Ad Config - Website header

 

Article_top

Точно преди 100 години Европа и светът навлизат в нова епоха. А събитията, които предстоят, са драматични, кървави, но и поучителни. През 1919 г. окончателно завършва Първата световна война, която променя представите за воденето на бойни действия. Според класическата историческа периодизация краят на тази война бележи края на Новото време и дава началото на съвременната епоха. Стари империи си отиват, създават се нови национални държави, а светът като цяло вече не е същият...

Мирните договори след войната обаче не са нищо друго освен огромно унижение на победените от страна на победителите. Така още тогава е ясно, че в недалечно бъдеще най-вероятно ще има нова световна война, както и се случва.

Част от края на Първата световна война е създаването на т.нар. Общество на народите – предшественик на Организацията на обединените нации (ООН). Обществото на народите има трудната задача да крепи международния ред, при който половин Европа е унизена, което предопределя неговия провал.

Точно преди 100 години в Италия се заражда фашизмът. Неговата история е много поучителна днес, когато различни популисти, включително с неофашистки наклонности, отново излизат на мода. През същата година се създава и Коминтернът, който става важен политически инструмент в ръцете на Сталин.

Сухият режим в САЩ, чрез който процъфтява бизнесът на мафията, се установява по същото време.

Преди 100 години България подписва Ньойския договор, който и до днес тежи на националното ни самочувствие. А на власт идва лидерът на БЗНС Александър Стамболийски. Неговото управление е съществена глава от гражданската война у нас, която на ниво политически дебати продължава и до днес.

Не може да се отрече положителното развитие, което светът постигна през последните 100 години. Към момента обаче се забелязва известен застой и дори връщане назад. Винаги има защо да се вглеждаме по-внимателно в историята, особено в такива моменти. За да не се окажем, без да разберем, в исторически епохи, които до скоро смятахме за безвъзвратно отминали.

Мирният договор, който доведе до нова война

Парижката мирна конференция започва работа през януари 1919 г. Нейната цел е да уреди международното положение след завършилата няколко месеца по-рано Първа световна война. Делегацията на Германия дори не е допусната до участие в преговорите.

В края на юни е подписан договорът с Германия, известен като Версайски мирен договор. Той налага изключително тежки санкции върху победената страна.

Областите Елзас и Лотарингия, в чийто етнически състав преобладава германският етнос, са предадени на Франция. Северна Ютландия е върната на Дания, областта около Познан е предадена на новосъздадената Полска република, Горна Силезия – на новосъздадената Чехословакия и на Полша, Данциг (днешен Гданск) става свободен град и др.

На Германия са отнети всички колонии. Наложено е да разпусне своята наборна армия, която е била около 8 млн. души, и да създаде професионална армия, която да е от около 100 хил. души. Репарациите, които Германия трябва да плати, са 132 млрд. марки (днешният им еквивалент е около 440 млрд. долара).

Договорът обявява Германия за единствен виновник за Първата световна война. Именно тази клауза отеква най-болезнено сред германското общество. Тя наистина е доста нелогична. Първата световна война избухва, защото Германия иска да се сдобие с колонии, каквито Англия и Франция вече отдавна имат. По каква логика този, който иска да има колонии, е по-виновен от този, който вече ги има, е доста интересен въпрос. Със сигурност вината за тази война е най-малкото споделена.

Фрагмент от картината на Уилям Орпен „Подписването на мира в Огледалната зала” на 28 юни 1919 г. във Версай.

Франция е страната, която лобира най-много за сурово наказание над Германия. Трябва да се изтъкне, че сред страните победителки се чуват и по-разумни гласове. Великобритания обявява френската политика за алчна и отмъстителна. САЩ така и не подписват договора. Дори в самата Франция има гласове, че това не е мир, а примирие за 20 години. Тези гласове се оказват пророчески. Всъщност едва ли е било много трудно да се прогнозира, че т.нар. Версайска система, чиято основна цел е унижението на Германия и нейните съюзници (вкл. България), няма да изкара дълго. Един от големите уроци на историята е, че само със сила, агресия и унижение няма как да се постигне стабилност.

Днес, 100 години по-късно, в Европа много често се чуват гласове за това, че всяка страна трябва да гледа първо своите национални интереси и след това общоевропейските. Тези гласове са особено силни сред различни популистки формации. А у нас подобно говорене се чува дори от партии, които твърдят, че са системни. Истината обаче е доста по-различна. Ако всяка страна гледа първо своите национални интереси, това няма да доведе до нищо друго освен до нови войни. Тези войни, при наличието на съвременните оръжия, биха могли да се окажат фатални изобщо за съществуването на човечеството. Това е големият урок от Първата световна война, който светът не научи и затова тя бе последвана от Втората. Този урок бе научен след втория голям конфликт през XX в., който приключи със създаването на Европейския съюз.

