Колкото и лъжи да чуете на 1 април, тази няма да е сред тях: Джошуа Бел ще свири пред българска публика. На тази дата знаменитият цигулар ще излезе отново на сцената на зала „България“. Концертът му е част от 90-ия юбилеен сезон на Софийската филхармония.

Бел ще изпълни Концерт за цигулка на Антонин Дворжак. Програмата включва още „Дон Жуан“ на Рихард Щраус и „Ферметюра“ на Иван Ерьод. На диригентския пулт ще бъде Найден Тодоров.

Ценителите на класиката у нас познават изкуството на Джошуа Бел – той също познава сдържания темперамент на българските зрители, които избухват чак на финала. Цигуларят бе на гастрол у нас през февруари 2013-а и през май 2016-а, и двата пъти си партнира със симфоничния оркестър на „Класик ФМ“. Сега ще свири за първи път със Софийската филхармония.

Бел е един от най-прославените музиканти на нашето време. Още 14-годишен той дебютира с Филаделфийския оркестър под диригентството на Рикардо Мути. Днес цигуларят е концертирал с почти всички водещи симфонични оркестри и диригенти по света. През 2011 г. той бе избран за Музикален директор на британския ансамбъл Academy of St Martin in the Fields. Артист на „Sony Classical“, Джошуа Бел е записал повече от 40 албума, отличени с награди „Грами“, „Mъркюри“, „Грамофон“ и „Ехо Класик“.

Джошуа Бел свири на 300-годишен Страдивариус „Гибсън екс Хуберман“. През 2013-а музикантът разказа историята ѝ в есе, което Ви предлагаме в превода на „Кантус Фирмус“.

Страдивариусът „Хуберман“

Тази година цигулката ми празнува своя 300-годишен юбилей. Съдбата ме срещна с този тъй тачен инструмент, познат като „Гибсън екс Хуберман“, в един летен ден през 2001 г. Бях в Лондон и се готвех за концерта си от поредицата „Proms“ в „Ройъл Албърт Хол“, когато реших да посетя прочутия магазин за цигулки „J&A Beare“, за да си купя струни. Тъкмо влизах в магазина, когато забелязах Чарлз Беър да излиза от задната стаичка с една великолепна цигулка. Каза ми, че това е известният Страдивариус на Хуберман и аз мигновено бях заинтригуван.

Скоро вече знаех всички факти около забележителната история на тази цигулка, пълна с пикантни подробности и интересни обрати, които могат да се сравнят само със сюжета на филма „Червената цигулка“, музика към който току-що бях записал. За този инструмент се предполага, че е една от едва петте или шест цигулки, направени от Антонио Страдивари през 1713 г. в Кремона, Италия. Била е притежание на английския цигулар Джорж Алфред Гибсън. Но историята ѝ с Бронислав Хуберман е тази, която особено ме очарова и в която открих и нещо лично.

Бронислав Хуберман (1882 – 1947) е полски цигулар от еврейски произход. Бил е дете-чудо и е известен с изключителната си виртуозност и дръзка интерпретация. Учил е с Йозеф Йоаким в Берлин и едва 11-годишен той вече е бил виртуоз, концертиращ из цяла Европа. По време на едно от европейските си турнета Хуберман среща Артур Рубинщайн – едно 6-годишно дете, много преди да постигне славата, която по-късно щял да последва. Двамата стават приятели за цял живот.

На 13-годишна възраст Хуберман има честта да изпълни цигулковия концерт на Йоханес Брамс в присъствието на самия композитор, който от своя страна бил пленен от интерпретацията на младия музикант. Според биографа Макс Калбек, „още щом Брамс чу звука на цигулката, той наостри уши, по време на бавната част бършеше сълзи от очите си, а след края на третата отиде в стаята на солиста, прегърна го и го погали по бузите. Когато Хуберман му се оплака, че публиката е изръкопляскала след края на каденцата и така е прекъснала прекрасната кантилена, Брамс му отговори, че не е трябвало да изпълнява каденцата по такъв прекрасен начин”.

Хуберман се превръща в един от най-знаменитите музиканти на своето време, като през 1929 г. неговият принос към човечеството достига своя връх. Той посещава Палестина и решава да създаде и развие там пространство за класическа музика. По време на издигането на Хитлер Хуберман осъзнава, че може да спаси много артисти-евреи, като същевременно постигне желанието си да основе палестински оркестър. Хуберман прослушва музиканти от цяла Европа. Избраните оркестранти са получавали договори и което е още по-важно – визи, с които да пътуват до Палестина, чието получаване иначе би било невъзможно. Хуберман набира средства за музикантите и техните семейства, като обединява усилия със самия Алберт Айнщайн в организирането на дълго турне в САЩ през 1936 г., отново с цел набиране на средства. В края на турнето фондът е осигурен и са подбрани 60 музиканти от Германия и централна Европа.

