Преди няколко хиляди години науката е бил занаят на отбрани хора. В голяма степен такива, които не е трябвало да се бъхтят ежедневно за храната си, и са можели да отделят време на по-приятни занимания (нашите любимци, древногръцките философи). Или други, чиято работа е ставала далеч по-лесна с малко мислене преди да се захванат за нея (египетските математици и архитекти, например). През Средновековието пък често науката е била хоби на някой джентълмен, занимаващ се иначе с далеч по-доходен занаят (много средновековни математици и други учени са били по професия адвокати, чиновници, имаше дори и едни художник)

В 21-ви век обаче науката е навсякъде. Резултатите й, поне. И естественото любопитство на човека го кара да търси обяснения как нещата около него работят. А огромната информационна система, която медиите са ни осигурили през последния век и половина, е винаги радостна да помогне.

Но има един проблем – съвременният човек не иска да прекара 4-5 години в изучаването на клетки, механизми, числа, вещества и прочие. Той иска нещата прости, смилаеми, лесни за разбиране.

Журналистите това и предоставят, но то не винаги се оказва вярно. Затова ви представям пет мита, за чието универсално разпространение е виновна нашата гилдия:

 

1. Хората използваме едва 10% от мозъка си

Трудно е да се проследи откъде идва тази фантасмагория, която наскоро бе и повод за филм (Луси, където Морган Фрийман го повтори с авторитета на доктор и световен мозъчен експерт). Едно от предположенията – с идването на ранните технологии за сканиране на мозъка, днес превърнали се в ПЕТ скенерът и ядрено-магнитния резонанс, някои учени са установили, че по време на една задачка (редене на пасианс, например), само малка част от невроните в мозъка са активни.

От там нататък някой ентусиазиран колега просто е прочел набързо изследването и е излязъл със сензационното заглавие, което се повтаря от вестници, списания и телевизии вече поне 30 години.

Нашият неизвестен, дори митичен колега обаче е изпуснал важна бележка – по време на друга задача (слушане на музика, да речем) други 10-тина процента от мозъка са се активирали. В крайна сметка за едни 24 часа използваме целия потенциал на сивото си вещество. За различни задачи и според различни стимули. По-сложни и комплексни задачи могат да размърдат и доста повече неврони от тези вълшебни 10% (например четенето на Клуб Z}.

Защо журналистите обичат да повтарят този мит? Може би някои просто се нуждаят от деликатен начин да обидят читателите си. Без те да го разберат.

2. Езика ни има отделни зони за различните вкусове – сладко, солено, кисело

През 1942 година харвардския психолог Едуин Боринг попада на интересна статия на немски език – написана през 1901 г. от Дейвид Хених. Ентусиазиран от идеите в нея, Боринг я превежда на английски, и от там, разбира се, я подхващат и медиите. Накрая теорията в този сгрешен превод отива и в учебниците по биология.

В преводът на Боринг става ясно, че сензорите ни за вкус върху езика са разпределени като на карта – отзад, например, усещаме горчивото, а на върха – сладкото.

Хених обаче е имал съвсем друго предвид – определени части на езика имат малко по-голямо струпване на рецептори за сладко или солено, но имат и от всички останали. Можете да проверите сами – сложете си малко сладолед отстрани на езика, където уж са солените рецептори. Повторете експеримента от двете страни, после по-назад, докато сладоледа свърши.

Този мит и така обичан от журналистите, защото дава простичка картинка, която можем да пъхнем където и да е – дори с два реда текст под нея, всичко е напълно ясно.

3. Можем да видим Великата китайска стена от Луната

На 20-ти юли 1969 г. Нийл Арстронг стъпва на Луната. Освен малката подскачаща разходка, носи със себе си и камера. И тогава виждаме първите снимки на собствената си планета, накратко – целият ни свят на парче хартия 10х15.

Няма да намерите снимка от Луната, на която да се вижда Великата Китайска стена. Въпреки размерите си, разстоянието е просто твърде голямо. А много от снимките, които уж са от Луната, са направени от сателити много по-близо до Земята.

При идеално време, някой от тези близки сателити могат и да хванат огромния китайски зид.

Но би звучало страхотно човечеството да е построило нещо, което да променя лицето на планетата ни дори от друго небесно тяло, нали? И нашите колеги са решили, че ще ви хареса.

4. Вселената е оцветена в дълбоко червено, искрящо зелено, потрепващо синьо

Откакто телескопът Хъбъл щррака фотоси из нашата и съседните галактики, имаме прекрасни фотоси на мъглявини, галактики, звезди. Повечето – обагрени в красиви шарки, съзадващи причудливи форми, сякаш да ни напомнят кой е най-големия творец.

Но има една важна подробност – телескопът Хъбъл, и другите като него, всъщност нямат  цветно филмче. Нямат и камера. Това, с което са въоръжени, е огромно количество сензори за светлина.

На базата на тях се създава изображения, които после едни учени момчета доукрасяват. Не с цел сензация – напротив, всичко е чисто научно. За да се даде идея на човек как би изглеждала галактиката ни, например, цветовете се докарват до това как би изглеждала, ако наистина застанем отстрани и я огледаме добре.

Но огромните газови облаци, които са мъглявините, са напълно изкуствено оцветени – и ако се разходим до тях с някой имперски звезден разрушител или „Ентърпрайз“, ще изглеждат доста по-скучно. Идеята на цветовете е да визуализират свойства, които са иначе невидими за човешкото око. Например – различните газове, които съдържа мъглявината. Цветовете на горната мъглявина, Котешкото око, например, са избрани според честотите на отделни части от снимката. Едни оцветяваме в зелено, други в червено, трети в синьо и хоп – красива картинка.

А за журналиста е далеч по-лесно да драсне два реда под снимката за красотите на Вселената, вместо да ви обяснява това.

5. Големият Чикагски пожар е причинен от крава, ритнала фенер.

Един исторически мит за финал – и то напълно „узаконен“ в обществото над век.

През 1871 г. в Чикаго пламва пожар. Разпростира се бързо и обхваща почти целия град. Загиват над 300 души, близо 100000 остават без дом, щетите са за над 200 милиона долара (вероятно милиарди в днешни пари).

Чикагският ни колега Майкъл Ахърн попада на страхотна история, която бързо се приема за официална версия. Госпожа Катрин Олийри споделя пред него, че пожарът е започна, когато една от дойните й крави е ритнала запален фенер в плевнята. Сухото сено пламнало, и оттам пожарът лесно се разпространил из града.

Читателите поглъщат историята с кеф. Нищо не изглежда по-сладко от това една трагедия да е причинена от иначе дребен, незначителен инцидент.

През 1893 г. обаче Ахърн признава, че историята е измишльотина. Това не е голямо утешение за госпожа Олийри, която умира през 1895 г., години наред тормозена от хората заради пожара. През 1997 г. историкът Ричард Бейлс убеждава Чикагският градски съвет най-после да оправдаят госпожа Олийри и кравата й.