Към ЕС днес има много критики. Част от тях, разбира се, са основателни. Всички, които критикуват съюза обаче, не трябва да забравят едно – че неговата основна цел е осигуряването на мир в Европа: чрез фактическо премахване на границите, чрез създаване на общ пазар, общи институции, а защо не и някакъв вид обща държава в някакъв бъдещ момент. Тази основна цел ЕС, при всичките му недостатъци, успява да изпълнява вече почти 70 години. Съюзът е най-голямото политическо постижение на Европа за цялата й история. Той е сравним с империите, съществували в миналото, които също са успявали да осигурят мир и икономически прогрес на континента. Но между ЕС и империите в миналото има една огромна разлика. Тези империи са създадени със силата на оръжието, докато всички членове на съюза са влезли в него доброволно, осъзнавайки, че това е единственият правилен път за развитие както на Европа, така и на всяка европейска страна.

През тази година предстоят избори за европарламент, които се очертават като изключително важни за бъдещето на ЕС. Отсега е ясно, че т.нар. евроскептични партии ще имат по-сериозно политическо представителство. Изключително важно е обаче европейските избиратели да си припомнят поуките отпреди 100 години, когато отидат да гласуват за своите евродепутати. Защото ако ЕС се разпадне, това ще върне европейската история назад с много повече от 100 години.

Българският национален идеал – край или ново начало

Страницата с подписите на Борис III, Александър Стамболийски и Михаил Маджаров на ратификацията на Ньойския договор.

1919 г. е преломна и в историческото развитие на България. Страната е част от лагера на победените и победителите се разправят жестоко с нея чрез Ньойския мирен договор, подписан на 27 ноември. Според договора България предава на кралството на сърби, хървати и словенци (бъдещата Югославия) Западните покрайнини – областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Беломорска Тракия отива към Гърция. Южна Добруджа, загубена по време на Междусъюзническата война от 1913 г., остава в пределите на Румъния, въпреки че е освободена от героичната Българска армия, която е воювала през Първата световна война за нея, включително срещу Русия.

Репарациите, наложени на България, са 2,25 млрд. златни франка. В процентно съотношение спрямо тогавашната българска икономика те са по-тежки дори от тези, наложени на Германия. Българската армия е сведена до 30 хил. души.

Ньойският договор е повратен момент в българската история, чиито последици ни тежат и до днес. Той оставя дълбока рана в душата на българите, защото този договор е фактическият край на мечтата за това всички българи в Мизия, Тракия и Македония да живеят в една държава.

Именно от този момент нататък у българското общество се наслоява убеждението, че независимо какво направи България, независимо какви подвизи извърши Българската армия, независимо колко е справедлива българската кауза, то всичко това няма никакво значение. И в крайна сметка най-важно е какво ще решат т.нар. Велики сили. Ньойският договор прекъсва българския възход. Днес може да звучи невероятно, но преди Балканските войни, 30 години след Освобождението на България, страната е била смятана за икономическо чудо, а българският лев е бил конвертируема валута. До подобен икономически възход Третата българска държава повече никога не е достигала.

Договорът от Ньой очертава днешните граници на България с едно много важно изключение – през 1940 г. си връщаме Южна Добруджа. Този голям успех е резултат от новия подход на българските политици, които се опитват да ревизират несправедливия мирен договор по дипломатически път, като се стремят да получат само това, което е възможно.

Поуките от Ньой са много и някои от тях като че ли започват да се забравят.

Първо – до това крушение се стига заради неразумната политика на тогавашните управляващи в България. За Междусъюзническата война от 1913 г. вината е на цялото българско общество, което е било опиянено от победите в Балканската война и доста неразумно е вкарало страната във война с всичките й съседи. Влизането на България в Първата световна война обаче е било предшествано от сериозни дискусии. И гласовете, които разумно са изтъквали, че Германия няма как да спечели войната, защото няма ресурсите на Англия и Франция, са били достатъчно много. Въпреки това тогавашните управляващи и лично цар Фердинанд вкарват България на страната на Германия.

От друга страна, вече е минало достатъчно време и може би трябва да сме по-снизходителни към тогавашните управленски елити. Факт е, че те не постигат националния ни идеал в неговата цялост. България обаче е била в много трудна ситуация, защото срещу нея по силата на географията са били всичките й съседи. Всички те са се надявали да получат по нещо от българското етническо землище. При тези условия трябва да се признае, че постигнатото от нашите предци със Съединението, войните и Крайовската спогодба никак не е малко.

Най-важното от днешна гледна точка за България обаче е същото, което е най-важно и за цяла Европа. ЕС спомогна за установяването на траен мир. Същият този ЕС реализира до голяма степен българския национален идеал. Откакто България е член на съюза, ние на практика нямаме граница с Гърция и Румъния. С други думи, от Дунав до Бяло море, северната и южната граница на българското етническо землище, територията вече е една. Източната граница е известна – Черно море. Сега на дневен ред е осигуряването на западната граница на българското етническо землище – Охрид и Ниш. Това ще се случи, когато Македония и Сърбия влязат в ЕС. В този смисъл всеки, който е против ЕС, е всичко друго, но не и български патриот.

Стамболийски – държавникът, който ни доведе до гражданска война

Александър Стамболийски влиза за пръв път в изпълнителната власт в правителството на Теодор Теодоров в началото на 1919 г. Той го оглавява, след като Теодоров отказва да приеме условията на Ньойския договор. Именно Стамболийски е българският министър-председател, чийто подпис стои под договора. В средата на следващата година са проведени парламентарни избори, след които БЗНС вече има самостоятелно правителство.

