Тя е нещо толкова фино, безтелесно, ефирно и бързо бягащо, че въобще не е сигурно дали съществува.  Любовта ни в тези времена. Не знам по-масово търсена и трудна за улавяне „животинка”... Нещо като измисленото създание Паксъм на Мечо Пух или думичката спунк, която Пипи Дългото чорапче си изобретява и тръгва да търси какво да кръсти с нея.

При наличие на хора като Шекспир и Валери Петров няма как да ви шашна с красиви слова за любовта. И няма и да опитвам. Мога само да знам това, което знам – че неспирно говорим за нещо, което нямаме.

Пътувах с един човек - седеше във влака, пиеше евтина бира от пластмаса и мечтаеше. Очевидно най-добрите му времена са били други, а последните (минимум) няколко дни беше преживявал по гарите или по Морската градина на Варна, не знам... Но мечтаеше за уиски с шоколад... Разпита ме страстно, надълго и нашироко какво мисля за една определена марка уиски. Казах му, че нищо не мисля, защото не пия уиски. А в себе си си казах – какво значение има какво мисля за еди кое си уиски с или без шоколад, като сме в скапания влак, 2-ра класа, мирише и пием евтина бира.

И оттам се сетих, че това е приложимо за всичките ни „духовни ценности”. Точно такива са всички наши балонни мечтания – на съвременния човек.

По-лицемерно време от това не вярвам да е имало. Отвсякъде те спамират с някакви възвишени ценности - някаква любов, някакви сополиви семейни идилии, свобода, братство, равенство... Най-често, за да ти продадат нещо – секс, нова пералня или ипотека, все тая.

И, парадоксално, до колкото повече хора стига пиарът на „истинските неща” – защото медиите са колос - толкова по-жестокосърдечни, студени и затворени ставаме. И отчаяни.

Да, склонни сме да обичаме, да се самораздадем, да бъдем прекрасни, да отворим сърцето си, ОБАЧЕ, само ако... И отпред паркира камионът с ако-та. За да понесе водопада на нашите възвишени чувства, обектът трябва:

а) да ходи на опера редовно...

б) да не се бута в метрото...

в) да не носи зелени чорапи...

г) да не е от Перник...

... и т.н., и т.н. до плюс безкрайност.

Някаква рядка порода заек, който го има само в зоопарка, защото иначе бяга. Къде ти заек, заекът има сърце на мъж – зайче! Това е любовта ни. В зоопарка седи здраво заключен (е, ако не е в Ловешкия) и оклюмал. Можем да платим билетче и да го разгледаме в неделя с децата.

Не, вежливостта не е любов – вежливостта е просто добри обноски. Можеш цял живот да отваряш вратата на бабата от 5-ия етаж и пак да си студен като лед 9 на Вонегът.

Любовта не е и секс. Можеш цял живот да си „услужваш” с тялото на някой, защото ти е кеф за половин-един час. Това не означава любов, означава обратното - егоизъм. Между другото, заради тази често срещана грешка, бракоразводното има повече фенове и от Григор Димитров.   

Любовта не е просто да си обичаш децата. Това са инстинкти и ги има и при зверовете.

Не на последно място любовта не е и проповед – да приказваш неща, които не живееш. Със смътната фикция, че е възможно да принасяш полза на другите само с красноречие, с думите си, ако делата ти са на другия полюс. От това пък, освен протестантите, добре поминуват и политиците.

Представям си на днешно време, ако някой те срещне и ти каже онова: възлюби ближния като себе си, какво ще му отговориш: „Абе, я...”

Обратно – гневът ни избухва като ебола в африканска държава. Ние сме префинено кротки, стига да не ни докоснат „по мазола”. Ако това стане, настава взрив. Да изреждам ли само колко обиди има в този иначе вълшебен език, който толкова много обичам?

Страхувам се, че човеколюбието ни не е дори и заек – нещо, което лесно рипа и бяга. То е нещо, което е отдавна избягало. Помним го смътно само по картинки от книжките, колкото да го преподаваме на подрастващите.

Любовта ни е Великденския заек – нещо, което изобщо не съществува. Плод на автор, който е взимал халюциногени.