Ad Config - Website header

 

Article_top

Историята на „най-самотната жена на света“ – Яна Язова, разказва в книга Боряна Дукова. „Извън редовете“ (изд. „Ентусиаст“) излиза след три години проучвания на обстоятелствата около живота и творчеството на поетесата, родена в Царство България и починала неизвестно кога и как в Народна Република България. Тялото ѝ е намерено в дома ѝ дни след смъртта ѝ, по трупа ѝ има следи от насилие. Изчезват оригиналите на неиздадените ѝ романи – един от които за малко да излезе с името на един известен писател.

Разказът в книгата се води от самата поетеса – Язова строи наратива като дълго писмо, адресирано към Аксел, Александър Балабанов. Поетесата говори за връзката си с професора – за любовта и скандалите в началото на техните взаимоотношения, за творческата си изолация след 9 септември 1944 г. и отказа да се впише в соцреализма. Романите ѝ, отшелническият ѝ живот и загадъчната ѝ смърт пораждат разследване, в което се предполага, че главен герой е нейният собствен син.

„Това е топла, красива и човешка книга. Тя ни прави по-мъдри, тъжни, щастливо възвишени. Вглеждайки се в миналото, Боряна Дукова извайва бъдеще. Тя достига до същността на таланта, който е сплав от тъга, порив и безсмъртие!“, казва за „Извън редовете“ Здравка Евтимова.

Писателят Емил Андреев определя Дукова като „една от най-успешните жанрови писателки на нашето време“, която не се страхува да навлезе в историческата фикция, за да създаде вероятно най-важната си творба дотук.

„Извън редовете“ е нов, увлекателен поглед над живота, творчеството, любовта и смъртта на знаменитата писателка Яна Язова, който може да прикове вниманието на всеки читател. Един от най-добрите романи за последните няколко години – достоен поклон пред великата българка“, смята Андреев.

Дукова е позната с романите си „Кървава малага“, „Опасна монета“ и „Разкаянието на Диего“, излезли в три поредни години. Автор е на сборника с разкази „Трилъри по женски“. Превежда от испански език автори като Хорхе Луис Борхес, Исабел Алиенде, Лаура Ескивел, Артуро Перес-Реверте…

„Извън редовете“ ще бъде представена на 13 март от 19 ч. в Литературен клуб „Книгата“.

Предлагаме Ви откъс от книгата на Боряна Дукова.

 

Смрачава се и стъпките зад мен започват да ме плашат. Докато вървях по булеварда, не им обръщах внимание. Нали имаше други хора, та се залисвах с тях. Разминавах се с минувачите, които ме изпращаха с поглед. Точно така, мили мой Аксел, още се извръщат след мен. Вярно е, че не съм в първа младост, но съм си нагласила бухналите косички, както ти винаги си ми казвал да правя. Иначе личицето ми нито е напудрено, нито начервено, и това по твой съвет, знаеш. Но ме гледат като хипнотизирани. Височка съм един и осемдесет, затова е, ще кажеш. Но има и друго. Нагласила съм се с роклята от син креп и шапката, дето си я купих от „Прентан“ в Париж.

Ако можеше да ме зърнеш днес, нямаше да познаеш каква черна година беше 59-а за мен. Загубих и мама, и Христо. Днес за първи път съм излязла с по-леко сърце. Сигурно заради пролетното слънце. Грее април, не топли много-много, но на сърцето става по-леко. И виж как ми се доприказва с теб. Та, Акселчо, ако можеш да ме мернеш отнякъде, ще решиш, че твоята Мо, живнала след зимата, е литнала към „Юнион палас“. А там ме чакаш ти, моят Ра. Мо и Ра, двете страни на нашата мойра, която така изпреде нишките на съдбите ни, че и до днес не мога да ги разплета. Само дето Ра го няма вече и само дето никой не носи дрехи като моите. Обаче аз няма да сложа басмена рокля и да си вържа забрадка, каквато е модата днес. А и не съм се залетяла за никъде. То никой не лети вече, мили Аксел. Вярно, тичат насам-натам хората, строят петилетка. Ама не летят.