Във външната си политика Стамболийски се опитва да преодолее международната изолация на България. Включително чрез сближаване с кралството на сърби, хървати и словенци. Той дори подкрепя създаването на южнославянска федерация, което обаче му създава противници в средите на ВМРО. Премиерът обаче не се притеснява особено от това и дори изпраща войски срещу комитите.

Във вътрешната си политика Стамболийски провежда реформи, които са в услуга на селяните – по това време те са 80% от населението на България. Той се оформя като авторитарен лидер, подпомаган от т.нар. Оранжева гвардия – паравоенна организация, която често извършва политически репресии срещу лидерите на буржоазните партии. Любим похват на Оранжевата гвардия е да реже насилствено брадите на омразните буржоа.

Така постепенно Стамболийски губи влияние във всички обществени прослойки освен сред селяните. Тяхното мнозинство обаче не е достатъчно, за да го задържи на власт. Срещу Стамболийски са жителите на градовете, армията, ВМРО. Така се стига до преврата от 9 юни 1923 г. Стамболийски е свален от власт, а няколко дни след това зверски убит от членове на ВМРО. По-късно същата година БКП, по внушение на Москва, вдига т.нар. Септемврийско въстание. Заради всички тези събития в продължение на няколко години в България цари политически терор. Негови жертви стават мнозина комунисти и земеделци, но и видни интелектуалци.

Александър Стамболийски с членове на българска делегация на конференция в Генуа.

Стамболийски безспорно е човек с държавнически качества, които му признават дори неговите политически противници. Мнозина от неговите съратници обаче са демагози с неособено високо ниво на образование и възпитание. Самият Стамболийски в един момент се самозабравя и решава, че няма от какво да се притеснява, след като печели внушителни изборни победи.

Управлението на Стамболийски е един от най-важните епизоди от гражданската война в България, която на ниво публични дебати продължава и до днес. Все още у нас няма единен прочит на миналото, а споровете за това кой е крив и кой е прав – БЗНС и БКП или буржоазните партии, се разгарят с пълна сила при всеки повод.

Факт е, че управлението на БЗНС е било авторитарно. Защитниците на Стамболийски обаче изтъкват, че докато Оранжевата гвардия е рязала бради, то превратаджиите от 9 юни са рязали глави.

Има обаче и нещо друго. На никого в България не му минава и през ум да празнува 9 юни 1923 г. или 19 май 1934 г. Докато 9 септември 1944 г. все още е най-големият празник за голяма част от българите. И се отбелязва тържествено пред паметниците на Съветската армия, която е завладяла България малко преди 9 септември и е сложила във властта своите протежета. Докато това продължава, националното помирение и единният прочит на историята, включително за управлението на Стамболийски, са невъзможни.

Коминтернът – диктатура на пролетариата. И на Сталин

През 1919 г. е създаден Комунистическият интернационал, известен още като Коминтерн, или Трети интернационал. Той съществува до 1943 г., а седалището му е в Москва. Коминтернът е продължение на марксисткото крило в предишни интернационали. Целта му е да мобилизира и финансира комунистическите партии в цял свят за световна революция, сваляне на капитализма, установяване на диктатура на пролетариата и изграждане на социализма и комунизма по света.

Инициативата за създаването на Коминтерна е на Ленин. А победата на революцията от 1917 г. дава сериозен тласък за създаване на комунистически партии в Европа и Америка.

Втори световен конгрес на Комунистическия интернационал. На преден план вляво е Владимир Илич Ленин.

На седмия конгрес на Коминтерна през 1935 г. за негов генерален секретар е избран Георги Димитров. В доклада си на този конгрес той излиза с тезата, че комунистите трябва да се обединят с всички политически течения в борбата срещу фашизма. С тази си теза той противоречи на Сталин. Идеите на Димитров обаче са приложени от френската и испанската комунистическа партия в техните страни.

Постепенно Сталин се отказва от утопичните идеи на Ленин за международна пролетарска революция. Тя му струва много средства като финансиране, а ползата от дейността на платените от него политици из Европа е почти никаква. Така се стига до масови сталински чистки в периода 1937-1939 г., жертва на които стават много видни фигури. Под ударите на НКВД, ръководено от Лаврентий Берия, попадат и българи. Така Коминтернът губи своя авторитет, а недоволните от политиката на Сталин създават през 1938 г. Четвърти интернационал.

В началото на Втората световна война Москва налага на компартиите да заемат позиция за неучастие. Сталин всячески се опитва да запази пакта Рибентроп–Молотов, сключен между СССР и Германия през 1939 г. Това довежда до напускането на Интернационала на френската и английската комунистическа партия. След като Хитлер напада СССР, Коминтернът променя позицията си. В разгара на войната Интернационалът е разпуснат, като това е жест на лоялност към западните съюзници на СССР.

