„400 червени Лили Марлен цъфтят около лъва на НДК”. Това заглавие на сайта „Столица”, бе споделено от зам.-кмета на София по културата Тодор Чобанов преди три дни. Лъвът, разбира се, не е „на НДК” – това е „Войнишкият лъв” на скулптора Михаил Михайлов, част от монумента на загиналите от Първи софийски и Шести търновски полкове, чието възстановяване е обещано от Столична община.

Но не лъвът, а Лили Марлен бе тази, която предизвика съмнения, въпроси и обвинения – ако не в споделяне на симпатии към нацизма, то в невнимателен избор на думи. Аргументите на критиците бяха, че „Лили Марлен” (това е песен, а не човек) е била любима на германските войници по време на Втората световна война, а днес вдъхновява участниците в Луков марш. Това вероятно е така – повечето от тези момчета надали знаят за „Лили Марлен” нещо друго, освен че е немска песен от времето на Хитлер. А тя всъщност е много повече.

Луковите момчета едва ли четат (и то точно „Площад Славейков“), но ето малко допълнителна информация:

Песента е композирана през 1937 г. от Норберт Шулце, плодовит автор на шлагери, който е бил женен за Ива Ваня (Иванка Янакиева) – българка с кариера в германското кино през 30-те години – която през 1942-ра също записва „Лили Марлен”. Вярно е, че през 1940 г. Шулце става член на Националсоциалистическата партия и започва да пише и пропагандни песни, но „Лили Марлен” не е от тях.

Първоначално мелодията е писана за реклама за паста за зъби. Що се отнася до текста, той е създаден още през 1915 г. от популярния немски писател Ханс Лайп (издаван и у нас по времето на социализма) и разказва за един войник, който тъгува по своето момиче. Истинският нацист не би тъгувал, напротив – той би направил на момичето три деца, които един ще станат отлични войници и ще умрат за Райха. Макар и с известно закъснение, Йозеф Гьобелс също се сеща за този аргумент – но за това след малко.

В началото на Войната песента бързо се превръща в хит (тогава му казвали шлагер) и сред войниците от Вермахта. Тя е сред малкото записи, които германското радио излъчва от Белград за войските си в Африка и я пускат всеки ден. Но военните искат да слушат записа отново и отново, а и цивилни граждани започват да пишат до радиото със същата молба.

През същата 1941 г. германският министър на пропагандата и информацията нарежда песента да не се пуска повече по войнишките радиостанции, тъй като е твърде „упадъчна и депресивна” и изобщо не достатъчно „военна”. За правоверните нацисти песента изглежда антивоенна, близка дори до измяна, а за първата ѝ изпълнителка Лале Андерсен се смята, че съчувства на евреите. Песента е забранена, а Андерсен и Шулце са обвинени в „морален саботаж срещу националните идеали”. Тя е поставена на практика под домашен арест, а на него му е наредено да композира музика, възхваляваща нацистките идеи.

Германска пропагандна картичка, разпространявана в Париж

Фелдмаршал Ромел не се съгласява с Гьобелс и моли Радио „Белград“ да пуска песента всяка вечер. Гьобелс е принуден да даде заден и да се преструва, че нацистите харесват песента. Шулце и Андерсен тръгват на национално турне из Германия.

Британските войски в Африка също хващат емисиите на германското радио и любовния копнеж по Лили скоро завладява и тяхната армия. Войниците започват да припяват на радиоапаратите с оригиналните немски думи, което предизвиква известно объркване сред командния състав. В отговор на обвиненията, че войниците пеят вражеска песен на немски език, възниква предложението да бъде преведена на английски, което е направено бързо – песента е записана от Ан Шелтън, а Би Би Си започва да я популяризира възторжено. Текстът не е преведен буквалено, не е и декларативно антивоенно изявление, а сладко-горчива тъга по далечна любов.

„Лили Марлен” има и няколко руски версии (една от тях е включена в песнопойката на Руската освободителна армия, която се е била на страната на хитлеристите), а друга с пародиен текст на немски, който би трябвало да деморализира германски войници, е включвана от руските фронтови радиопрограми. Години по-късно и Йосиф Бродски прави руски текст за „Лили Марлен”, но не превод от оригинала, а вариации по пародийния червеноармейски вариант.

Песента допада много и на американските войници, които я свързват с единствената Марлен, която познават – Марлене Дитрих. Актрисата живее и работи в САЩ от началото на 30-те години и никога не е крила негативното си отношение към нацизма. През 1935 г. по време на гостуването ѝ в Лондон, представители на Гьобелс се свързват с нея с предложения да се върне, за да се снима в германски пропагандни филми. Тя категорично отказва. През цялата война Дитрих пее и „Лили Марлен” на живо пред войници, а през 1944-а я записва, при това в два варианта – на немски и на английски.

Във Франция Сузи Солидор я записва на френски, сред изпълнителите се включва и Вера Лин (онази, за които пеят „Пинк Флойд” в The Wall). Следват още много записи – на Бинг Кросби, Едит Пиаф, Пери Комо, Жан Клод Паскал…

Ханс Лайп умира през 1982 г., Норберт Шулце почина през 2002-ра. А „Лили Марлен” е жива и здрава. През 2006 г. компанията „Bear Family Records“ издава бокссет със седем диска – „Lili Marleen an allen Fronten“ (Лили Марлен по всички фронтове), с близо 200 версии на „Лили Марлен” на 48 езика, сред които иврит и латински, и книжка със 180 страници.

***

Така че в „Лили Марлен” няма нищо лошо. По време на най-кръвопролитната война в историята на човечеството една песен предизвика всеобщ копнеж за мир и любов и кара войниците да мислят и въздишат и по любимите си. Напук на всякакви нацисти, пропагандисти, комунисти, политкомисари, фашисти, империалисти и милитаристи. Какво по-хубаво от това?

Що се отнася да Войнишкия лъв, около него няма тонколони, от които да звучат националсоциалистически маршове. Има червени роза от сорта „Лили Марлен”, селектиран от германски градинар през 1959 г. И важният въпрос не е защо „Лили Марлен”, а не примерно „Роза Дамасцена” – а кога Общината ще изпълни обещаното и ще възстанови Войнишкия паметник.

Площад Славейков