Джон Бъркау (председателят на Камарата на представителите от 2009 г. насам) може понякога да изглежда като кандидат за ролята на Малволио от пиесата на Шекспир. От време на време той демонстрира комично високо самочувствие, което напомня на арогантния стюард в "Дванайсета нощ". Също като Малволио Бъркау умее да довежда колегите си до безумие, както направи и днес.

Но днес той постъпи много смело - даде предимство на британския парламент пред британското правителство по темата "Брекзит". Това определено го превръща в един от най-радикалните председатели от поколения насам.

По-голямата част от населението, абсолютно разбираемо, не познава процедурните правила на Камарата на представителите. Така че може да изглежда странно твърдението, че като позволиш поправката да се гласува - и то без дебати, е нещо невероятно.

Въпреки това решението на Бъркау заслужава подобна оценка, тъй като той направи път на междупартийния съюз, ръководен от бившия консервативен министър на правосъдието Доминик Грийвс, които завързаха ръцете на правителството (според приетата поправка "Грийвс", ако сделката на Мей бъде отхвърлена на 15 януари, кабинетът ще разполага само с три дни да предложи ново решение).

Победата с 11 гласа на поправката "Грийвс" може да се окаже ключова за крайния резултат на "Брекзит". Заедно с вчерашния неуспех на предложението за финансова реформа става ясно, че Тереза Мей няма достатъчна подкрепа за нейната сделка за "Брекзит".

Пътят е отворен (макар че крие множество опасности) за отношения с ЕС след "Брекзит" в стил "Норвегия" или за втори референдум, след който Великобритания може и да остане в Съюза.

Без Бъркау това нямаше да се случи. И то се случи само защото той съзнателно застана на фронтовата линия в името на най-важния въпрос пред Великобритания от много време насам. Така затвърди значението на парламента спрямо министрите.

Председателят може би направи това заради собствената си суета или просто защото не харесва лидера на Камарата на общините Андреа Лeдсaм, или защото е решен да завърши мандата си с гръм и трясък. Но има много по-важни въпроси за отговаряне от тези.

Бъркау взе това решение, защото "Брекзит" предложи на съвременната парламентарна система избор, от който в края на краищата тя не може да избяга. От една страна, Камарата на представителите може да направи това, което правят и останалите съвременни британски парламенти - след дълбоки и драматични въздишки да позволи на правителството да прави каквото си иска. 

От друга страна, може да направи това, което парламентите рядко вършат, но за което много независими гласове отдавна призовават - да работят междупартийно и да ограничат властта на министрите.

Сблъсъкът между депутати и министри днес в Уестминстър не се дължи на егото на Бъркау.

Той бе породен от синтеза на необятността на "Брекзит" (който заплашва да преправи икономиката, политиката и международното положение на Великобритания по значим начин) и факта, че Мей води една дълбоко разединена партия и правителство в един разединен парламент, в който няма достатъчно мнозинство за нищо освен за формални или неформални междупартийни съюзи.

При такива обстоятелства старите правила винаги висят на косъм - и така бяха нарушени.

Парламентарният суверенитет винаги е бил от значение, след като Славната революция от 1688-1689 г. положи неговите основи. Парламентът на практика не е колективно събрание по модела на Атина, който може да прави каквото си пожелае, макар че правомощията му са широки.

Парламентът е законодателна институция, която се контролира и подрежда, за да подпомага дейността на изпълнителната власт - дори немощна като тази на Мей. Суверенитетът на парламента се поддържа от министри в името на короната и днес, точно както през 1689 г. Именно срещу това въстана Бъркау.

През годините са отправяни множество повтарящи се оплаквания основно от представители на опозицията, според които парламентарният суверенитет е системно нарушаван от министрите.

Лейбъристките и консервативните правителства затегнаха хватката си около депутатите чрез политически назначавания, контрол на дневния ред, делегиране на правомощия и други. Това подпомогна възхода на кариеристите за сметка на депутати с по-богат опит, които по-трудно се контролират.

Винаги е имало някаква форма на отпор - например в ръста на по-независими парламентарни комисии. Но реално трябваше да се съчетаят "Брекзит" с разединен парламент, за да може да се вдигне достатъчно голямо контрадвижение.

След решението на Бъркау изглежда, че вече на правителствата ще им е много по-трудно да контролират дневния ред на парламента. 

Няма гаранция, че отсъждането на Бъркау ще доведе до по-добър "Брекзит".

Но през последните две години станахме свидетели на това как Мей се опитва да прокара "Брекзит" без никакво участие на парламента, докато сега все повече от опциите на премиерката се ограничават от дейността на междупартийни съюзи на депутатите.

И така ще остане, докато в Камарата на представителите няма ясно изразено мнозинство.

Нещо повече, тези депутати са много талантливи. Те засенчват мнозина от министрите. Почти може да се заяви, че истинските лидери на консерваторите са Ники Морган и Ник Боулс, докато на лейбъристите поне през тази седмица - Ивет Купър и Стивън Кинок.

Това, разбира се, няма да е наистина вярно. Партиите и техните лидери остават ключовите играчи. И все пак нов и по-рационален модел на парламентарно управление се развива около старите партии. Идеологическото разделение на "ляво срещу дясно" не може да реагира.

Това не означава, че то няма да се възстанови и че прагматизмът ще триумфира. Но той засега се справя доста добре напук на очакванията.

Със сигурност ще остави дълбок отпечатък не само върху изхода от вота за "Брекзит" през следващата седмица, но също и върху политическите процеси във Великобритания в обозримото бъдеще.

Насред толкова много провали в останалите сектори на политическата ни система това със сигурност си заслужава да се цени и адмирира. 

-----

Препечатваме анализа на Мартин Кетъл от в. "Гардиън". Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.