БКП е сред учредителите на Коминтерна и той има водеща роля в политиката на партията в България. Именно под натиска на Коминтерна е обявено Септемврийското въстание от 1923 г. Интернационалът подпомага партизанското движение у нас по време на войната. Той обаче има пагубно въздействие върху българските национални интереси. В средата на 30-те години на XX в. по идея на Сталин се решава да се създадат „македонска”, „добруджанска” и „тракийска” народност, като се имат предвид българите, останали извън пределите на България. Под ръководството на Коминтерна се създават близките до БКП ВМРО (обединена) и Добруджанска революционна организация, правят се опити да се привлекат тракийските дружества. Тази политика е едно от обясненията на поведението на БКП, след като идва на власт през 1944 г. Партията прибързано отзовава българските войски от Беломорието и Македония. А малко по-късно чрез репресии се опитва да наложи на българите от Пиринска Македония македонско самосъзнание.

За времето на своето съществуване Коминтернът се трансформира от инструмент за световна революция в оръжие за имперските амбиции на Русия. Част от наследството му е фактът, че дори и днес има много съмнения, че БСП, която наследи БКП след 1989 г., не е нищо друго освен изпълнител на политиката на Москва.

През последните години пък мнозина смятат, че популистите в европейските страни не са нищо друго освен оръдия на Русия. Историята на Коминтерна е убедително доказателство, че Москва има традиции в провеждането на своята политика чрез подставени лица.

Когато фашизмът беше на мода

Бенито Мусолини.

Началото на фашизма също е през 1919 г. На 23 март Бенито Мусолини създава първата организация на своята партия. Фашизмът възниква като алтернатива на либерализма, марксизма и традиционния консерватизъм. Често фашизмът е определян като крайно дясно политическо движение, но той има твърде много допирни точки и с крайната левица.

Според фашистите след Първата световна война либералната демокрация е излишна и обществото трябва да се мобилизира в тоталитарна еднопартийна държава, която да се ръководи от силен лидер. Фашистите приемат политическото насилие за средство за постигане на национално обновление. Те се обявяват за смесена икономика, чиято цел е икономическа самодостатъчност на държавата, която да се постигне чрез протекционизъм.

„Фашо” означава сноп пръчки. Подобен сноп, образуван около брадва, е древноримски символ на властта.

Фашистите изповядват идеята за еднопартийна държава и смятат, че нациите и расите са в постоянен конфликт, поради което само силните от тях могат да оцелеят. Те обвиняват либералните демокрации в създаването на класови конфликти, а комунистите – в експлоатирането им. Фашистите отхвърлят личния интерес и се обявяват за „трети път” в икономическата политика, различен от индивидуализма на капитализма и от контрола на държавния социализъм. Те пропагандират правителствен контрол над отделните икономически сектори и работническата класа.

През 20-те години на XX в. симпатизант на фашизма е дори Уинстън Чърчил. Той вижда в него основно средство за борба срещу комунизма и Русия. Болшевишката революция и страхът от нейното разпространение из Европа са едни от основните причини за възхода на фашизма както в Италия, така и в други държави.

Специално в Италия фашизмът става популярен и заради разочарованието на италианците след Първата световна война. Страната е сред победителките, но не получава това, което й се полага според преобладаващото обществено мнение. Победата е наричана „осакатена”. Същевременно сред градския пролетариат все повече се разпространява марксизмът. Фашистите успяват да внушат на населението, че ще създадат един по-спокоен и по-добре уреден капитализъм.

Мусолини става премиер през 1922 г., като правителството е коалиционно. Преходът към диктатура се извършва плавно. През 1926 г. опозиционните движения са забранени, а през 1928 г. в парламента вече влизат само кандидати, които са предварително одобрени от фашистите.

Шест години по-късно синдикатите и работодателските организации са реорганизирани в 22 фашистки корпорации.

Властта се концентрира в Големия фашистки съвет.

Мусолини започва нахлуване в Етиопия и оказва подкрепа на Франко в Испания. Заради тези си действия той изпада в международна изолация, която го сближава с Хитлер. През 1938 г. в Италия са прокарани и антисемитски закони.

В крайна сметка Италия е на страната на губещите през Втората световна война. А самият Мусолини е публично екзекутиран от италианските партизани.

Фашизмът е най-големият успех на онези, които отричат либералната демокрация. Гласовете против демокрацията стават все по-силни и в нашето съвремие. Затова е хубаво да не се забравя какво се случва, когато демокрацията бъде отхвърлена.

Утре във втората част - "Великата илюзия на старите Велики сили", четете как точно преди 100 години Америка се оказа на кръстопът между Обществото на народите, Червеното лято и Сухия режим.

------

Този материал е публикуван в броя на сп. "Клуб Z" през февруари 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.

 

Точно преди 100 години Европа и светът навлизат в нова епоха. А събитията, които предстоят, са драматични, кървави, но и поучителни. През 1919 г. окончателно завършва Първата световна война, която променя представите за воденето на бойни действия. Според класическата историческа периодизация краят на тази война бележи края на Новото време и дава началото на съвременната епоха. Стари империи си отиват, създават се нови национални държави, а светът като цяло вече не е същият...

Мирните договори след войната обаче не са нищо друго освен огромно унижение на победените от страна на победителите. Така още тогава е ясно, че в недалечно бъдеще най-вероятно ще има нова световна война, както и се случва.

Част от края на Първата световна война е създаването на т.нар. Общество на народите – предшественик на Организацията на обединените нации (ООН). Обществото на народите има трудната задача да крепи международния ред, при който половин Европа е унизена, което предопределя неговия провал.

