Ad Config - Website header

 

Article_top

Доц. д-р Даниел Вачков е историк, завършва магистратура през 1990 г. в Софийския университет "Св. Климент Охридски". През 1998 г. става доктор на науките (PhD). Специализира в икономическа и стопанска история на България след 1878 г. От 1999 г. е научен сътрудник, а сега и директор на Института по история към БАН. Автор на 3 монографии, десетки статии и студии, автор на 2 учебника и едно помагало по история.

Имам чувството, че понякога в обсъждането на проблемите с образованието се влага повече страст, отколкото компетентност. Освен директор на Института по история към БАН, Вие сте и преподавател и автор на учебници. Вашето мнение за програмите и съдържанието на учебниците по история какво е?

Сега влиза в действие нова програма, която беше приета от Министерството на образованието. В нея има ново разпределение на учебния материал. Принципно се възнамерява общото изучаване на историята да приключва в десети клас, като след края на десети клас децата се явяват на едно външно оценяване по предметите, а последните две години са строго профилиращи. Всяко дете избира в каква насока ще се развива: природоматематичeска, хуманитарна и от тази гледна точка се приема, че всички трябва да минат общия курс по история до десети клас.

Имаме две ясно изразени нива – до десети клас и след това тези, които ще се профилират в хуманитарни специалности. Нещо като подготовка за университета, а които не могат да минат това външно оценяване след десети клас, отиват към някакво професионално насочване.

Миналата година написах учебник за седми клас, който включва нова обща история. Това лято започнах учебник за шести клас – от Възраждането до наши дни. Българска история се учи още веднъж, по-късно, в горния курс, а тези, чиято професионална насоченост включва история, имат много повече часове по предмета и по-подробно разработени теми.

Учебниците, които сега подготвяме за шести клас, имат идеята да представят една по-обща картина, без да се влиза в детайли. Освен че става дума за деца на 12-13 години, разглежданият период е труден за тях – от Възраждането до наши дни.

Май и за нас е труден...

Трудно е и е сложно да се напише учебник, който да не отблъсне децата от историята. Идеята ни в този случай е фактологическият материал да е малко, по-скоро да имаме разказ за общите неща, като се даде възможност в десети клас за едно по-подробно запознаване с фактите, а след десети клас, когато има и съответното профилиране, да се навлезе дълбоко в предмета. Това са идеите, но знаем, че в България обикновено има разминаване между първоначалната идея и крайния резултат.

Като проблем на изучаваната история се изтъква и фактът, че периодът на социализма не е добре застъпен.

Тази констатация е всеобща и тя е вярна. В никакъв случай няма преувеличение. Отбелязвам я и като човек, който преподава в училище.

Откъде идва проблемът? Първо, социалистическият период не е обособен самостоятелно, обикновено е комбиниран. Тук върви в сериозна конкуренция с периода на Възраждането, който е ключово важен, после – периодът на следосвобожденска България, полагане на основите на модерната държава и чак след това е той.

Това са големи периоди, които трудно се вместват в рамките на една учебна година и от тази гледна точка се стига до схематичност, колегите не успяват да предадат ритмично толкова много материал. За социализма остава малко време, въпреки че формално е заложен в програмата, има го.

А няма ли известно съзнателно бягане от темата?

Това е другият момент и той е значим, за да можем да си обясним проблема. От една страна – времето притиска. Но другото, което съществува, особено при горния курс: по различни причини този период е застъпен много слабо, а на матурите и кандидат-студентските изпити го няма, той просто е изваден от списъка с кандидатстудентските изпити.

От чисто прагматична гледна точка – това го прави неинтересен за учениците и този факт е неблагоприятен. Аргументът на университетите е, че конспектът ставал тежък. Вече 15-20 години няма теми по въпроса.

Промяната на тази странна ситуация от кого зависи?

Решението по въпроса се взима от Историческия факултет в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Обяснението е, че изпитът е много тежък. Това донякъде е вярно, но няма нито една тема за периода на социализма, дори основополагаща. Така самите преподаватели се демотивират.

Другият безспорен факт е, че при много от колегите отсъства каквото и да било желание този период да бъде преподаван. Носталгичните представи за онова време са същите, както в обществото. Като цяло текстовете в учебниците са написани критично към онези години.

