Културата обикновено е последна грижа на българската държава, но не и в този случай. Преди дни правителството реши да се включи в търг във Виена и да наддава за портрет на Александър I Батенберг. Успява да го купи за 18 хил. евро.

Защо, запитаха мнозина. Не сме ли твърде бедни за това разточителство – защо картини, като нямаме пари за кувьози и линейки?

Формално има повод за тази покупка – на 17 април се навършват 140 години от избирането на Батенберг на възкръсналата ни държава след Освобождението. Това обаче не е просто живописно платно, а портрет с царски инсигнии на един от малцината владетели в новата ни история, поставяли държавните интереси над своите собствени – и заради това се налага да се оттегли от трона.

Батенберг застава начело на българската държава 22-годишен във време, в което след пет века чуждо владичество населението е предимно селско (75% от населението е селско при преброяването от 1900 г.), грамотните са около 3 на сто, а под 1000 души имат висше образование.

Това не е първото му идване по нашите земи – той участва в Руско-турската война като младши лейтенант в Хесенския лейбдрагунски полк под знамената на руския император Александър II. Батенберг е негов племенник. Бащата на бъдещия български княз, немският принц Александер фон Хесен-Дармщат, е брат на руската императрица. Батенберг участва в сраженията при Търново, Плевен, Казанлък, Шипка, Стара и Нова Загора, стига до Сан Стефано.

Изборът за управлението на новото балканско княжество пада върху него – Русия се стреми да гарантира интересите си в нашия район, давайки на Батенберг българската корона. Опитите на княза да бъде самостоятелен владетел на независима държава обаче влошават отношенията с роднините му в Русия. Съединението не е негово дело, но той го подкрепя, за разлика от неговия братовчед, новия руски император Александър III. Русия стои зад Сърбия, когато съседната ни държава нахлува на наши територии, а след победата на България руснаците стоят зад държавен преврат, при който Батенберг е принуден да абдикира.

Може би се е провалил, защото е станал „прекалено много българин“, пише по-късно князът до своя близка.

Книгата „Княз Александър Батенберг. Истината за царуването му“, написана от Адолф Кох – дворцов пастор и близък приятел на монарха, е интересен разказ за младия принц, поставил началото на модерна България, и участието на Русия в държавните ни дела.

Предлагаме ви откъс от книгата, издадена от „Българска история“.

Времето на пълномощията

Опозицията, която до това време беше се успокоила, се раздвижи отново, подпомогната от Хитрово, който, поради оттеглянето на Ремлинген като министър, виждаше, че концесията за железопътните линии е изгубена, и се зае да агитира срещу консервативното правителство. Той събираше в руското консулство през 1881 г. всички враждебни на правителството елементи, правеха се събрания и се пишеха прокламации. Понеже в това участваха и някои от чиновниците, князът обяви Закон за дисциплината на държавните служители, с който се налагаха глоби при неизпълнение на задълженията. Това доведе до забележителни резултати поради пестеливостта на българите.

С друг закон се уреждаха публичните събрания. Съгласно него организаторите им трябваше да уведомяват властите за мястото, деня, часа и дневния ред, а областният управител имаше право да присъства като официално длъжностно лице. Това се налагаше, защото в България много от хората ставаха лесна плячка на най-гръмогласните агитатори, без да разберат за какво изобщо става дума.

Нов опит на княза да привлече либералите в управлението претърпя неуспех. От негово име министър Начович направи предложение на либералните лидери Цанков и Балабанов. Князът бе съгласен да не ползва абсолютната си власт при две условия: да се запази непрякото избиране на Народното събрание и на Държавния съвет и да се ограничи свободата на печата и на публичните събрания съгласно закона.

Спокойни, че Хитрово ги закриля, либералите настояваха за връщането на Търновската конституция. Наводниха страната с отворени писма, създадоха „либерални бюра“ във всеки град и тайно продължиха да действат за детронирането на княза.

Направен бе и друг опит – да се окаже влияние на Цанков от личност, ползваща се с доверието и на двете страни. Той не само че пропадна, но настрои опозицията още по-яростно срещу княза.