Ох, тия стъпки не ми дават мира. Обръщам се и няма никой. Улицата, по която свърнах, лежи тясна и пуста. Но мога да се закълна, че някой крачеше току зад мен. Сигурно си внушавам, от страх е. Ти ме знаеш безстрашна, с желязна издръжливост и господарска хладина. Но сега е друго. От известно време в София се е появил един Жоро Павето. Издебва жени откъм гърба, цапардосва ги с паве, увито в носна кърпа. Удря ги по главата, после ги изнасилва и убива. Официално нищо не се говори, но от милицията е изтекла информация. Пет-шест случая има и не могат да го хванат. Разправят, че не подбира жените по възраст, та всички – и стари, и млади, сме в потрес.

Стъпките ме застигат. Акселчо, дали няма да се съберем с теб в отвъдното по-скоро, отколкото си мислех…

Но не. Вървя, още вървя. Излизам вече на „Раковска“ и виждам нашата кооперация. Разправят, че Жоро Павето действа само в „Коньовица“, но аз чувствам дъха на онзи зад мен. Дебне ме, удобна плячка съм – нали съм най-самотната жена в цяла София, пък и въобще в света. И тая моя самота, мили Аксел, не е от скоро, не е, откакто си заминаха и последните ми близки хора. Тя е от край време, от началото. Казвала съм ти го и преди: едва ли има друг човек на земята, който да е проходил в живота си сам – без майка му да е била вкъщи. Жив е този момент у мен, все едно беше вчера.

Това е първият спомен от живота ми, а сега, току-виж, се окаже и последният. Беше в Лом. Дострашаваше ме вкъщи, все сама. Майка ми, учителката, винаги беше с други деца. Калоферската кръв на Радка Бешикташлиева не я запираше у дома. Господин Тодор Ганчев, баща ми, и той на работа, училищен инспектор. Само сестра ми Мила я оставяха да ме гледа. Тоя ден беше излязла да играе на улицата. И аз сам-самичка, без никой да ме варди, излязох при дечурлигата. Те, унесени в играта, дори не ме видяха. Слънцето залязваше. Толкова погледи после събрах в живота си, Акселчо, повече, отколкото на теб ти се харесваше даже, и пак не можах да се отърва от оная самота в жълтия въздух край Дунава. Заразих се с нея, непобедима и тиха. И нищо не я прогони от мен.

Та и сега местя краченца, като тогава. Сама. Няма жива душа по тая улица, хем е голяма.

Ето, най-сетне съм пред входната врата на кооперацията, отварям я, протягам ръка да запаля лампата и вместо ключа, какво мислиш, че напипвам – друга ръка.

– Извинете, ако ви изплаших – казва глас до мен.

Изведнъж стълбището се осветява и един мъж ме гледа.

– Точно влязох и се канех да запаля, когато дойдохте – обяснява ми той. Гледа ме и продължава: – Вие сте Яна Язова, нали?

Кимвам. И хем ми е радостно, че не е Жоро Павето, защото, ако е той, какво ще ме разпитва коя съм. Хем нещо дълбае в мен. Гласът му чужд, а чертите – познати. Поздравявам го и той ми прави път да се кача по стълбите. Не ми се представя. И тогава се сещам. Ами този мъж има чертите на първия човек в България. Кълна ти се, точно като Тодор Живков е. Не се смей! С ума си съм. И не съм чак толкова суетна, та да вярвам, че онзи ще се интересува от мен и чак лампата ще вземе да ми пали. Не е той, ясно е. Пък и да е, какво ми е на мен за него, един незначителен по същността си човек, който се пъчи и се прави на достолепен. Да се чудиш как се е качил на такова високо положение. Но редът сега е друг, знаеш, и отличията са други. Големите днес са много различни от преди. Не са като теб.

Ти беше голямо нещо, скъпи мой. И в България, и в Европа се чуваше думата на професор Александър Балабанов, с царя на лов ходеше… То и аз бях царица. Отдавна, много отдавна. Вече никой не ме знае. Яна Язова днес е забравена.