Всъщност това, което аз виждам като най-сериозен проблем, е представянето на икономическото състояние на България в онези 45 години. В досегашните учебници много често се преекспонираха на първо място количествените показатели – на принципа на отчетите на комунистическата партия: построени са толкова заводи, фабрики, електроцентрали. Тези данни са исторически факт.

Важният въпрос е друг – да се покаже реално какво стои зад тези цифри. Много рядко се извеждат основните характеристики, а те са, че в голямата си част построените заводи са неконкурентни, не са изградени на пазарни принципи и механизми, изобщо не са подготвени за подобни условия. Създадени са да работят в парникова среда, при свръхпротекционизъм, който съществува в социалистическата система на администрираните пазари – Съветът за икономическа взаимопомощ, СИВ, който решава кой какво ще произвежда не по силата на свободната конкуренция, а според партийните решения и в зависимост от това кой генерален секретар успява в даден момент да се представи по-добре пред генералния секретар на КПСС.

От тази гледна точка често пъти се изтъква, че именно изключителното сервилничество на Тодор Живков пред Москва води до получаване на добри специализации в рамките на СИВ, без да се гледат най-важните икономически показатели: имаш ли суровини, потенциал, традиция. Решението се взима произволно. 

После се вижда, че продукцията не отговаря на нужното качество, ефективността е ниска, но високоемка като капитали, трудова сила, енергия. Продукцията е напълно неконкурентноспособна. Всичко се изкривява, най-вече пазарът и така нямаме реална представа какво е произведено като богатство.

Тези неща ги няма в учебниците. Факт е, че в нашата гилдия има откровено носталгично настроени хора; ако те решат да пишат – по-добре да не го правят. Разрушаването на икономиката, създадена при социализма, е заложено в начина, по който е изградена. Там  всичко е изкривено: данните за реалното производство не могат да очертаят печалбата, защото това  производство може да е направено на базата на загуби. Тези неща обикновено не се обясняват. А това създава трудности за преподавателите.

В три тома излезе "История на външния държавен дълг, 1878-1990".  Те навярно ще бъдат от голяма полза за изясняването на икономическото състояние в периода на социализма.

Там в най-чист вид се показва несъстоятелността на системата и натрупването на дълговете. Липсата на печалба при производството неминуемо се трупа във финансовата система и в един момент тя се парализира. При научните изследвания, работейки с документи, става ясно каква е ситуацията. Но в спомените на хората е друго и причините са много.

Какви са различията между натрупаните дългове след 1944 година и тези, които България прави преди това? Например така наречения стабилизиращ заем от 28-а година? Кои са критичните моменти?

Социализмът преживява три тежки дългови кризи, но по въпроса е наложено абсолютно информационно затъмнение. Документите, с които работихме, показаха кога са тези тежки финансови колапси.

Първият е в началото на шестдесетте години. Започва от края на петдесетте. След смъртта на Сталин, осем години след края на войната, обществата в социалистическите страни продължават да живеят изключително оскъдно. Лятото на 53-та година има вълнения в Берлин, които обхващат и други градове на Източна Германия. Тези протести показват проблемите, които руската доминация в Източна Европа ще има. Това са протести на работници, вече не могат да се използват идеологическите клишета за „лошата буржоазия“.

Това е първият сигнал, който получава Москва за преосмисляне на безумния курс на индустриализация. Възприема се така нареченият продоволствен курс за задоволяване на най-крещящите нужди на хората. Започва и леко размразяване в международните отношения, като при това обменът, макар и слаб между двете икономики показва колко неконкурентна е социалистическата. България започва да трупа дълг, сериозен дълг, чрез пасивно за нас търговско салдо.

1962-63 година нещата стават драматични, документите го показват, но обществото не знае за това. Тогава се издава закон, който обявява за държавна тайна практически всички макроикономически данни. Те са достъпни за много малък кръг от хора. Огромна  част не само от обществото, но и от фунционерите на партията, нямат представа за мащабите на кризата.

Как се решава проблемът? През 64-а година България изнася почти целия си златен резерв. Тодор Живков до последно отрича този факт, но документите категорично го показват. Мисля, че са 24 тона. Даваме ги на руснаците и те ги продават. При пълна тайна, защото нормална финансова система, оставена без грам злато в банката, трябва да стигне до пълен фалит. Получаваме и някаква помощ от руснаците.