Тогава, на 18 февруари, той реши заради спокойствието в страната Цанков да бъде интерниран във Враца. Тази мярка не бе докрай благоразумна, защото даде в ръцете на опозицията ново оръжие. Сега вече можеха да се оплакват до европейските правителства от несправедливата и деспотична власт. И по-късно те сториха точно това. Един ден пред двореца демонстрираха дори ученици, доведени от учителите си. Членове на Върховния съд и други високопоставени чиновници изразиха с възвание възмущението си от княза.

В резултат Законът за държавните служители бе направен още по-суров. Включен бе нов член, с който държавните служители се задължаваха да спазват строг неутралитет и им се отнемаше правото в бъдеще да бъдат избирани за народни представители. Фактът, че можеха да се кандидатират за депутати, ги правеше неустойчиви и напълно дезорганизираше администрацията. Всеки нов министър подменяше състава във ведомството си, а това пречеше на хората да работят пълноценно.

В унисон с мощната агитация на опозицията срещу княза вече се забелязваха подобни настроения и сред войската. Князът бе принуден да уволни всички руски офицери от един кавалерийски полк в Шумен. Докладвано му бе за плачевното състояние на тази военна част и той нареди полкът да пристигне за инспекция в София. Още при първия преглед разбра, че става дума за големи злоупотреби. В началото не предприе нищо, но когато запристигаха жалби от жителите на съседните до полка села, в които се описваше как войници под командата на офицерите си нощем ги нападат и ограбват овеса и сеното им, реши да действа. Извика подофицерите пред строя и ги попита дали това е вярно. Те не отрекоха, но доложиха, че са го правили по заповед на майорите. От своя страна майорите хвърлиха вината на полковника, който като пазител на полковата каса от дълго време не бил отпускал никакви пари. Може би в Русия това не бе голямо престъпление, но в България то бе значително, защото народът зорко следеше как се изразходват държавните средства. За да запази пред българите достойнството на руските офицери, князът реши да уволни всичките от полка.

Тази негова постъпка разгневи Петербург и особено генерал Обручев, началник на Генералния щаб от юни 1881 г. Този човек имаше голямо влияние, славата му се носеше из Русия и в негово лице партията на противниците на княза намери силна подкрепа в правителствените кръгове.

Освен офицерите от полка князът уволни и началника на военните инженери заради неправилното изразходване на средствата. Князът бе принуден да го направи, за да успокои недоволстващите си поданици. Но на това яростно се противопоставиха Хитрово и военният министър Крилов – почтен, но слаб и зависим човек, изцяло под влиянието на генералния консул. Князът отстояваше решението си. Тогава помощникът на военния министър Попов, без знанието на началника си, започна злостна агитация сред офицерството. Батенберг уволни и него.

Хитрово и група висши офицери си позволиха да участват на банкета при напускането на Попов, за да демонстрират по този начин отношението си към княза. Батенберг нареди на военния си министър да издаде заповед, според която никой офицер не може да присъства на подобни вечери без разрешението му. Крилов отказа да направи това и бе уволнен. Генерал Лесовой, командващ артилерията, бе назначен за военен министър независимо от протеста на Хитрово, че това назначение може да бъде направено само от Русия.

Портретът на Александър I Батенберг от Конрад Дилиц.

Князът се убеди, че неговите министри българи нямат достатъчно сили, за да сложат край на агитациите от руска страна, затова реши да помоли руския император освен нов военен министър да му изпрати и министър на вътрешните работи. Надяваше се, че по този начин ще неутрализира за известно време постоянните акции на генералния консул.

Преди да изпрати писмото до императора, той се посъветва с някои авторитетни личности и с българските митрополити, събрали се на синодален съвет в София. Те напълно го подкрепиха и в началото на май княз Александър отпътува за Русия.

Намерил императора в Петербург, обяснил му как стоят нещата и го помолил за отзоваването на Хитрово и за награждаването на Лесовой с цел „да се повдигне авторитетът му и да се докаже, че правилно е поверил този пост на Лесовой“. Императорът изпълни и двете му молби. В желанието си да сложи край на всички руски интриги князът поискал и съгласието му за издаването на обща заповед, с която ясно да покаже, че ще смята всяко злодеяние и опит за метеж срещу княза като посегателства срещу собствената си императорска особа. Александър III се съгласил и на това, а князът сам написал заповедта.

Отбелязвам това, защото само няколко месеца по-късно тази заповед бе отречена, а Лесовой, прочел я на офицерите, беше уволнен. Князът поиска да има за военен министър генерал-майор Александър Каулбарс, за когото бе чувал само добри неща от своя лекар и генерален инспектор на здравеопазването д-р Грим.

