Ad Config - Website header

 

Article_top

„До моя Шангри-Ла под лятната луна, ще се завърна аз,
както прахта се носи високо през юни, когато минаваш през Кашмир.“
 
Това двустишие е включено в текста на една от най-знаменитите песни на рок групата „Лед Цепелин“ – „Кашмир“, от албума „Физикал графити“, издаден през 1975 г. 

Апропо, на 12 януари 2019 г. се навършиха 50 години от издаването на първия албум на квартета „Лед Цепелин 1“. Фронтменът Робърт Плант, който е и основният текстописец, често използва фантастични елементи в парчетата, които заимства от викингската митология (The Immigrant song), романи като „Властелинът на пръстените“ (Stairway to heaven, Ramble on) или в случая с „Кашмир“ – събрани образи и от азиатски легенди, и от западната литература.

В текста на песента географският регион в Северен Индустан е наречен Шангри-Ла. 

Наименованието е използвано за пръв път от писателя Джеймс Хилтън в приключенския му роман от 1933 г. „Изгубеният град“. То представлява държава утопия, чиито жители водят целомъдрен, пълноценен и смирен начин на живот, отдалечен от забързания ход на цивилизацията.

В легендите на множество от общностите на Хималаите, включително и в Кашмир, се срещат близки по концепция „райски градини“, като населяващите ги хора живеят стотици години, странят от светските мелодрами и съзерцават смирено природата. 

Не се знае дали някъде из чукарите на Кашмир не се е сгушил някакъв недостъпен „клуб“ на блажени монаси, който нехае за тегобите на външния свят. Едва ли обаче останалите жители на региона намират достатъчно време да се грижат за духовното си израстване покрай нестихващия вече повече от 70 години конфликт между Индия и Пакистан.

Днес и Ню Делхи, и Исламабад разполагат с технологията за портал към един окончателен Шангри-Ла, който може да погълне не само региона, но и целия свят – притежателки са на ядрено оръжие.

Седемдесет години в Кашмир

През 1947 г. Великобритания се оттегля от Индустан и на полуострова се появяват Индия, Пакистан и суверенното княжество Кашмир. Съобразно споразумението между страните княжеството разполага с правото да се присъедини към една от другите две държави. По-голямата част от населението е мюсюлманско и Исламабад очаква местните управници да изберат Пакистан.

Същевременно обаче светските власти в Кашмир предпочитат да присъединят региона към Индия. Затова на 20 октомври същата година войските на Исламабад нахлуват на територията на княжеството.

Лидерът на Кашмир Махараджа Хари Сингх се обръща за помощ към Ню Делхи, като в замяна обещава регионът да се присъедини към Индия. Войната приключва на 1 януари 1949 г.

В крайна сметка чрез посредничеството на ООН регионът е поделен: Индия получава югоизточните му части - Джаму, Кашмирската долина и Ладакх (днес те образуват щата Джаму и Кашмир), докато Пакистан присъединява северните и западните покрайнини – Азад Кашмир и Гилгит-Балтистан (Северната провинция). За удобство в този текст ще използваме словосъчетанието Пакистански Кашмир (ПК).

Териториите на Индия и Пакистан в Кашмир.                                         Карта Архив Клуб Z

Начертана е Контролна линия между Джаму, Кашмир и ПК с дължина 750 км, която е под мандата на Обединените нации.

След  40-те години между Индия и Пакистан са водени последователно три войни – през 1965 г., през 1971 г. и през 1999 г. 

  • Първа война: През 1965 г. Исламабад започва операция „Гибралтар“, съобразно която пакистански войски нахлуват на територията на Джаму и Кашмир и се опитват да провокират реакция у местното население срещу индийските власти. Ню Делхи започва открита война с Пакистан, която продължава 17 дни и завършва след дипломатическата намеса на СССР и САЩ.  Подписана е декларацията от Ташкент, която нарежда на двете държави да възстановят териториалното положение отпреди началото на войната.
  • Втора война: Войната от 1971 г. е най-кървавата досега, макар че причината за конфликта не е Кашмир. Първоначално военни действия се водят между Западен Пакистан и Източен Пакистан (днешен Бангладеш). Индия се присъединява на страната на Източен Пакистан. След двуседмични битки, в които близо 15 хиляди души губят живота си, войските на Исламабад в Източен Пакистан се предават – така Бангладеш получава независимостта си. В Симланското споразумение от 1972 г. страните поемат ангажимент да разрешават споровете си по мирен начин и да се обръщат към международната общност, когато възникват конфликти.
  • Трета война: През 1999 г. Индия и Пакистан водят трета война (и поне засега последна), която се нарича Каргилска. В началото на годината Исламабад пресича Контролната линия от 1949 г. и окупира района Каргил. Военните действия са ограничени, като за два месеца Индия възстановява повечето от загубените си територии. Международната общност, и в частност Америка, гледа на Пакистан като на агресор и принуждава Исламабад да се оттегли от Каргил.