Има известно закрепване, но нещата отново започват да се променят неблагоприятно в средата на 70-те години – свързано е със скока на цените на петрола. Коригират се и продажбите в рамките на СИВ – ако на световния пазар цените скачат пет пъти, в рамките на социалистическата общност те се увеличават два пъти, но и това е много. Така започва втората дългова криза.

Към 78-а година нещата стават много тревожни. Тодор Живков има едни писма до Брежнев – молби, плаче едва ли не, заявява, че иска целия контрол на българската икономика да се поеме от Москва. През лятото на 78-а година се срещат в Москва и Брежнев, като един цар, казва: ще им дадем на българите няколко милиарда, защото Тодор ми каза, че другарите имат проблем. Това поражда мита: „руснаците много ни помагаха“. Да де, но те държат жива една индустрия, която генерира предимно загуби. Поемането на част от тези загуби не прави индустрията по-добра. Решението за излизане от кризата отново не е икономическо. Българската икономика не преминава през един пречистащ процес.

Това продължава до 85-а година и Горбачов го спира. В тези помощи влиза и известният реекспорт на нефт, внесен от Русия – схема, която работи още няколко години. Дори има положителни резултати, дългът е почти стопен. Но продължава ниската ефективност на икономиката, проявяват се дългосрочните проблеми от кооперирането на земята. Появяват се така наречените лични стопанства - около милион и двеста-триста хиляди, които са раздадени и на селско, и на градско население, издигна се лозунгът за „самозадоволяването“.

Днес студентите много се забавляват, когато им го кажа, но бе наистина така – самозадоволяването бе издигнато в държавна политика. Данните показват нещо много интересно: там се произвежда при много по-висока ефективност: 5% от общото пространство дават 50% от доматите, зеленчуци, плодове при много по-висока ефективност. След 85-а година, когато така нареченото руско кранче бе затворено, нещата стават драматични. Въпреки, че данните пак бяха тайна, вече се носеше във въздуха, че дългът расте.

После се създадоха и много митове – те хвърляха известна светлина върху комунистическото управление, но същевременно се опитваха да омаловажат вината; излизаха книги със сензационни заглавия, че едва ли не дългът е следствие на огромна кражба. Внимателното проучване показва, че наистина има кражби, труден е контролът, има корупция наистина, но по линията на кражбите – дългът е под 10%. От общо 10-11 млрд. долара дълг,  делът от кражби е около 200 млн. Тази сума не може да доведе една държава до фалит. Чисто икономическите характеристики на строя формират този огромен дълг.

Говореше се и за страшните климатични условия. Сушата която ни удави... Въпреки, че излязоха книги, с точно представяне на картината и досега се промъква обяснението за демокрацията, която разрушила икономиката на социализма. Тези неща правят трудно и преподаването на периода.

Стабилизиращият заем от 1928 година, за който споменахте, е сключен от една нормална, работеща икономика, изградена на нормални принципи, създаваща печалба. Не голяма, не водеща, просто нормална. Този заем е важен, защото трябва да реши серия въпроси – свързан е с икономическото и политическото положение на България След войните от началото на столетието – изтощени финанси, изтощена икономика. След висока степен на мобилизация. При 4 млн. население – 850 000 хилядна армия, нещо колосално.

И още 250 000 бежанци – от Македония, Тракия и Сев. Добруджа. Дълго време те са на бюджета, докато се интегрират. Десет години огромен бежански проблем. България трябва да плати и част от сметката за войната, репарациите са около 2 млрд. и 250 млн. златни франка. В крайна сметка ние плащаме малка част от тези репарации. Оттук идва и финансовата нестабилност. Но ангажиментите към бежанците ни са изпълнени. Заемът има и заздравяващ ефект върху икономиката.

Обединена Европа има в миналото си тежки военни конфликти, в които всички от участниците са  проявявали бруталност. Как и трябва ли да се говори за това?

За тези травматични моменти в европейската история трябва да се говори с езика на документите. Архивите дават достатъчен материал по различните исторически събития. Балканската и междусъюзническата война, например, са много сложен период от историята на нашия полуостров. С много жестокост, войната носи страдание за всички. Затова е създадена Карнегиевата анкета, която разследва поведението на воюващите страни, тъй като става дума и за безчинства спрямо цивилното население. Тази комисия прави добросъвестно разследване и излиза с категорични заключения.

