Неволно се заглеждам във вестника на един чичка и виждам топзаглавието с ония огромните, „сензационните” букви – знаете ги: „СЦЕНАРИСТИТЕ НА „СЕВЕР ЮГ” ИСКАЛИ ДА УБИЯТ ДЖЕМРЕ”.

Разстроих се – културни хора, кинаджии, а сега ще лежат за опит за убийство. А турската полиция  не си поплюва...

Шегувам се, разбира се, но се замислих как за всяко нещо има вариант А и Б – зависи как ще го погледнеш. Сега мога да си кажа –А: егати простаците, как може да се занимават с такива глупости... Или Б: Писнало му е на народа от грозната ни гледка, тежко му е и търси отдушник...

И тогава се усмихнах на чичката и си продължих, без да го осъждам. А префъцуненият интелектуалец у мен обидено са завря някъде да си чете Пол Гимар.

Централна гара. Надпис за топла храна от типа „домашни гозби” – като го видиш, винаги е добре да бягаш възможно най-надалеч. Женица – очевидно току що слязла от влака от някоя далечна дестинация. Взела си е малка купичка картофки, но дълго и задълбочено си търси стотинките в торбата, а отзад се трупа аритметична прогресия от хора, подскачащи на един крак от нервност. Това много го обичам – първо чакаш половин лунен цикъл на опашката, но накрая, като напазаруваш, започваш да си търсиш парите, сякаш току що е слязла от небето новина, че от днес се плаща. Жената надълго и нашироко се интересува от един шницел – защо е лют, колко е лют, пише ли изобщо всъщност, че е лют и си разказва историята: „... Защото ще го нося на болен човек”.

„Ама оу, като е болен, да не е умрел – кво му е да яде люто?!”, накрая се изнервя чичкото в гише-кухнята.

Вариант А ви е ясен: „Аман от селяни!” Вариант Б е, че просто прихвам да се смея – не се оправя жената и толкоз. А и защо умрелите не бива да ядат люто – мистика...

Отчаянието е много опасна работа. Както и оптимизмът де, но сега не се занимаваме с него...

Ето например това прекрасно момче – Григор Димитров. Отивам да пия бира всеки път, когато бие. (То и когато падне и когато въобще не е играл, отивам, но сега не се занимаваме с това.) Истината е, че той е наистина един великолепен, млад гигант... И не само като спортист. И това го знам още преди телевизията да покаже как помага на онова момиче – припаднало, или каквото там беше. Такъв, между другото, е и Ноле за сърбите – помните как излезе да спасява хора в една буря...

Та на Гришо дори и това, че ходи с рускиня, ще му го простим – толкова е грандиозен!

Обаче си мисля – вариант А: Дали му се радваме просто от чисто сърце, от цялата си душа, както безспорно му се полага съвсем заслужено. Или Б: Всъщност е и малко тъжно, че му се радваме френетично, защото сме толкова унили, толкова смачкани и депресирани в тази територия България, че ни е просто единствената радост. Откакто няма САЩ 94... Оцелялата въпреки сценаристите Джемре не я броим в радостите.

Всичко е въпрос на поглед. И промените вътре в човека са най-трудната революция. Най-тежкото нещо, но и най-важното, най-сериозното. Което може да ти се случи, а може и не. 

Иначе, да - животът е пълен с несправедливости. Като например тази, че именно телефоните с тъч-скрийн, вдигаш с някакво сложно хлъзгане настрани, а не с „тъч” – т.е. – просто да натиснеш „зелената слушалка”. Или като тази – Стивън Хокинг, като е най-великият мъж на съвремието, защо не му се лепят всички мацки? А?

Не ни е лесно. Повечето хора са катастрофално депресирани, защото си мислят, че проблемът им са парите. Истината е, че проблемът сме си ние, хората.

На парите им е все тая.

И затова например всеки може да види как монасите на Атон буквално светят, въпреки че притежават по едно съдрано расо и компромисни обувки. Въпреки, че за нас Атон е просто дестинация от брошурите на фирмите, а кръстът е просто украшение за врат.