Точно преди 100 години в Италия се заражда фашизмът. Неговата история е много поучителна днес, когато различни популисти, включително с неофашистки наклонности, отново излизат на мода. През същата година се създава и Коминтернът, който става важен политически инструмент в ръцете на Сталин.

Сухият режим в САЩ, чрез който процъфтява бизнесът на мафията, се установява по същото време.

Преди 100 години България подписва Ньойския договор, който и до днес тежи на националното ни самочувствие. А на власт идва лидерът на БЗНС Александър Стамболийски. Неговото управление е съществена глава от гражданската война у нас, която на ниво политически дебати продължава и до днес.

Не може да се отрече положителното развитие, което светът постигна през последните 100 години. Към момента обаче се забелязва известен застой и дори връщане назад. Винаги има защо да се вглеждаме по-внимателно в историята, особено в такива моменти. За да не се окажем, без да разберем, в исторически епохи, които до скоро смятахме за безвъзвратно отминали.

Мирният договор, който доведе до нова война

Парижката мирна конференция започва работа през януари 1919 г. Нейната цел е да уреди международното положение след завършилата няколко месеца по-рано Първа световна война. Делегацията на Германия дори не е допусната до участие в преговорите.

В края на юни е подписан договорът с Германия, известен като Версайски мирен договор. Той налага изключително тежки санкции върху победената страна.

Областите Елзас и Лотарингия, в чийто етнически състав преобладава германският етнос, са предадени на Франция. Северна Ютландия е върната на Дания, областта около Познан е предадена на новосъздадената Полска република, Горна Силезия – на новосъздадената Чехословакия и на Полша, Данциг (днешен Гданск) става свободен град и др.

На Германия са отнети всички колонии. Наложено е да разпусне своята наборна армия, която е била около 8 млн. души, и да създаде професионална армия, която да е от около 100 хил. души. Репарациите, които Германия трябва да плати, са 132 млрд. марки (днешният им еквивалент е около 440 млрд. долара).

Договорът обявява Германия за единствен виновник за Първата световна война. Именно тази клауза отеква най-болезнено сред германското общество. Тя наистина е доста нелогична. Първата световна война избухва, защото Германия иска да се сдобие с колонии, каквито Англия и Франция вече отдавна имат. По каква логика този, който иска да има колонии, е по-виновен от този, който вече ги има, е доста интересен въпрос. Със сигурност вината за тази война е най-малкото споделена.

Фрагмент от картината на Уилям Орпен „Подписването на мира в Огледалната зала” на 28 юни 1919 г. във Версай.

Франция е страната, която лобира най-много за сурово наказание над Германия. Трябва да се изтъкне, че сред страните победителки се чуват и по-разумни гласове. Великобритания обявява френската политика за алчна и отмъстителна. САЩ така и не подписват договора. Дори в самата Франция има гласове, че това не е мир, а примирие за 20 години. Тези гласове се оказват пророчески. Всъщност едва ли е било много трудно да се прогнозира, че т.нар. Версайска система, чиято основна цел е унижението на Германия и нейните съюзници (вкл. България), няма да изкара дълго. Един от големите уроци на историята е, че само със сила, агресия и унижение няма как да се постигне стабилност.

Днес, 100 години по-късно, в Европа много често се чуват гласове за това, че всяка страна трябва да гледа първо своите национални интереси и след това общоевропейските. Тези гласове са особено силни сред различни популистки формации. А у нас подобно говорене се чува дори от партии, които твърдят, че са системни. Истината обаче е доста по-различна. Ако всяка страна гледа първо своите национални интереси, това няма да доведе до нищо друго освен до нови войни. Тези войни, при наличието на съвременните оръжия, биха могли да се окажат фатални изобщо за съществуването на човечеството. Това е големият урок от Първата световна война, който светът не научи и затова тя бе последвана от Втората. Този урок бе научен след втория голям конфликт през XX в., който приключи със създаването на Европейския съюз.

Към ЕС днес има много критики. Част от тях, разбира се, са основателни. Всички, които критикуват съюза обаче, не трябва да забравят едно – че неговата основна цел е осигуряването на мир в Европа: чрез фактическо премахване на границите, чрез създаване на общ пазар, общи институции, а защо не и някакъв вид обща държава в някакъв бъдещ момент. Тази основна цел ЕС, при всичките му недостатъци, успява да изпълнява вече почти 70 години. Съюзът е най-голямото политическо постижение на Европа за цялата й история. Той е сравним с империите, съществували в миналото, които също са успявали да осигурят мир и икономически прогрес на континента. Но между ЕС и империите в миналото има една огромна разлика. Тези империи са създадени със силата на оръжието, докато всички членове на съюза са влезли в него доброволно, осъзнавайки, че това е единственият правилен път за развитие както на Европа, така и на всяка европейска страна.

През тази година предстоят избори за европарламент, които се очертават като изключително важни за бъдещето на ЕС. Отсега е ясно, че т.нар. евроскептични партии ще имат по-сериозно политическо представителство. Изключително важно е обаче европейските избиратели да си припомнят поуките отпреди 100 години, когато отидат да гласуват за своите евродепутати. Защото ако ЕС се разпадне, това ще върне европейската история назад с много повече от 100 години.