Странно, че онзи във входа ме назова по име. Той не тръгна след мен и това е добре, до гуша ми дойде някой да ме следи. Ослушвам се. Освен моите токчета, друг звук не се чува във входа. Значи при никого не идва тук. Пак мистерии около твоята Мо, мой мили Аксел.

Добирам се до апартамента и си влизам у дома. Спасена съм! Слава богу! Щеше да е страшно да умра тъкмо днес, скъпи мой. Утре имам важен ден. Георги Томалевски и Димитър Талев ще дойдат да им чета глави от новия си роман. Точно така, любов моя. Всички си мислят, че като не излизам по кафенета, не ходя по сбирки и са ме изтрили отвсякъде, съм свършена. Лъжат се. Аз работя, не спя. Сега ще се види какво съм направила след толкова години. Само дано да е скоро!

Вече съм в хола, едвам имам сили да приседна на дивана и светвам старата порцеланова лампа. Познатите от петдесет години розови лалета със зелени дръжки озаряват гостната и полека-лека се успокоявам.

Навън е дошла вечерта. В нейния мрак се стопяват и уличните стъпки, и онова познато-непознато лице. Точка, забравям ги. Забравям и Лом.

Над къщата отсреща е кацнала кръгла луна. Две пъстри, две едри звезди горят над съседния покрив. Отварям прозореца и нахлува нощта. Тихо се усмихвам на небето. Затварям очи със спомена за теб и с надеждата за утре. Утре може да се роди повторно Яна Язова, като онази, която дойде при теб преди трийсет години. Помниш ли? Тогава бях Люба Ганчева. Знаеха ме само майка ми и баща ми, и Мила, разбира се. Но дори и те не бяха чели стиховете ми. Носех ги на теб. И чаках присъдата на вездесъщия професор.

Утре може да е ново начало, мили Аксел. Като моето, като нашето.

 

Площад Славейков

 

Историята на „най-самотната жена на света“ – Яна Язова, разказва в книга Боряна Дукова. „Извън редовете“ (изд. „Ентусиаст“) излиза след три години проучвания на обстоятелствата около живота и творчеството на поетесата, родена в Царство България и починала неизвестно кога и как в Народна Република България. Тялото ѝ е намерено в дома ѝ дни след смъртта ѝ, по трупа ѝ има следи от насилие. Изчезват оригиналите на неиздадените ѝ романи – един от които за малко да излезе с името на един известен писател.

Разказът в книгата се води от самата поетеса – Язова строи наратива като дълго писмо, адресирано към Аксел, Александър Балабанов. Поетесата говори за връзката си с професора – за любовта и скандалите в началото на техните взаимоотношения, за творческата си изолация след 9 септември 1944 г. и отказа да се впише в соцреализма. Романите ѝ, отшелническият ѝ живот и загадъчната ѝ смърт пораждат разследване, в което се предполага, че главен герой е нейният собствен син.

„Това е топла, красива и човешка книга. Тя ни прави по-мъдри, тъжни, щастливо възвишени. Вглеждайки се в миналото, Боряна Дукова извайва бъдеще. Тя достига до същността на таланта, който е сплав от тъга, порив и безсмъртие!“, казва за „Извън редовете“ Здравка Евтимова.

Писателят Емил Андреев определя Дукова като „една от най-успешните жанрови писателки на нашето време“, която не се страхува да навлезе в историческата фикция, за да създаде вероятно най-важната си творба дотук.

„Извън редовете“ е нов, увлекателен поглед над живота, творчеството, любовта и смъртта на знаменитата писателка Яна Язова, който може да прикове вниманието на всеки читател. Един от най-добрите романи за последните няколко години – достоен поклон пред великата българка“, смята Андреев.

