Винаги е интересно да прочетем какво се говори за българското изкуство и институции пред чуждите медии. Още повече когато говорят представители на институции. Ярослава Бубнова, заела наскоро длъжността директор на Националната художествена галерия, а още по-наскоро избрана за комисар на българското представяне на Венецианското биенале на изкуствата, излезе с интервю на 23 януари в руското издание на сайта за новини от света на изкуството The Art Newspaper Russia – месечно списание с всекидневни актуализации онлайн, базирано в Лондон и Ню Йорк. Изданието, основано през 1990 г. в Торино, има кореспонденти в над 30 страни и редакции в Лондон, Ню Йорк, Торино, Париж, Москва и Пекин. Публикува новини от света на изкуството, арт пазарите и културните политики.

Още в началото на интервюто Яра Бубнова разказва, че е станала директор на Националната художествена галерия, когато статутът ѝ се променил и НХГ се е сляла с Националната галерия за чуждестранно изкуство, където тя е работила много години (бел. ред. – всъщност това се случва 3 години и половина след сливането, през септември 2018-а, когато Слава Иванова се отказа от поста си преди изтичането на мандата ѝ). Бубнова разказва, че Галерията за чуждестранно изкуство се е появила в края на 80-те години благодарение на усилията на министъра на културата Людмила Живкова и представители на тогавашната интелигенция, които са искали да създадат колекция на световно ниво и да покажат на света, че България участва в световния художествен процес.

Според бившата зам.-директорка на НГЧИ колекцията ѝ включвала американско и европейско изкуство, големи сбирки от африканско, индийско и японско изкуство, но отговорните за политиката на покупките имали „своите ограничения“, особено по отношение на европейското и американското изкуство. През тези години всичко изглеждало „умерено прогресивно и предизвикваше ожесточени спорове в художествените и номенклатурни среди“. Бубнова признава, че в днешна България чуждестранната колекция, която вече е част от фонда на Националната галерия, е „престанала да бъде интересна и нейната значимост е много по-трудно да бъде обяснена на обществото и политиците от тази на националната колекция“.

Пред руското издание Бубнова споменава за лекцията си през декември 2018 г. в Центъра „Помпиду“ в Париж и напомня, че през 1973 г. България е организирала първото международно биенале на ангажираната реалистична живопис, както и международни конкурси от началото на 80-те години в София, в един от които победителка е била Татяна Назаренко.

Настоящата директорка на Националната галерия разказва, че поне от началото на 70-те години Съюзът на художниците в България е бил с новаторска ориентация, а според Людмила Живкова естетическото възпитание трябвало да е част от развитието на комунистическия човек – навсякъде и винаги. Затова заводите и ТКЗС-тата били задължени да купуват произведения на изкуството и да правят изложби.

Всички художници искали да членуват в Съюза, който толерирал различни тенденции, включително „умерен абстракционизъм“, а идеологическото изкуство – портрети на вождове и др., били поставени сред „творческите интереси на художниците”. Съществували и отдушници за национално-историческата и религиозна тематика. Това потискало активността на опозицията, затова в България не се развил ъндърграунд.

Яра Бубнова признава със съжаление, че ръководената от нея в момента НХГ не е много отворена за съвременното изкуство и почти няма такава колекция с изключение на отделни произведения и определя Музея за съвременно изкуство като „скромна изложбена зала с интензивна програма“.

Според нея за много млади български художници днес социализмът е нещо митично и абстрактно и те често предпочитат да заобиколят проблема за това минало. Други пък възприемали социализма като „нещо негативно, нарушило нормалния ход на историята и довело до много жертви“.

„Наскоро направих в България изложбата „Великата и проклета Октомврийска революция” – разказва Бубнова, – посветена на 100-годишнината от Октомврийската революция, и всички официални медии отказаха да сътрудничат с мен. В едно интервю казах, че идеята за радикална промяна и красотата на революцията е привлякла много автори, а за тези думи и до днес съм критикувана като представител на видно племе сатрапи и палачи.“

За Яра Бубнова културната политика в Източна Европа днес е свързана с криза на идентичността, „културата преживява патриотичен подем и затъва в национализъм“.

Директорката не се съгласява с твърдението, че съвременното българско изкуство е добре интегрирано в западния контекст. За нея националното изкуство не може да бъде представено като нещо компактно, с ясни характеристики и признаци, които лесно могат да бъдат изброени и да го впишат в някакви рамки – българското изкуство няма такава идентичност. Бубнова сравнява значимостта на Недко Солаков, чиито творби се съхраняват в големи световни колекции, с тази на Иля Кабаков (бел. ред. – най-скъпо продавания съвременен руски художник), но подчертава, че трябва да се отчита разликата в поколенията.

По темата за българското участие на Венецианското биенале Бубнова припомня, че след 1964 г. България се отказва от него под натиска на СССР. Отбелязва и собственото си участие с Недко Солаков през 1999 г., но пропуска всички останали.

„Тази година за българския павилион е създадена сложна, но сравнително прозрачна схема на работа: заявленията за участие се приемат в рамките на открит конкурс, разглеждат се от жури от местни експерти, сред които няма представители на Министерството на културата освен юрист. Като директор на Националната галерия аз съм комисар на павилиона и не влизам в журито, за да се избегне конфликт на интереси“, обяснява комисарката на участието ни.

В края на интервюто Яра Бубнова се оплаква от факта, че позициите на професионалните критици днес се оспорват в социалните мрежи, които унищожавали авторитета им.

„Сега никой не иска да вярва в експертни мнения. Обществото не се нуждае от критика, но изкуството се нуждае от нея. Не мога да принуждавам хората да пишат текстове, но като директор на Националната галерия виждам като моя задача да стимулирам публични дискусии по ключовите въпроси на съвременния арт процес“, завършва тя.

Цялото интервю на Ярослава Бубнова пред The Art Newspaper Russia

"Площад Славейков"