Императорът се съгласил и упълномощил Каулбарс да избере министъра на вътрешните работи. Така за този пост бе избран генерал Соболев.

До този момент императорът, при все че не хранеше същата любов като своя баща спрямо княз Александър, все пак му даваше цялата нужна подкрепа, за да може да реализира плановете си. След завръщането на Хитрово от София и идването на другите двама генерали, както малко по-късно стана ясно, отношението му драстично се промени.

Въпреки всички интриги, които пречеха на държавните дела, князът все пак успя да даде на страната полезни закони, особено след като Държавният съвет започна работа. Най-важно от всичко бе премахването на десятъка и превръщането му в данък върху земята. В търсене на икономии се направиха промени и в административното деление на страната. Вместо 21 окръга бяха сформирани 14, тъй като на неутралното правителство не му се налагаше да задоволява апетитите на алчни съпартийци. За да се осигурят по-значителни резерви в запас, военната служба бе съкратена от 4 на 2 години. Народното опълчение бе реорганизирано и мина на подчинение към военното министерство. На ръководни постове се назначиха действащи офицери. Организирано по този начин, опълчението се оказа надежден резерв за подсилване на редовната войска. Корпусът от жандарми, поставен на военни начала и под военна команда, можеше да бъде използван по време на война. На областните управители бе разрешено да използват жандармите само за преследване на престъпници. Министър Ремлинген бе съставил специални групи под командването на един авантюрист на име Колини, които да бъдат подготвени за тайна полиция. Впоследствие начинанието се оказа неудачно и хората бяха включени в корпуса на жандармите. Обсъждаше се и създаването на кадетско училище.

Тъй като нямаше държавни сгради за различните министерства, наемите, които плащаха, бяха огромни. Появи се идеята за създаване на Дружество за строежи, което, с помощта на държавата, да поеме грижата за обществените постройки. Това бе запланувано по примера на Румъния, която успешно се бе справила с тази задача. Оправиха се много пътища, а дървените мостове бяха заменени с железни. Бяха ремонтирани пътищата, свързващи България с Европа, и този към Лом паланка през Петроханския проход. През Балкана големи отрязъци бяха трасирани, пътищата бяха прекарани по нови места, така че предишното истинско мъчение да се пътува по тези места се превърна в удоволствие. Изработена бе схемата за общинското управление на по-големите градове в България. Благодарение на назначения от княза енергичен кмет на София Хаджиенов тази схема веднага влезе в действие. Създаден бе Закон за държавните служители, с който те ставаха несменяеми. Законът предвиждаше дисциплинарни наказания при неизпълнение на задълженията, бе изработена таблица за заплатите и пенсиите.

Държавните служители отново се предупреждаваха да не участват в конспиративни действия срещу правителството и областните управители като представители на короната в дадения район, длъжни да надзирават всички държавни служители.

От чужбина бе извикан опитен лесничей, за да се заеме с грижата за горите. Пощенските и телеграфните системи бяха организирани след консултация с френски специалисти – увеличен бе броят на телеграфните станции и бе разширена телеграфната мрежа. Из цялата страна бяха построени на обществени начала училища и гимназии, въведена бе обща учебна програма. Направена бе подготовката за създаването на национална банка.

Князът покани изтъкнатия руски военен лекар доктор Грим да организира здравната мрежа и го назначи за генерален инспектор на здравеопазването, за президент на Медицинския съвет и за свой доверен лекар. България трябва да бъде благодарна на този лекар за огромните усилия, които положи за добрата организация на санитарната система, а това пролича добре по-късно и особено по време на последвалата война. Абсолютно предан на лекарското си призвание, той не обърна никакво внимание на интригите на другите генерали и на честите нападки от българските си колеги, които го мразеха като чужденец и пречеха на работата му. И при тези обстоятелства той остана предан служител на княза.

Може смело да се каже, че грамадната част от организацията и законите, които България притежава, са създадени по това време. Ако бяха оставили възможност на княза да продължи работата си така, както бе я започнал, той неминуемо щеше да развие спящите способности на този интелигентен народ. Това развитие обаче бе спряно с идването в България на генералите Каулбарс и Соболев.

"Площад Славейков"