Българският национален идеал – край или ново начало

Страницата с подписите на Борис III, Александър Стамболийски и Михаил Маджаров на ратификацията на Ньойския договор.

1919 г. е преломна и в историческото развитие на България. Страната е част от лагера на победените и победителите се разправят жестоко с нея чрез Ньойския мирен договор, подписан на 27 ноември. Според договора България предава на кралството на сърби, хървати и словенци (бъдещата Югославия) Западните покрайнини – областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Беломорска Тракия отива към Гърция. Южна Добруджа, загубена по време на Междусъюзническата война от 1913 г., остава в пределите на Румъния, въпреки че е освободена от героичната Българска армия, която е воювала през Първата световна война за нея, включително срещу Русия.

Репарациите, наложени на България, са 2,25 млрд. златни франка. В процентно съотношение спрямо тогавашната българска икономика те са по-тежки дори от тези, наложени на Германия. Българската армия е сведена до 30 хил. души.

Ньойският договор е повратен момент в българската история, чиито последици ни тежат и до днес. Той оставя дълбока рана в душата на българите, защото този договор е фактическият край на мечтата за това всички българи в Мизия, Тракия и Македония да живеят в една държава.

Именно от този момент нататък у българското общество се наслоява убеждението, че независимо какво направи България, независимо какви подвизи извърши Българската армия, независимо колко е справедлива българската кауза, то всичко това няма никакво значение. И в крайна сметка най-важно е какво ще решат т.нар. Велики сили. Ньойският договор прекъсва българския възход. Днес може да звучи невероятно, но преди Балканските войни, 30 години след Освобождението на България, страната е била смятана за икономическо чудо, а българският лев е бил конвертируема валута. До подобен икономически възход Третата българска държава повече никога не е достигала.

Договорът от Ньой очертава днешните граници на България с едно много важно изключение – през 1940 г. си връщаме Южна Добруджа. Този голям успех е резултат от новия подход на българските политици, които се опитват да ревизират несправедливия мирен договор по дипломатически път, като се стремят да получат само това, което е възможно.

Поуките от Ньой са много и някои от тях като че ли започват да се забравят.

Първо – до това крушение се стига заради неразумната политика на тогавашните управляващи в България. За Междусъюзническата война от 1913 г. вината е на цялото българско общество, което е било опиянено от победите в Балканската война и доста неразумно е вкарало страната във война с всичките й съседи. Влизането на България в Първата световна война обаче е било предшествано от сериозни дискусии. И гласовете, които разумно са изтъквали, че Германия няма как да спечели войната, защото няма ресурсите на Англия и Франция, са били достатъчно много. Въпреки това тогавашните управляващи и лично цар Фердинанд вкарват България на страната на Германия.

От друга страна, вече е минало достатъчно време и може би трябва да сме по-снизходителни към тогавашните управленски елити. Факт е, че те не постигат националния ни идеал в неговата цялост. България обаче е била в много трудна ситуация, защото срещу нея по силата на географията са били всичките й съседи. Всички те са се надявали да получат по нещо от българското етническо землище. При тези условия трябва да се признае, че постигнатото от нашите предци със Съединението, войните и Крайовската спогодба никак не е малко.

Най-важното от днешна гледна точка за България обаче е същото, което е най-важно и за цяла Европа. ЕС спомогна за установяването на траен мир. Същият този ЕС реализира до голяма степен българския национален идеал. Откакто България е член на съюза, ние на практика нямаме граница с Гърция и Румъния. С други думи, от Дунав до Бяло море, северната и южната граница на българското етническо землище, територията вече е една. Източната граница е известна – Черно море. Сега на дневен ред е осигуряването на западната граница на българското етническо землище – Охрид и Ниш. Това ще се случи, когато Македония и Сърбия влязат в ЕС. В този смисъл всеки, който е против ЕС, е всичко друго, но не и български патриот.

Стамболийски – държавникът, който ни доведе до гражданска война

Александър Стамболийски влиза за пръв път в изпълнителната власт в правителството на Теодор Теодоров в началото на 1919 г. Той го оглавява, след като Теодоров отказва да приеме условията на Ньойския договор. Именно Стамболийски е българският министър-председател, чийто подпис стои под договора. В средата на следващата година са проведени парламентарни избори, след които БЗНС вече има самостоятелно правителство.

Във външната си политика Стамболийски се опитва да преодолее международната изолация на България. Включително чрез сближаване с кралството на сърби, хървати и словенци. Той дори подкрепя създаването на южнославянска федерация, което обаче му създава противници в средите на ВМРО. Премиерът обаче не се притеснява особено от това и дори изпраща войски срещу комитите.

Във вътрешната си политика Стамболийски провежда реформи, които са в услуга на селяните – по това време те са 80% от населението на България. Той се оформя като авторитарен лидер, подпомаган от т.нар. Оранжева гвардия – паравоенна организация, която често извършва политически репресии срещу лидерите на буржоазните партии. Любим похват на Оранжевата гвардия е да реже насилствено брадите на омразните буржоа.