Конфликтът между Индия и Пакистан формално е регионален, но притежаването на ядрено оръжие де факто го прави значим за целия свят. Затова при всеки намек за обостряне на отношенията ООН и някои от по-влиятелните държави на международната сцена бързо се опитват да тушират напрежението.

През 1999 г. например САЩ заплашват Пакистан с международна изолация, ако не изтегли войските си от индийската част на Кашмир.

През 2003 г. правителствата на Ню Делхи и Исламабад започват активни мирни преговори, като се постигат множество компромиси – Пакистан обещава да прекрати финансирането на бунтовници  в Джаму и Кашмир, докато Индия освобождава задържаните в региона пакистанци, които са склонни да се откажат от подривните дейности.

През 2015 г. отношенията между държавите отново се влошават. Причините за това са разнородни, но е достатъчно да посочим две – в Индия идва на власт националистът Нарендра Моди, докато Пакистан не полага достатъчно грижи да разсее съмненията, че е огнище на терористи. 

След изясняването на тези факти лесно може да си обясним събитията от края на февруари и началото на март тази година, когато Ню Делхи и Исламабад отново се хванаха за гушите.

В съзнанието на международната общност пък намери подслон злокобната заплаха на пакистанския министър на железниците Шейх Рашид Ахмед малко преди Индия да наруши Контролната линия и да изпрати самолети в ПК. Той се закле, че Исламабад ще отговори на агресия от страна на Индия с ядрена бомба, след която „нито птичките ще чуруликат, нито камбаните в храмовете ще звънят“.

На кашмирския фронт нищо ново

На 14 февруари 42-ма паравоенни индийци загинаха след самоубиийстен атентат в Джаму и Кашмир. Отговорност за атаката на следващия ден пое базираната в Пакистан терористична групировка „Джаиш-и-Мохамед".

Реакциите в Ню Делхи след най-кръвопролитния акт в Кашмир от десетилетия не закъсняха. Премиерът Нарендра Моди нарече атаката „отвратителна“ и „подла“. Външният министър на страната отправи изисквания към Пакистан.

„Ние настояваме Пакистан да прекрати подкрепата си за терористични групировки, които действат на нейна територия, и да разруши инфраструктурата, която терористите използват, за да организират атаки в други държави“, заяви той. 

Исламабад отрече да има роля в поддържането на терористичната фракция и обвини индийските власти и медии, че необосновано прехвърлят вина върху Пакистан.

На 19 февруари напрежението ескалира, след като девет души, сред които четирима индийски войници и един полицай, бяха убити по време на сражения с предполагаеми сепаратисти в Джаму и Кашмир. На 23 и 24 февруари Ню Делхи арестува повече от 160 души, които подозира, че са бунтовници, като по време на безредиците бяха убити петима сепаратисти.

На 26 февруари Индия обяви, че нейни самолети са нахлули в ПК и са унищожили лагер на „Джаиш-и-Мохамед“. Според Ню Делхи по време на атаката са били избити „много голям брой“ терористи. Исламабад отрече информацията – подчерта, че не са документирани смъртни случаи след офанзивата на индийските самолети и че не е бил разрушен лагер на екстремисти.

На 27 февруари враждуващи самолети водиха сражения над Контролната линия, след които бяха свалени два индийски и един пакистански самолет. Един от индийските летателни апарати заедно с пилота Абхинандан Вартхаман попадна в ПК, като пакистанските власти бързо го арестуваха.