За чест на България, анкетата (неутрална като членове) подчертава, че извращенията, които има от страна на български войници и офицери над цивилно население, не са резултат на държавна политика. Взимани са най-строги мерки срещу такива прояви, има произнесени и смъртни присъди.

За жалост, случаите на жестокост спрямо българското население в Македония от страна на сръбската и гръцката армии са резултат от целенасочена държавна политика на нашите съседи. Да, периодът е драматичен, нещо като разделителна линия за страната ни, но ние трябва да го опознаем чрез документите. Това е проблем, по който трябва да се мисли и в България, и на европейско ниво.

 

Доц. д-р Даниел Вачков е историк, завършва магистратура през 1990 г. в Софийския университет "Св. Климент Охридски". През 1998 г. става доктор на науките (PhD). Специализира в икономическа и стопанска история на България след 1878 г. От 1999 г. е научен сътрудник, а сега и директор на Института по история към БАН. Автор на 3 монографии, десетки статии и студии, автор на 2 учебника и едно помагало по история.

Имам чувството, че понякога в обсъждането на проблемите с образованието се влага повече страст, отколкото компетентност. Освен директор на Института по история към БАН, Вие сте и преподавател и автор на учебници. Вашето мнение за програмите и съдържанието на учебниците по история какво е?

Сега влиза в действие нова програма, която беше приета от Министерството на образованието. В нея има ново разпределение на учебния материал. Принципно се възнамерява общото изучаване на историята да приключва в десети клас, като след края на десети клас децата се явяват на едно външно оценяване по предметите, а последните две години са строго профилиращи. Всяко дете избира в каква насока ще се развива: природоматематичeска, хуманитарна и от тази гледна точка се приема, че всички трябва да минат общия курс по история до десети клас.

Имаме две ясно изразени нива – до десети клас и след това тези, които ще се профилират в хуманитарни специалности. Нещо като подготовка за университета, а които не могат да минат това външно оценяване след десети клас, отиват към някакво професионално насочване.

Миналата година написах учебник за седми клас, който включва нова обща история. Това лято започнах учебник за шести клас – от Възраждането до наши дни. Българска история се учи още веднъж, по-късно, в горния курс, а тези, чиято професионална насоченост включва история, имат много повече часове по предмета и по-подробно разработени теми.

Учебниците, които сега подготвяме за шести клас, имат идеята да представят една по-обща картина, без да се влиза в детайли. Освен че става дума за деца на 12-13 години, разглежданият период е труден за тях – от Възраждането до наши дни.

Май и за нас е труден...

Трудно е и е сложно да се напише учебник, който да не отблъсне децата от историята. Идеята ни в този случай е фактологическият материал да е малко, по-скоро да имаме разказ за общите неща, като се даде възможност в десети клас за едно по-подробно запознаване с фактите, а след десети клас, когато има и съответното профилиране, да се навлезе дълбоко в предмета. Това са идеите, но знаем, че в България обикновено има разминаване между първоначалната идея и крайния резултат.

Като проблем на изучаваната история се изтъква и фактът, че периодът на социализма не е добре застъпен.

Тази констатация е всеобща и тя е вярна. В никакъв случай няма преувеличение. Отбелязвам я и като човек, който преподава в училище.

Откъде идва проблемът? Първо, социалистическият период не е обособен самостоятелно, обикновено е комбиниран. Тук върви в сериозна конкуренция с периода на Възраждането, който е ключово важен, после – периодът на следосвобожденска България, полагане на основите на модерната държава и чак след това е той.

Това са големи периоди, които трудно се вместват в рамките на една учебна година и от тази гледна точка се стига до схематичност, колегите не успяват да предадат ритмично толкова много материал. За социализма остава малко време, въпреки че формално е заложен в програмата, има го.

А няма ли известно съзнателно бягане от темата?

Това е другият момент и той е значим, за да можем да си обясним проблема. От една страна – времето притиска. Но другото, което съществува, особено при горния курс: по различни причини този период е застъпен много слабо, а на матурите и кандидат-студентските изпити го няма, той просто е изваден от списъка с кандидатстудентските изпити.