Така постепенно Стамболийски губи влияние във всички обществени прослойки освен сред селяните. Тяхното мнозинство обаче не е достатъчно, за да го задържи на власт. Срещу Стамболийски са жителите на градовете, армията, ВМРО. Така се стига до преврата от 9 юни 1923 г. Стамболийски е свален от власт, а няколко дни след това зверски убит от членове на ВМРО. По-късно същата година БКП, по внушение на Москва, вдига т.нар. Септемврийско въстание. Заради всички тези събития в продължение на няколко години в България цари политически терор. Негови жертви стават мнозина комунисти и земеделци, но и видни интелектуалци.

Александър Стамболийски с членове на българска делегация на конференция в Генуа.

Стамболийски безспорно е човек с държавнически качества, които му признават дори неговите политически противници. Мнозина от неговите съратници обаче са демагози с неособено високо ниво на образование и възпитание. Самият Стамболийски в един момент се самозабравя и решава, че няма от какво да се притеснява, след като печели внушителни изборни победи.

Управлението на Стамболийски е един от най-важните епизоди от гражданската война в България, която на ниво публични дебати продължава и до днес. Все още у нас няма единен прочит на миналото, а споровете за това кой е крив и кой е прав – БЗНС и БКП или буржоазните партии, се разгарят с пълна сила при всеки повод.

Факт е, че управлението на БЗНС е било авторитарно. Защитниците на Стамболийски обаче изтъкват, че докато Оранжевата гвардия е рязала бради, то превратаджиите от 9 юни са рязали глави.

Има обаче и нещо друго. На никого в България не му минава и през ум да празнува 9 юни 1923 г. или 19 май 1934 г. Докато 9 септември 1944 г. все още е най-големият празник за голяма част от българите. И се отбелязва тържествено пред паметниците на Съветската армия, която е завладяла България малко преди 9 септември и е сложила във властта своите протежета. Докато това продължава, националното помирение и единният прочит на историята, включително за управлението на Стамболийски, са невъзможни.

Коминтернът – диктатура на пролетариата. И на Сталин

През 1919 г. е създаден Комунистическият интернационал, известен още като Коминтерн, или Трети интернационал. Той съществува до 1943 г., а седалището му е в Москва. Коминтернът е продължение на марксисткото крило в предишни интернационали. Целта му е да мобилизира и финансира комунистическите партии в цял свят за световна революция, сваляне на капитализма, установяване на диктатура на пролетариата и изграждане на социализма и комунизма по света.

Инициативата за създаването на Коминтерна е на Ленин. А победата на революцията от 1917 г. дава сериозен тласък за създаване на комунистически партии в Европа и Америка.

Втори световен конгрес на Комунистическия интернационал. На преден план вляво е Владимир Илич Ленин.

На седмия конгрес на Коминтерна през 1935 г. за негов генерален секретар е избран Георги Димитров. В доклада си на този конгрес той излиза с тезата, че комунистите трябва да се обединят с всички политически течения в борбата срещу фашизма. С тази си теза той противоречи на Сталин. Идеите на Димитров обаче са приложени от френската и испанската комунистическа партия в техните страни.

Постепенно Сталин се отказва от утопичните идеи на Ленин за международна пролетарска революция. Тя му струва много средства като финансиране, а ползата от дейността на платените от него политици из Европа е почти никаква. Така се стига до масови сталински чистки в периода 1937-1939 г., жертва на които стават много видни фигури. Под ударите на НКВД, ръководено от Лаврентий Берия, попадат и българи. Така Коминтернът губи своя авторитет, а недоволните от политиката на Сталин създават през 1938 г. Четвърти интернационал.

В началото на Втората световна война Москва налага на компартиите да заемат позиция за неучастие. Сталин всячески се опитва да запази пакта Рибентроп–Молотов, сключен между СССР и Германия през 1939 г. Това довежда до напускането на Интернационала на френската и английската комунистическа партия. След като Хитлер напада СССР, Коминтернът променя позицията си. В разгара на войната Интернационалът е разпуснат, като това е жест на лоялност към западните съюзници на СССР.

БКП е сред учредителите на Коминтерна и той има водеща роля в политиката на партията в България. Именно под натиска на Коминтерна е обявено Септемврийското въстание от 1923 г. Интернационалът подпомага партизанското движение у нас по време на войната. Той обаче има пагубно въздействие върху българските национални интереси. В средата на 30-те години на XX в. по идея на Сталин се решава да се създадат „македонска”, „добруджанска” и „тракийска” народност, като се имат предвид българите, останали извън пределите на България. Под ръководството на Коминтерна се създават близките до БКП ВМРО (обединена) и Добруджанска революционна организация, правят се опити да се привлекат тракийските дружества. Тази политика е едно от обясненията на поведението на БКП, след като идва на власт през 1944 г. Партията прибързано отзовава българските войски от Беломорието и Македония. А малко по-късно чрез репресии се опитва да наложи на българите от Пиринска Македония македонско самосъзнание.

За времето на своето съществуване Коминтернът се трансформира от инструмент за световна революция в оръжие за имперските амбиции на Русия. Част от наследството му е фактът, че дори и днес има много съмнения, че БСП, която наследи БКП след 1989 г., не е нищо друго освен изпълнител на политиката на Москва.