Дукова е позната с романите си „Кървава малага“, „Опасна монета“ и „Разкаянието на Диего“, излезли в три поредни години. Автор е на сборника с разкази „Трилъри по женски“. Превежда от испански език автори като Хорхе Луис Борхес, Исабел Алиенде, Лаура Ескивел, Артуро Перес-Реверте…

„Извън редовете“ ще бъде представена на 13 март от 19 ч. в Литературен клуб „Книгата“.

Предлагаме Ви откъс от книгата на Боряна Дукова.

 

Смрачава се и стъпките зад мен започват да ме плашат. Докато вървях по булеварда, не им обръщах внимание. Нали имаше други хора, та се залисвах с тях. Разминавах се с минувачите, които ме изпращаха с поглед. Точно така, мили мой Аксел, още се извръщат след мен. Вярно е, че не съм в първа младост, но съм си нагласила бухналите косички, както ти винаги си ми казвал да правя. Иначе личицето ми нито е напудрено, нито начервено, и това по твой съвет, знаеш. Но ме гледат като хипнотизирани. Височка съм един и осемдесет, затова е, ще кажеш. Но има и друго. Нагласила съм се с роклята от син креп и шапката, дето си я купих от „Прентан“ в Париж.

Ако можеше да ме зърнеш днес, нямаше да познаеш каква черна година беше 59-а за мен. Загубих и мама, и Христо. Днес за първи път съм излязла с по-леко сърце. Сигурно заради пролетното слънце. Грее април, не топли много-много, но на сърцето става по-леко. И виж как ми се доприказва с теб. Та, Акселчо, ако можеш да ме мернеш отнякъде, ще решиш, че твоята Мо, живнала след зимата, е литнала към „Юнион палас“. А там ме чакаш ти, моят Ра. Мо и Ра, двете страни на нашата мойра, която така изпреде нишките на съдбите ни, че и до днес не мога да ги разплета. Само дето Ра го няма вече и само дето никой не носи дрехи като моите. Обаче аз няма да сложа басмена рокля и да си вържа забрадка, каквато е модата днес. А и не съм се залетяла за никъде. То никой не лети вече, мили Аксел. Вярно, тичат насам-натам хората, строят петилетка. Ама не летят.

Ох, тия стъпки не ми дават мира. Обръщам се и няма никой. Улицата, по която свърнах, лежи тясна и пуста. Но мога да се закълна, че някой крачеше току зад мен. Сигурно си внушавам, от страх е. Ти ме знаеш безстрашна, с желязна издръжливост и господарска хладина. Но сега е друго. От известно време в София се е появил един Жоро Павето. Издебва жени откъм гърба, цапардосва ги с паве, увито в носна кърпа. Удря ги по главата, после ги изнасилва и убива. Официално нищо не се говори, но от милицията е изтекла информация. Пет-шест случая има и не могат да го хванат. Разправят, че не подбира жените по възраст, та всички – и стари, и млади, сме в потрес.

Стъпките ме застигат. Акселчо, дали няма да се съберем с теб в отвъдното по-скоро, отколкото си мислех…

Но не. Вървя, още вървя. Излизам вече на „Раковска“ и виждам нашата кооперация. Разправят, че Жоро Павето действа само в „Коньовица“, но аз чувствам дъха на онзи зад мен. Дебне ме, удобна плячка съм – нали съм най-самотната жена в цяла София, пък и въобще в света. И тая моя самота, мили Аксел, не е от скоро, не е, откакто си заминаха и последните ми близки хора. Тя е от край време, от началото. Казвала съм ти го и преди: едва ли има друг човек на земята, който да е проходил в живота си сам – без майка му да е била вкъщи. Жив е този момент у мен, все едно беше вчера.

Това е първият спомен от живота ми, а сега, току-виж, се окаже и последният. Беше в Лом. Дострашаваше ме вкъщи, все сама. Майка ми, учителката, винаги беше с други деца. Калоферската кръв на Радка Бешикташлиева не я запираше у дома. Господин Тодор Ганчев, баща ми, и той на работа, училищен инспектор. Само сестра ми Мила я оставяха да ме гледа. Тоя ден беше излязла да играе на улицата. И аз сам-самичка, без никой да ме варди, излязох при дечурлигата. Те, унесени в играта, дори не ме видяха. Слънцето залязваше. Толкова погледи после събрах в живота си, Акселчо, повече, отколкото на теб ти се харесваше даже, и пак не можах да се отърва от оная самота в жълтия въздух край Дунава. Заразих се с нея, непобедима и тиха. И нищо не я прогони от мен.

