да го направят контролирано, но новината изтича по западногерманската телевизия и вълната буквално прелива през Стената.

Петко Георгиев и Георги Папакочев преглеждат новините, които идват по телекса.

Десети ноември е ден на еуфория в Берлин и по света. Немците ликуват, покатерили са се по Берлинската стена, заливат се с шампанско и я къртят с подръчни инструменти.

Ние в 12+3, макар че уж „внимателно подбираме“ новините – в моя случай, гледам да се държа професионално и да не ми личи, че се радвам прекалено много – си разказваме нещата така, както са, без да чакаме „първо БТА да ги пусне“, както по-рано беше задължително за чувствителни новини.

Внасяме на Чавдар новини в студиото и той разказва на цяла България за невероятните събития от последните часове. Това за “цяла България” не е преувеличение. Тогава нямаше интернет и мобилни телефони, по единствената телевизия си вървеше редовната програма и за повечето българи Радиото беше единствен източник на информация, още повече, че 12+3 вече беше суперпопулярно и се слушаше навсякъде, и то не само по радиоапаратите. Техническата инфраструктура на пропагандата на комунизма беше свързала всички предприятия, ведомства, казарми, гари, селски мегдани и жилищни блокове с „радиоточки“ – един вид кабелно радио – които стояха включени по цял ден и хората просто поглъщаха всичко, което вървеше по радиото.

Предаването беше свършило и адреналинът от деня беше  започнал да ми минава, когато на етажа на „Хоризонт“ се появи тогавашният началник на „Хоризонт“, Александър Владков (Бог да го прости), огледа се наоколо и ме привика.

Петко, ти си тука най-младият. Застани, моля те, тук, до машината (става дума за принтерите, на които излизаха новините от БТА) и чакай; като видиш нещо важно, веднага да ми се обадите. Нищо да не се прави, докато не се съгласува с мене!

Подреждам се до принтерите и усещам, как превъзбудата се връща. От сутринта под сурдинка се говореше, че ще сменят Живков, но до този момент освен слухове нямаше нищо. Дали пък днес няма да е най-великият ден, откакто работя в Радиото? Берлинската стена да отприщи и промени в България?

Заставам на пост и започвам да чакам. Вече въобще не помня какво е вървяло по БТА този ден. Агенцията имаше два канала – МИНФ и ВИНФ (международна и вътрешна информация). Така бяхме разделени като редакции и в Радиото. 12+3, планирано като прозорец към света,  беше МИНФ, което ни правеше малко по-свободни. Събирахме и предавахме истински новини, макар и понякога избирателно, но поне не ни се налагаше да се занимаваме с  глупостите, с които се занимаваше държавната „вътрешна“ информация в онези години – къде започнала дълбоката оран, къде преизпълнили плана за годината, къде трудов колектив подкрепил Юлската концепция, която била изцяло в духа на Априлската линия (не ме питайте – това бяха някакви партийни абракадабри, които никой не вземаше насериозно).

От ВИНФ на БТА всичко отиваше в коша, а за МИНФ не чакахме агенцията, следяхме си световните агенции и медии сами.

След кратък размисъл започва да ми се прояснява защо трябва да пазя принтерите. Знаехме, че Владков си беше дошъл за малко от резиденция „Бояна“ и бързаше да се върне обратно.  Този ден  там имаше среща на висшето държавно ръководство  (за родените по-късно, както и за удобно забравилите,  да поясня: имаше „пленум на ЦК на БКП“ – т.е. сбирка на ръководството на управляващата комунистическа партия, която от 1948 до 1989 година си бешедържавата).  От няколко седмици се носеха слухове, че предстои нещо важно, а от сутринта  се заприказва, че Живков ще бъде сменен и че Държавна сигурност е обсадила „Бояна“ с тайни постове, в случай че уж верните му вътрешни войски окажат съпротива, но това бяха само слухове (все още наказуеми, ако бъдат изказани на глас пред „неправилната“ аудитория), така че само малцина просветени са знаели, че предстои нещо  наистина различно.

Така или иначе, след пет следобед БТА пусна кратичката новина, че Тодор Живков е „освободен с благодарности“  от постовете си и в Радиото настана паника.