Няколко дни по-късно пилотът се превърна в символ на надеждата, че конфликтите между двете държави могат да бъдат разрешавани без излишно насилие. Той стреля предупредително във въздуха, за да държи пакистанците на разстояние, преди да бъде задържан – дори и един смъртен случай в този момент можеше да влоши положението. 

Същевременно, след като го арестува, Исламабад не го уби или измъчва, а напротив – освободи го, като по този начин демонстрира пред света добра воля и готовност да води мирна политика с Индия.

Няколко дни по-късно Вартхаман вече е звезда в Индия и неговият идиосинкратичен мустак се превърна в мания сред местните мъже.

Абхинандан Вартхаман - пилотът, който бе свален в Пакистан.    Снимка Архив Клуб Z

Сблъсъците покрай Контролната линия обаче не свършиха дотук – на 2 и 3 март близо десет души, сред които и цивилни, загинаха, като насилието бе съпроводено от нова серия вербални атаки от правителствата на двете държави. 

В Индия опозицията на Моди го обвини, че е нарушил Контролната линия, за да възобнови конфликта с Пакистан и така да енергизира националистите сред електората си малко преди изборите, които ще се проведат през април и май тази година. 

Той все още не е представил доказателства за унищожения терористичен лагер в Пакистан – напротив, все повече свидетели (макар и пакистанци), които са били на мястото на събитието, твърдят, че самолетите са се целили напосоки и че по случайност не са убили някого.

Работата на Исламабад не е много по-чиста – в интервю за Би Би Си от 1 март 2019 г. външният министър Шах Махмуд Куреши отрече, че „Джаиш-и-Мохамед“ е признала, че стои зад атаките от 14 февруари. Въпреки че групировката пое отговорност по официалния си канал за връзка с обществото още на следващия ден.

САЩ започнаха да разследват дали Пакистан е използвал Ф-16, за да свали индийските самолети, тъй като съгласно сделката за продажба пред Исламабад има ограничение относно целите, които може да бъдат атакувани с летателния апарат.

Исламабад продължава да поддържа терористични клетки в страната си и това не убягва от погледа на международната общност. На фона на критиките неколкостотин хиляди пакистанци се подписаха, за да номинират премиера Имран Хан за Нобелова награда за мир заради това, което той нарече "жест на мир" - освобождаването на пилота Вартхаман.

Министър-председателят запази присъствие на духа и разумно отбеляза, че достоен за наградата ще е този, който окончателно "разреши конфликта".

Реакцията на САЩ, Китай, ЕС и останалите авторитетни субекти на международната сцена бе своевременна и категорична – те призоваха за мигновена деескалация на напрежението и настояха да се уважават предишните спогодби между държавите.

Някои сред по-гласовитите на свой ред притежават ядрено оръжие и са наясно колко опасна може да бъде надпреварата по „надмигване".

Не се знае дали последните няколко седмици на фронта в Кашмир ще останат като бележка под линията на един по-продължителен период на относително примирие. Докато мнозинството от жителите в Джаму и Кашмир се определят като мюсюлмани (по данни от 2011 г. те наброяват 68 процента от населението, а хиндуистите са 28 на сто), едва ли ще може да бъде постигнато абсолютно примирие в обозримо бъдеще.

За съжаление нито Ню Делхи, нито Исламабад вдъхват доверието на рационални играчи, които биха прибягнали до ядрено оръжие единствено като последно средство.

Пътувайки през Кашмир

През 1973 г., само две години след най-насилствената война между Индия и Пакистан, вокалистът на „Лед Цепелин“ Робърт Плант и китаристът на групата Джими Пейдж прекосяват пустинна област в Южно Мароко (между градовете Гулимин и Тан-Тан), когато фронтменът получава вдъхновение за текста на нова песен.

По-късно той пише творба, която се възприема като една от най-великите песни в историята на музиката – „Кашмир“ (заема 141-во място в класацията „500-те най-велики песни на всички времена“ на сп. „Роулинг Стоун“).  

Плант никога не е посещавал географския регион Кашмир в Северен Индустан. 

Работното заглавие на парчето дълго време е било „Пътувайки към Кашмир“.

Шангри-Ла винаги е бил "пътуването", а не конкретната дестинация. 

А ние накъде сме се запътили с тези портали към светкавично самозаличаване?