Та и сега местя краченца, като тогава. Сама. Няма жива душа по тая улица, хем е голяма.

Ето, най-сетне съм пред входната врата на кооперацията, отварям я, протягам ръка да запаля лампата и вместо ключа, какво мислиш, че напипвам – друга ръка.

– Извинете, ако ви изплаших – казва глас до мен.

Изведнъж стълбището се осветява и един мъж ме гледа.

– Точно влязох и се канех да запаля, когато дойдохте – обяснява ми той. Гледа ме и продължава: – Вие сте Яна Язова, нали?

Кимвам. И хем ми е радостно, че не е Жоро Павето, защото, ако е той, какво ще ме разпитва коя съм. Хем нещо дълбае в мен. Гласът му чужд, а чертите – познати. Поздравявам го и той ми прави път да се кача по стълбите. Не ми се представя. И тогава се сещам. Ами този мъж има чертите на първия човек в България. Кълна ти се, точно като Тодор Живков е. Не се смей! С ума си съм. И не съм чак толкова суетна, та да вярвам, че онзи ще се интересува от мен и чак лампата ще вземе да ми пали. Не е той, ясно е. Пък и да е, какво ми е на мен за него, един незначителен по същността си човек, който се пъчи и се прави на достолепен. Да се чудиш как се е качил на такова високо положение. Но редът сега е друг, знаеш, и отличията са други. Големите днес са много различни от преди. Не са като теб.

Ти беше голямо нещо, скъпи мой. И в България, и в Европа се чуваше думата на професор Александър Балабанов, с царя на лов ходеше… То и аз бях царица. Отдавна, много отдавна. Вече никой не ме знае. Яна Язова днес е забравена.

Странно, че онзи във входа ме назова по име. Той не тръгна след мен и това е добре, до гуша ми дойде някой да ме следи. Ослушвам се. Освен моите токчета, друг звук не се чува във входа. Значи при никого не идва тук. Пак мистерии около твоята Мо, мой мили Аксел.

Добирам се до апартамента и си влизам у дома. Спасена съм! Слава богу! Щеше да е страшно да умра тъкмо днес, скъпи мой. Утре имам важен ден. Георги Томалевски и Димитър Талев ще дойдат да им чета глави от новия си роман. Точно така, любов моя. Всички си мислят, че като не излизам по кафенета, не ходя по сбирки и са ме изтрили отвсякъде, съм свършена. Лъжат се. Аз работя, не спя. Сега ще се види какво съм направила след толкова години. Само дано да е скоро!

Вече съм в хола, едвам имам сили да приседна на дивана и светвам старата порцеланова лампа. Познатите от петдесет години розови лалета със зелени дръжки озаряват гостната и полека-лека се успокоявам.

Навън е дошла вечерта. В нейния мрак се стопяват и уличните стъпки, и онова познато-непознато лице. Точка, забравям ги. Забравям и Лом.

Над къщата отсреща е кацнала кръгла луна. Две пъстри, две едри звезди горят над съседния покрив. Отварям прозореца и нахлува нощта. Тихо се усмихвам на небето. Затварям очи със спомена за теб и с надеждата за утре. Утре може да се роди повторно Яна Язова, като онази, която дойде при теб преди трийсет години. Помниш ли? Тогава бях Люба Ганчева. Знаеха ме само майка ми и баща ми, и Мила, разбира се. Но дори и те не бяха чели стиховете ми. Носех ги на теб. И чаках присъдата на вездесъщия професор.

Утре може да е ново начало, мили Аксел. Като моето, като нашето.

 

Площад Славейков

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Как трябва да постъпи Брюксел, след като Великобритания гласува да не напуска Европейския съюз без сделка?