През последните години пък мнозина смятат, че популистите в европейските страни не са нищо друго освен оръдия на Русия. Историята на Коминтерна е убедително доказателство, че Москва има традиции в провеждането на своята политика чрез подставени лица.

Когато фашизмът беше на мода

Бенито Мусолини.

Началото на фашизма също е през 1919 г. На 23 март Бенито Мусолини създава първата организация на своята партия. Фашизмът възниква като алтернатива на либерализма, марксизма и традиционния консерватизъм. Често фашизмът е определян като крайно дясно политическо движение, но той има твърде много допирни точки и с крайната левица.

Според фашистите след Първата световна война либералната демокрация е излишна и обществото трябва да се мобилизира в тоталитарна еднопартийна държава, която да се ръководи от силен лидер. Фашистите приемат политическото насилие за средство за постигане на национално обновление. Те се обявяват за смесена икономика, чиято цел е икономическа самодостатъчност на държавата, която да се постигне чрез протекционизъм.

„Фашо” означава сноп пръчки. Подобен сноп, образуван около брадва, е древноримски символ на властта.

Фашистите изповядват идеята за еднопартийна държава и смятат, че нациите и расите са в постоянен конфликт, поради което само силните от тях могат да оцелеят. Те обвиняват либералните демокрации в създаването на класови конфликти, а комунистите – в експлоатирането им. Фашистите отхвърлят личния интерес и се обявяват за „трети път” в икономическата политика, различен от индивидуализма на капитализма и от контрола на държавния социализъм. Те пропагандират правителствен контрол над отделните икономически сектори и работническата класа.

През 20-те години на XX в. симпатизант на фашизма е дори Уинстън Чърчил. Той вижда в него основно средство за борба срещу комунизма и Русия. Болшевишката революция и страхът от нейното разпространение из Европа са едни от основните причини за възхода на фашизма както в Италия, така и в други държави.

Специално в Италия фашизмът става популярен и заради разочарованието на италианците след Първата световна война. Страната е сред победителките, но не получава това, което й се полага според преобладаващото обществено мнение. Победата е наричана „осакатена”. Същевременно сред градския пролетариат все повече се разпространява марксизмът. Фашистите успяват да внушат на населението, че ще създадат един по-спокоен и по-добре уреден капитализъм.

Мусолини става премиер през 1922 г., като правителството е коалиционно. Преходът към диктатура се извършва плавно. През 1926 г. опозиционните движения са забранени, а през 1928 г. в парламента вече влизат само кандидати, които са предварително одобрени от фашистите.

Шест години по-късно синдикатите и работодателските организации са реорганизирани в 22 фашистки корпорации.

Властта се концентрира в Големия фашистки съвет.

Мусолини започва нахлуване в Етиопия и оказва подкрепа на Франко в Испания. Заради тези си действия той изпада в международна изолация, която го сближава с Хитлер. През 1938 г. в Италия са прокарани и антисемитски закони.

В крайна сметка Италия е на страната на губещите през Втората световна война. А самият Мусолини е публично екзекутиран от италианските партизани.

Фашизмът е най-големият успех на онези, които отричат либералната демокрация. Гласовете против демокрацията стават все по-силни и в нашето съвремие. Затова е хубаво да не се забравя какво се случва, когато демокрацията бъде отхвърлена.

Утре във втората част - "Великата илюзия на старите Велики сили", четете как точно преди 100 години Америка се оказа на кръстопът между Обществото на народите, Червеното лято и Сухия режим.

------

Този материал е публикуван в броя на сп. "Клуб Z" през февруари 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.

Коментари

Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Поздравлаение за г-н Любен Обретенов !

Аз от своя страна най-скромно ще отбележа безвъзвратно ускореното разединение на българския народ през това столетие след ненужното Септемврийско въстание 1923 г., когато брат стреля срещу брата и ръцете на българите почервеняват от кръвта на родните им братя и сестри за наслада на Комунистическия империализъм. След 1923 г. с руско инженерство се създаде мощно интересчийско предателско русофилство, което продължава да тлъстее и в днешни дни. След падането на комунизма Руската империя ни направи още един голям „подарък” – създаде прокремълското Доганово ДПС. Така разединението в българското общество навлезе в необратима фаза.

Единственият политически инструмент, който може да обедини българското общество и да осигури на българите мир и просперитет, се нарича ЕС, най-високата благородна точка до сега на обществено политическо развитие в света.

От нас, българите, зависи дали искаме да сме вътрешно разделени, мизерни и да продължаваме да харизваме България на „Освободителката” си, или на евроизборите най-после ще се осмелим и подкрепим светлината пред озлоблението и мрака!

Машаала

Ашколсун Машаала на г-н Обретенов. Едно малко допълнение, България също и дава най много жертви в ПСВ в жива сила на глава от населението!

"By the autumn of 1918, approximately 900,000 Bulgarian men, nearly 40 percent of the male population, had been conscripted. The army suffered 300,000 casualties, including 100,000 killed, the most severe per capita losses of any country involved in the war."

https://www.britannica.com/place/Bulgaria/World-War-I

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво очаквате да се случи на новодомците от ГЕРБ?