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 
„До моя Шангри-Ла под лятната луна, ще се завърна аз,
както прахта се носи високо през юни, когато минаваш през Кашмир.“
 
Това двустишие е включено в текста на една от най-знаменитите песни на рок групата „Лед Цепелин“ – „Кашмир“, от албума „Физикал графити“, издаден през 1975 г. 

Апропо, на 12 януари 2019 г. се навършиха 50 години от издаването на първия албум на квартета „Лед Цепелин 1“. Фронтменът Робърт Плант, който е и основният текстописец, често използва фантастични елементи в парчетата, които заимства от викингската митология (The Immigrant song), романи като „Властелинът на пръстените“ (Stairway to heaven, Ramble on) или в случая с „Кашмир“ – събрани образи и от азиатски легенди, и от западната литература.

В текста на песента географският регион в Северен Индустан е наречен Шангри-Ла. 

Наименованието е използвано за пръв път от писателя Джеймс Хилтън в приключенския му роман от 1933 г. „Изгубеният град“. То представлява държава утопия, чиито жители водят целомъдрен, пълноценен и смирен начин на живот, отдалечен от забързания ход на цивилизацията.

В легендите на множество от общностите на Хималаите, включително и в Кашмир, се срещат близки по концепция „райски градини“, като населяващите ги хора живеят стотици години, странят от светските мелодрами и съзерцават смирено природата. 

Не се знае дали някъде из чукарите на Кашмир не се е сгушил някакъв недостъпен „клуб“ на блажени монаси, който нехае за тегобите на външния свят. Едва ли обаче останалите жители на региона намират достатъчно време да се грижат за духовното си израстване покрай нестихващия вече повече от 70 години конфликт между Индия и Пакистан.

Днес и Ню Делхи, и Исламабад разполагат с технологията за портал към един окончателен Шангри-Ла, който може да погълне не само региона, но и целия свят – притежателки са на ядрено оръжие.

Седемдесет години в Кашмир

През 1947 г. Великобритания се оттегля от Индустан и на полуострова се появяват Индия, Пакистан и суверенното княжество Кашмир. Съобразно споразумението между страните княжеството разполага с правото да се присъедини към една от другите две държави. По-голямата част от населението е мюсюлманско и Исламабад очаква местните управници да изберат Пакистан.

Същевременно обаче светските власти в Кашмир предпочитат да присъединят региона към Индия. Затова на 20 октомври същата година войските на Исламабад нахлуват на територията на княжеството.

Лидерът на Кашмир Махараджа Хари Сингх се обръща за помощ към Ню Делхи, като в замяна обещава регионът да се присъедини към Индия. Войната приключва на 1 януари 1949 г.

В крайна сметка чрез посредничеството на ООН регионът е поделен: Индия получава югоизточните му части - Джаму, Кашмирската долина и Ладакх (днес те образуват щата Джаму и Кашмир), докато Пакистан присъединява северните и западните покрайнини – Азад Кашмир и Гилгит-Балтистан (Северната провинция). За удобство в този текст ще използваме словосъчетанието Пакистански Кашмир (ПК).

Териториите на Индия и Пакистан в Кашмир.                                         Карта Архив Клуб Z

Начертана е Контролна линия между Джаму, Кашмир и ПК с дължина 750 км, която е под мандата на Обединените нации.

След  40-те години между Индия и Пакистан са водени последователно три войни – през 1965 г., през 1971 г. и през 1999 г. 

  • Първа война: През 1965 г. Исламабад започва операция „Гибралтар“, съобразно която пакистански войски нахлуват на територията на Джаму и Кашмир и се опитват да провокират реакция у местното население срещу индийските власти. Ню Делхи започва открита война с Пакистан, която продължава 17 дни и завършва след дипломатическата намеса на СССР и САЩ.  Подписана е декларацията от Ташкент, която нарежда на двете държави да възстановят териториалното положение отпреди началото на войната.
  • Втора война: Войната от 1971 г. е най-кървавата досега, макар че причината за конфликта не е Кашмир. Първоначално военни действия се водят между Западен Пакистан и Източен Пакистан (днешен Бангладеш). Индия се присъединява на страната на Източен Пакистан. След двуседмични битки, в които близо 15 хиляди души губят живота си, войските на Исламабад в Източен Пакистан се предават – така Бангладеш получава независимостта си. В Симланското споразумение от 1972 г. страните поемат ангажимент да разрешават споровете си по мирен начин и да се обръщат към международната общност, когато възникват конфликти.
  • Трета война: През 1999 г. Индия и Пакистан водят трета война (и поне засега последна), която се нарича Каргилска. В началото на годината Исламабад пресича Контролната линия от 1949 г. и окупира района Каргил. Военните действия са ограничени, като за два месеца Индия възстановява повечето от загубените си територии. Международната общност, и в частност Америка, гледа на Пакистан като на агресор и принуждава Исламабад да се оттегли от Каргил.