Турнето на Хуберман преминава с изключителен успех, с изключение на един концерт в „Карнеги Хол“ на 28-и февруари. Същата вечер той решава да изсвири втората половина от концерта с „другата“ си цигулка, Гуарнери дел Джезу. По време на ръкоплясканията след края на изпълнението на сонатата на Цезар Франк камиериерът на Хуберман излиза на сцената, за да го извести, че Страдивариусът му е откраднат от гримьорната. Извикана е полиция, а междувременно Хуберман се опитва да не изпада в паника и оптимистично продължава да свири бисове за публиката. Инструментът е изчезвал и преди – през 1919-а, от хотелска стая във Виена, но е намерен само след броени дни, когато крадецът се опитал да го продаде. Този път, обаче, късметът на Хуберман му изневерява.

Има няколко версии точно как и защо е била открадната цигулката на Хуберман, но това, което се знае със сигурност, е, че инструментът се озовава в ръцете на Джулиан Олтман, млад цигулар на свободна практика. Някои твърдят, че майката на Олтман го е убедила да я открадне. Според други, Олтман купил цигулката от крадеца ѝ за 100 долара. Във всеки случай Олтман добре се постарал да скрие произхода на инструмента, като върху прекрасния лак нанесъл боя за обувки. Олтман свирил на тази цигулка до края на кариерата си, включително и в краткия период, докато изпълнява длъжността концертмайстор на Националния симфоничен оркестър по време на Втората световна война.

Хуберман е покрусен от това, че никога повече не вижда цигулката си. Той обаче успява да изпълни мечтата си, когато новият палестински оркестър дебютира през декември 1936 г. под палката на големия Тосканини. Ще ми се да вярвам, че моите роднини са слушали този премиерен концерт, понеже дядо ми е роден там, а прадядо ми е емигрирал в Палестина с първата „алия“ руски евреи през 1882 г. Що се отнася до цигулката, на нея е свирил предполагаемият ѝ крадец цели 50 години. През 1985 г. на смъртния си одър Джулиан Олтман, под арест за насилие над внучката си и болен от рак, издава на жена си Марсела Хол коя всъщност е цигулката, на която е свирел. Впоследствие съпругата му връща инструмента на „Лойдс“ в Лондон и за това получава обезщетение. Следва 9-месечен ремонт на цигулката, извършен от J&A Beare Ltd, които отбелязаха, че това е „като да сваляш мазилка от тавана на Систинската капела“.

По-нататък цигулката е продадена Норберт Бренин, британски цигулар от струнния квартет „Амадеус“, днес вече покойник. Преди да попадна случайно на нея в магазина на J&A Beare Бренин, веднъж ми я беше дал след репетиция на Моцартовия Струнен квинтет в сол минор, който имах удоволствието да свиря заедно с „Амадеус“ през 90-те години.

„Някой ден може и да имаш късмета да се сдобиеш с такава цигулка“, пророчески беше казал той тогава.

И ето ме през 2001 г. в магазин за цигулки, където си купувам струни – и където още веднъж ми беше представен Страдивариусът от 1713 г. Казаха ми, че ще се продава на богат германски индустриалец за частната му колекция. Само след като изсвирих няколко тона обаче, аз си обещах това да не се случи. На този инструмент трябваше да се свири, а не просто да бъде гледан. Веднага се влюбих в него и даже свирих на него още същата вечер в „Ройъл Албърт Хол“. Просто не исках да го изпускам от ръцете си.

Цигулката е ценна за мен по много причини. Просто е главозамайващо да си помислиш колко велики хора са я държали в ръце и са свирили на нея. Когато изпълнявам концерти в Израел с Израелската филхармония, винаги се вълнувам, когато си спомня, че много от членовете и на оркестъра, и на публиката са преки наследници на музикантите, които Хуберман е спасил по време на Холокоста – с пари, изкарани от същата тази цигулка, на която аз свиря всеки ден. Кой знае какви други приключения ще споходят моя инструмент в идните години?

Вярвам, че със сигурност ще му се възхищават и ценят дълго, след като аз си отида от този свят. Но в този момент аз се считам за голям късметлия да бъда пазителят на тази цигулка – по време на 300-годишнината ѝ.

Площад Славейков