СИМОНА РУСЕВА

БЕРЛИН - Продължаващата руска агресия срещу Украйна отдавна би трябвало да се окачестви като такава, каквато е: война. Политиците ни говорят за безпрецедентно погазване на следвоенния европейски ред. Европейският елит драматично подцени Путин. Възможно е кризата в Украйна да е само увертюра към нов конфликт Изток-Запад.

Отрезвителният коментар е на Клеменс Вергин, публикуван в “Ди Велт” под заглавие: “Наивността на Европа”.

Ето какво пише още авторът в политическото си есе:

“Много коментатори са на мнение, че сме се намирали в повратна точка от европейската следвоенна история. И въпреки това никой не би си и представил докъде всичко това би могло да ни доведе. Грешка! Който не се готви за критичен момент, събитията ще го връхлетят като лавина.”

Авторът припомня публикация във “Вашингтон пост”. В нея историчката Ан Епълбаум сравнява сегашното безразличие на политиците с това на предшествениците им през 1939 г. Навремето всички си затворили очите пред агресивната политика на Хитлер, докато се стигнало до нападението над Полша и началото на Втората световна война.

Ако руският президент Владимир Путин просто продължавал с курса си и би се опитал да подпали балтийските държави и Полша, докато най-сетне срещнел решителен отпор на Запада, можело да се окаже, че хартиеният тигър НАТО вече се е разпаднал.

“Това днес може да ни се струва кошмар, роден от истерия. Ако някой преди 10 месеца би твърдял, че Русия ще се опита да си присъедини Крим и части от Източна Украйна, щяха да го сметнат за смахнат или да го дамгосат като вечен сторонник на студената война. Тази лудост вече е действителност. Това трябва да ни принуди да си представим далеч по-неприятни сценарии от тези, които през изминалите 25 години Централна Европа си представяше”, коментира Вергин.

Разбира се, имало и причини, които да не позволят да се стигне до римейк на събитията от 1939 г. :”Във военно отношение днес Русия е по-слаба от нацистка Германия, а либералните демократи, обединени в ЕС и НАТО, са по-сплотени в сравнение с тогава. Но сигурни не можем да бъдем. В крайна сметка Русия разполага с ултимативно оръжие – атомната бомба, чиито възпиращ потенциал компенсира конвенционалната й слабост. А Путин залага на политическа решимост. Той действа по презумпция, че си има работа с един Запад, боящ се от конфликти – по-добре да ги избягва, отколкото да ги изостря. Това му позволява да продължи с ескалацията, без да се опасява от сериозни последствия. Като автократ той не трябва да се съобразява особено и с народа си, който чрез неговия пропаганден апарат изпадна в патриотична еуфория. По всяка вероятност мнозинството от руското население е готово да понесе икономически лишения в името на визията на Путин за възкресяване на руската империя от XIX и XX век. Това му осигурява по-голяма маневреност отколкото на западните политици, чиито обещества все още страдат от икономическата криза.

По нашата логика ние все още не смятаме за вероятно, че Путин просто продължава по своя път – прекалени разходи, висок риск. Но ако все пак през последните месеци нещо би трябвало да сме научили, то е: Нашата логика не е непременно логиката на Путин. Ние трябва да сме подготвени за още по-лошо. Ето защо не е изключено, бъдещите историци да се чудят как е било възможно части от Европа отново да са изпаднали в тирания. И тогава те ще имат много въпроси към днешните ни европейски елити: Защо насред една от най-тежките си кризи Европа даде външнополитическия шефски пост на един неопитен политик, известен с мекушавостта си спрямо руската агресия (италианката Могерини  – бел. ред.)? Защо НАТО не беше готова да разположи военни контингенти в източните държави с цел възпиране на Русия, както това беше по време на студената война във ФРГ, за да може Путин дори да не помисли да подпали пожар и там?  Защо Западът не попречи на агресора, за да отслаби по-рано позицията на Путин и да попари мераците на руснаците към авантюра? Защо не снабди бързо и ефективно с оръжия и военни експерти съсипаната украинска армия, за да окаже по-голяма съпротива на руската инвазия и така да се увеличат драстично разходите на Русия? Защо Европа още преди години не прозря, че трябва да намали зависимостта си от руските енергийни доставки? Защо Москва беше улеснена да изгражда пропагандни структури и да ги инфилтрира в европейски държави? Защо европейците драстично свиха военните си разходи във време, когато Москва осъществи амбициозна и скъпа програма за модернизиране на собствената си армия?

За всеки от тези въпроси има обяснения, свързани с европейската вътрешна политика, с икономическата криза и още, и още. Взети в съвкупност те свидетелстват за опасна наивност на Европа и за неспособността да се мисли в геополитически категории.

През изминалите години по отношение на Русия бяхме свидетели на опасно стереотипно мислене. Властваше приказката, че Русия просто се нуждаела от повече време, за да се присъедини към западната ценностна система. Руснаците още не били готови за това, но поели по правия път. Загърбени бяха всички индикации за една стратегически насочена антизападна руска политика или пък се гледаше на тях като на изолирани случаи. Никой не искаше да съзре червената нишка в гневната антизападна реч на Путин по време на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г, не и по време на войната в Грузия през 2008 г., нито при задушаването на протестното движение в Русия през 2011 г. или при безскруполната подкрепа за сирийския диктатор Башар Асад.

Намериха се единици експерти по Русия, които ясно предупреждаваха, че от години Москва пропагандира нова антизападна политика и така подготвяше идеологически собствения си народ за един нов конфликт със Запада.

Защо издържаме тайните си служби, след като явно не са разбрали, или пък не са смятали за важно, че Путин държи в чекмеджето си готови  планове за инвазия в Крим и че още преди години е започнал да основава сепаратистки групи в Украйна и да ги финансира?

Вместо това Европа вярвяше на онова, което искаше. Защото така беше удобно. И защото отговоряше на собствения й светоглед. За жалост той беше коренно различен от този на Путин.

Ето защо това, на което днес сме свидетели в Украйна, може би е само една увертюра към един по-голям конфликт. Най-належащ сред всички останали е въпросът: “Достатъчно подготвени ли са европейските ни елити за едно ново рандеву (среща – б. р.) на континента с историята?”

Клеменс Вергин е известен германски журналист. Роден е на 11 февруари 1969 г. в Мюнхен. Завършва жуналистика и работи в реномирани германски всекидневници. От 2007 г. е на щат в “Ди Велт”, като същевременно пише и за “Ню Йорк таймс”. От началото на тази година завежда кореспондентското бюро на “Ди Велт” във Вашингтон.