Конфликтът между Индия и Пакистан формално е регионален, но притежаването на ядрено оръжие де факто го прави значим за целия свят. Затова при всеки намек за обостряне на отношенията ООН и някои от по-влиятелните държави на международната сцена бързо се опитват да тушират напрежението.

През 1999 г. например САЩ заплашват Пакистан с международна изолация, ако не изтегли войските си от индийската част на Кашмир.

През 2003 г. правителствата на Ню Делхи и Исламабад започват активни мирни преговори, като се постигат множество компромиси – Пакистан обещава да прекрати финансирането на бунтовници  в Джаму и Кашмир, докато Индия освобождава задържаните в региона пакистанци, които са склонни да се откажат от подривните дейности.

През 2015 г. отношенията между държавите отново се влошават. Причините за това са разнородни, но е достатъчно да посочим две – в Индия идва на власт националистът Нарендра Моди, докато Пакистан не полага достатъчно грижи да разсее съмненията, че е огнище на терористи. 

След изясняването на тези факти лесно може да си обясним събитията от края на февруари и началото на март тази година, когато Ню Делхи и Исламабад отново се хванаха за гушите.

В съзнанието на международната общност пък намери подслон злокобната заплаха на пакистанския министър на железниците Шейх Рашид Ахмед малко преди Индия да наруши Контролната линия и да изпрати самолети в ПК. Той се закле, че Исламабад ще отговори на агресия от страна на Индия с ядрена бомба, след която „нито птичките ще чуруликат, нито камбаните в храмовете ще звънят“.

На кашмирския фронт нищо ново

На 14 февруари 42-ма паравоенни индийци загинаха след самоубиийстен атентат в Джаму и Кашмир. Отговорност за атаката на следващия ден пое базираната в Пакистан терористична групировка „Джаиш-и-Мохамед".

Реакциите в Ню Делхи след най-кръвопролитния акт в Кашмир от десетилетия не закъсняха. Премиерът Нарендра Моди нарече атаката „отвратителна“ и „подла“. Външният министър на страната отправи изисквания към Пакистан.

„Ние настояваме Пакистан да прекрати подкрепата си за терористични групировки, които действат на нейна територия, и да разруши инфраструктурата, която терористите използват, за да организират атаки в други държави“, заяви той. 

Исламабад отрече да има роля в поддържането на терористичната фракция и обвини индийските власти и медии, че необосновано прехвърлят вина върху Пакистан.

На 19 февруари напрежението ескалира, след като девет души, сред които четирима индийски войници и един полицай, бяха убити по време на сражения с предполагаеми сепаратисти в Джаму и Кашмир. На 23 и 24 февруари Ню Делхи арестува повече от 160 души, които подозира, че са бунтовници, като по време на безредиците бяха убити петима сепаратисти.

На 26 февруари Индия обяви, че нейни самолети са нахлули в ПК и са унищожили лагер на „Джаиш-и-Мохамед“. Според Ню Делхи по време на атаката са били избити „много голям брой“ терористи. Исламабад отрече информацията – подчерта, че не са документирани смъртни случаи след офанзивата на индийските самолети и че не е бил разрушен лагер на екстремисти.

На 27 февруари враждуващи самолети водиха сражения над Контролната линия, след които бяха свалени два индийски и един пакистански самолет. Един от индийските летателни апарати заедно с пилота Абхинандан Вартхаман попадна в ПК, като пакистанските власти бързо го арестуваха.

