Свикнали сме да възприемаме възхода на средната класа, например в Китай или Арабския свят, като ключова стъпка към появата на отворените общества и световния либерален ред.

Специалистите ни уверяваха, че икономическата либерализация ще открие път за влиятелни средни класи, които след време ще предизвикат демократизация на управлението.

Прикрито в подобна теза е презумпцията, че активните средни класи са ключови за триумфа на политическата свобода.

Но през последното десетилетие тези надежди бяха натрошени. Глобалният възход на средните класи не доведе до политическа либерализация.

Точно обратното: в Африка, Азия и Близкия изток не наблюдаваме демократически реформи, докато сегменти от европейската и американската средни класи, изплашени от бързите социо-икономически трансформации на нашето време, се доверяват на антилиберална демагогия.

Въпросът е - защо политолозите повярваха на средната класа?

Като за начало, историята е напълно красноречива - средните класи често са били на фронтовите линии в борбата за политическа свобода. През модернизма градските средни класи се превърнаха в мощни социални групи. 

Заели отредено място между аристокрацията, от една страна, и селяните и работниците, от друга, те започнаха да събарят една по една привилегиите на старите, авторитарни елити, в борба за защита на частната собственост, свободата на словото, конституционните права и върховенството на закона. 

Замислете се над централната роля на средните класи във великите буржоазни революции от края на XVIII в. и началото на XIX в. (най-вече в Атлантическия свят), от средата на XIX в. (основно в Европа) и в началото на XX в. (предимно в Азия). Всички те целяха да ограничат властта на монархията.

Средната класа обожава антилиберализма

Заради тези събития учените от XX в. свързаха развитието на социо-икономическите структури с формите на политическия ред. 

"Няма буржоазия, няма демокрация", изтъкна социологът Барингтън Мур в класическата си книга "Социалният произход на демокрацията и автокрацията".

Подобни идеи бяха изразявани от поддръжници на теорията за модернизацията.

Но всички специалисти бяха информирани от селективен прочит на историята. По-внимателно изследване на миналото разкрива, че средните класи често застават на страната на антилибералните форми на управление, когато са заплашени да загубят привилегиите и социалната си стабилност.

През целия XIX в., златния век на буржоазията, средните класи в повечето страни по света живяха в автокрации и не винаги се бориха за повече политическа свобода. Сред малките изключения са Великобритания и САЩ.

Изплашени заради нарастващата сила на работническите класи, части от средните класи дори приветстваха ограниченията на политическата свобода.

През 1842 г. германският революционен поет Хайнрих Хайне, по това време изгнаник в Париж, отбеляза, че политиките на средните класи са "мотивирани от страх", тъй като те с впечатляваща готовност са готови да се откажат от идеалите си, за да защитят социо-икономическото си надмощие над по-долните класи.

Теорията му бе потвърдена от провалените революционни движения на 1848 г., които на много места бяха изоставени от панираните средни класи, изплашени от плебейската ярост и политическото участие на пролетариите.

Публичната подкрепа за фашизма

Колониализмът също разкри вродените противоречия на буржоазните средни класи - колониалният расизъм не бе премахнат въпреки прокламираното универсално равенство между хората.

Средните класи от XIX в. не бяха загрижени от социалната и политическа изолация на голяма част от обществото - малцинства, жени, работници. Неравенствата, било то етнически, полови и социални, бяха допуснати от средните класи въпреки универсални ценности като свободата, равенството и гражданството.

В навечерието на Първата световна война европейската буржоазия застана на страната на национализма, милитаризма и расизма.

Най-екстремният исторически пример обаче е значителната публична подкрепа за фашистки режими в междувоенния период. Тя не идваше само от ниските класи, но също и от значими части на висшата буржоазия.

Изплашени от комунизма средните класи в Европа подкрепиха крайнодесни диктатори и се отказаха от идеалите на либералната демокрация и парламентаризма.

Автократи като Мусолини, Франко и Хитлер предложиха защита за частната им собственост. Карл Шмид - прочутият защитник на Хитлер, заяви, че само авторитарна държава може да гарантира това.

Едвард Бенеш - чехословашкият либерален политик коментира поведението на средните класи от политическото си убежище в Лондон през 1940 г.

"Средните класи осъзнаха, че политическата демокрация, доведена до логичната си развръзка, може да предизвика социална и икономическа демокрация и затова започнаха да виждат в авторитарните режими спасение от социалната революция на работническите и селските класи".

Антилиберализмът на средните класи

Средните класи не са априорни двигатели на политическата либерализация.

Те могат лесно да инициират репресивен авторитаризъм, ако се страхуват от загуба на влияние и богатство. Историята на противопоставянето на средната класа срещу принципите на всеобщата свобода, равенство и гражданство може да бъде разглеждана като част от тъмната страна на модерността.

Така е описана от Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно - двете основни фигури на Франкфуртската школа, в тяхната класика от 1947 г. „Диалектика на Просвещението“.

Средната класа винаги е била двулична. Тя приема или се отрича от либералните модели на модерността в зависимост от социалните, икономическите и политическите обстоятелства.

През последните години бяха публикувани множество публикации, които оплакват кризата на средните класи на Запада.

Всички тези експерти работят с презумпцията, че средните класи са бастиони на либералните, отворени общества и че само техният спад може да застраши демокрацията.

Разбира се, ерозията на средните класи е проблем. Но има и друга заплаха, която не обсъждаме достатъчно - техния политически антилиберализъм.

В борбата си да съхрани социално-икономическото си положение част от средната класа се обръща към протестите и вярва, че популистките лидери ще защитят интересите ѝ. Елитарните и прогресивните партии трябва да спрат да мислят, че средната класа винаги ще ги подкрепя.

Историята показва как подобно високомерие често води до бедствие. Средните класи все още могат да бъдат спечелени, но политическите лидери трябва да работят усърдно, за да им спечелят доверието. Пренебрегването им би било опасно за тях и за нашите общества.

Анализът на Дейвид Мотадел е публикуван в "Ню Йорк Таймс", откъдето е препечатан.