Да прекъснем ли редовната програма и да съобщим новината?

Или да чакаме следващите редовни новини в шест? Това в „Бояна“ смяна на ръководството ли е, или има нещо по-дълбоко? В Полша и в Унгария така бяха почнали промените това лято. В ГДР също наскоро бяха сменили Хонекер, а ето вижте какво стана със Стената…

Чавдар Стефанов, чест му прави, искаше да прекъснем програмата. Величко Конакчиев, който по наряд трябваше да води новините от шест нататък, стискаше палци съобщаването да остане за него. Нямам представа за обема и интензитета на телефонния трафик, който е довел до решението новината да бъде оставена за редовната емисия в шест, но това си беше прекрасно свидетелство за времето. Най-важната новина за последните 33 години, след идването на Тодор Живков на власт през 1956-а, беше оставена да чака кръгъл час, „да не смущава редовната радиопрограма“… Сори, Чари (Чавдар Стефанов, де)…Аз обаче не се сдържах – обадих се по телефона в къщи и на няколко приятели, само да си пуснат радиото и да слушат новините в шест, и си тръгнах.

По повод на добрата новина съм поканил бъдещата си съпруга на вечеря. „Унгарският“, както всички наричаха заведението тогава, беше едно от малкото добри места в София. Днес това изглежда невероятно, но тогава в целия едномилионен град я имаше, я не, 20-25 ресторанта, повечето от които опушени дупки с гръмкото название „механа“, с „битови“ покривки и грънчени чаши и чинии, с изобретената от Балкантурист „шопска салата“  и с три вида еднакво лоясала свинска скара в менюто… та „Будапеща“ – днешното „Хепи“ на „Раковски“ – беше едно от малкото по-приятни изключения. (Другите, както си му е редно, се наричаха „Варшава“, „Берлин“, „Крим“, „Москва“ и т.н., по столиците и градовете на „братските страни“.)  В тогавашната „Будапеща“ имаше интересни и леко побългарени версии на гулаш, шницел и торта „Гараш“ (да не се бъркат с оригиналите), но и едно прекрасно трио от две цигулки и цимбал за цигански чардаш, което създаваше приятна атмосфера за романтична вечеря. В онази десетоноемврийска вечер обаче  в „унгарския“ ставаше нещо необичайно. Сервитьорите и музикантите се бяха събрали на гардероба, вляво от входа. За първи път в живота си виждах хора скупчени един до друг да слушат радио. Радиото, от което току-що си бях тръгнал, повтаряше новината за свалянето на Живков.

Сервитьорите от времето на соца са тема за отделен разказ. Корави, арогантни, безмилостни наглеци, които оставяха клиентите си да чакат с часове, сервираха им изстинала храна и топла бира и задължително лъжеха в сметката.  Е, на 10 ноември 1989 в „Будапеща“, поне в моите спомени, това свърши. След една прекрасна вечер с много вино, музика и надежди за бъдещето, помолих за сметката. Възрастният сервитьор, един от тези, които бяхме видели на входа  до радиоапарата, се върна с две чаши коняк и каза: "Това е от мене, за добрата новина".

Тогава, на 10 ноември, всички бяхме братя в радостта си. Това братство обаче не изкара и седмица…

След няколко сутрини в Радиото, всички малко като снощни, гледаме портретите на новото Политбюро на първа страница на  „Работническо дело“. Йордан Лозанов, една от най-светлите, всеотдайни и оптимистични фигури, която познавам, въздъхва: „Ееее-те-тези ли ще правят промяната?“ Всички започваме да разбираме, че тежкото всъщност сега започва.

В Радиото нямаше много живковисти, нито вярващи комунисти, но дребна соцноменклатура и ченгета – колкото искаш.

Всички бяхме заедно против „тоталитарната система“. Но едни искаха да я оправят по пътя на съветската перестройка, други тъгуваха за някакъв „истински“ комунизъм и смятаха Горбачов за предател, трети искахме чиста и свята демокрация.  Така беше и в цяла България.

Затова комунизмът в ГДР падна за 24 часа, а у нас, поне според мен, започна да предава дух чак на 4 февруари 1997.