Няколко дни по-късно пилотът се превърна в символ на надеждата, че конфликтите между двете държави могат да бъдат разрешавани без излишно насилие. Той стреля предупредително във въздуха, за да държи пакистанците на разстояние, преди да бъде задържан – дори и един смъртен случай в този момент можеше да влоши положението. 

Същевременно, след като го арестува, Исламабад не го уби или измъчва, а напротив – освободи го, като по този начин демонстрира пред света добра воля и готовност да води мирна политика с Индия.

Няколко дни по-късно Вартхаман вече е звезда в Индия и неговият идиосинкратичен мустак се превърна в мания сред местните мъже.

Абхинандан Вартхаман - пилотът, който бе свален в Пакистан.    Снимка Архив Клуб Z

Сблъсъците покрай Контролната линия обаче не свършиха дотук – на 2 и 3 март близо десет души, сред които и цивилни, загинаха, като насилието бе съпроводено от нова серия вербални атаки от правителствата на двете държави. 

В Индия опозицията на Моди го обвини, че е нарушил Контролната линия, за да възобнови конфликта с Пакистан и така да енергизира националистите сред електората си малко преди изборите, които ще се проведат през април и май тази година. 

Той все още не е представил доказателства за унищожения терористичен лагер в Пакистан – напротив, все повече свидетели (макар и пакистанци), които са били на мястото на събитието, твърдят, че самолетите са се целили напосоки и че по случайност не са убили някого.

Работата на Исламабад не е много по-чиста – в интервю за Би Би Си от 1 март 2019 г. външният министър Шах Махмуд Куреши отрече, че „Джаиш-и-Мохамед“ е признала, че стои зад атаките от 14 февруари. Въпреки че групировката пое отговорност по официалния си канал за връзка с обществото още на следващия ден.

САЩ започнаха да разследват дали Пакистан е използвал Ф-16, за да свали индийските самолети, тъй като съгласно сделката за продажба пред Исламабад има ограничение относно целите, които може да бъдат атакувани с летателния апарат.

Исламабад продължава да поддържа терористични клетки в страната си и това не убягва от погледа на международната общност. На фона на критиките неколкостотин хиляди пакистанци се подписаха, за да номинират премиера Имран Хан за Нобелова награда за мир заради това, което той нарече "жест на мир" - освобождаването на пилота Вартхаман.

Министър-председателят запази присъствие на духа и разумно отбеляза, че достоен за наградата ще е този, който окончателно "разреши конфликта".

Реакцията на САЩ, Китай, ЕС и останалите авторитетни субекти на международната сцена бе своевременна и категорична – те призоваха за мигновена деескалация на напрежението и настояха да се уважават предишните спогодби между държавите.

Някои сред по-гласовитите на свой ред притежават ядрено оръжие и са наясно колко опасна може да бъде надпреварата по „надмигване".

Не се знае дали последните няколко седмици на фронта в Кашмир ще останат като бележка под линията на един по-продължителен период на относително примирие. Докато мнозинството от жителите в Джаму и Кашмир се определят като мюсюлмани (по данни от 2011 г. те наброяват 68 процента от населението, а хиндуистите са 28 на сто), едва ли ще може да бъде постигнато абсолютно примирие в обозримо бъдеще.

За съжаление нито Ню Делхи, нито Исламабад вдъхват доверието на рационални играчи, които биха прибягнали до ядрено оръжие единствено като последно средство.

Пътувайки през Кашмир

През 1973 г., само две години след най-насилствената война между Индия и Пакистан, вокалистът на „Лед Цепелин“ Робърт Плант и китаристът на групата Джими Пейдж прекосяват пустинна област в Южно Мароко (между градовете Гулимин и Тан-Тан), когато фронтменът получава вдъхновение за текста на нова песен.

По-късно той пише творба, която се възприема като една от най-великите песни в историята на музиката – „Кашмир“ (заема 141-во място в класацията „500-те най-велики песни на всички времена“ на сп. „Роулинг Стоун“).  

Плант никога не е посещавал географския регион Кашмир в Северен Индустан. 

Работното заглавие на парчето дълго време е било „Пътувайки към Кашмир“.

Шангри-Ла винаги е бил "пътуването", а не конкретната дестинация. 

А ние накъде сме се запътили с тези портали към светкавично самозаличаване?

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво очаквате да се случи на новодомците от ГЕРБ?