От чисто прагматична гледна точка – това го прави неинтересен за учениците и този факт е неблагоприятен. Аргументът на университетите е, че конспектът ставал тежък. Вече 15-20 години няма теми по въпроса.

Промяната на тази странна ситуация от кого зависи?

Решението по въпроса се взима от Историческия факултет в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Обяснението е, че изпитът е много тежък. Това донякъде е вярно, но няма нито една тема за периода на социализма, дори основополагаща. Така самите преподаватели се демотивират.

Другият безспорен факт е, че при много от колегите отсъства каквото и да било желание този период да бъде преподаван. Носталгичните представи за онова време са същите, както в обществото. Като цяло текстовете в учебниците са написани критично към онези години.

Всъщност това, което аз виждам като най-сериозен проблем, е представянето на икономическото състояние на България в онези 45 години. В досегашните учебници много често се преекспонираха на първо място количествените показатели – на принципа на отчетите на комунистическата партия: построени са толкова заводи, фабрики, електроцентрали. Тези данни са исторически факт.

Важният въпрос е друг – да се покаже реално какво стои зад тези цифри. Много рядко се извеждат основните характеристики, а те са, че в голямата си част построените заводи са неконкурентни, не са изградени на пазарни принципи и механизми, изобщо не са подготвени за подобни условия. Създадени са да работят в парникова среда, при свръхпротекционизъм, който съществува в социалистическата система на администрираните пазари – Съветът за икономическа взаимопомощ, СИВ, който решава кой какво ще произвежда не по силата на свободната конкуренция, а според партийните решения и в зависимост от това кой генерален секретар успява в даден момент да се представи по-добре пред генералния секретар на КПСС.

От тази гледна точка често пъти се изтъква, че именно изключителното сервилничество на Тодор Живков пред Москва води до получаване на добри специализации в рамките на СИВ, без да се гледат най-важните икономически показатели: имаш ли суровини, потенциал, традиция. Решението се взима произволно. 

После се вижда, че продукцията не отговаря на нужното качество, ефективността е ниска, но високоемка като капитали, трудова сила, енергия. Продукцията е напълно неконкурентноспособна. Всичко се изкривява, най-вече пазарът и така нямаме реална представа какво е произведено като богатство.

Тези неща ги няма в учебниците. Факт е, че в нашата гилдия има откровено носталгично настроени хора; ако те решат да пишат – по-добре да не го правят. Разрушаването на икономиката, създадена при социализма, е заложено в начина, по който е изградена. Там  всичко е изкривено: данните за реалното производство не могат да очертаят печалбата, защото това  производство може да е направено на базата на загуби. Тези неща обикновено не се обясняват. А това създава трудности за преподавателите.

В три тома излезе "История на външния държавен дълг, 1878-1990".  Те навярно ще бъдат от голяма полза за изясняването на икономическото състояние в периода на социализма.

Там в най-чист вид се показва несъстоятелността на системата и натрупването на дълговете. Липсата на печалба при производството неминуемо се трупа във финансовата система и в един момент тя се парализира. При научните изследвания, работейки с документи, става ясно каква е ситуацията. Но в спомените на хората е друго и причините са много.

Какви са различията между натрупаните дългове след 1944 година и тези, които България прави преди това? Например така наречения стабилизиращ заем от 28-а година? Кои са критичните моменти?

Социализмът преживява три тежки дългови кризи, но по въпроса е наложено абсолютно информационно затъмнение. Документите, с които работихме, показаха кога са тези тежки финансови колапси.

Първият е в началото на шестдесетте години. Започва от края на петдесетте. След смъртта на Сталин, осем години след края на войната, обществата в социалистическите страни продължават да живеят изключително оскъдно. Лятото на 53-та година има вълнения в Берлин, които обхващат и други градове на Източна Германия. Тези протести показват проблемите, които руската доминация в Източна Европа ще има. Това са протести на работници, вече не могат да се използват идеологическите клишета за „лошата буржоазия“.

Това е първият сигнал, който получава Москва за преосмисляне на безумния курс на индустриализация. Възприема се така нареченият продоволствен курс за задоволяване на най-крещящите нужди на хората. Започва и леко размразяване в международните отношения, като при това обменът, макар и слаб между двете икономики показва колко неконкурентна е социалистическата. България започва да трупа дълг, сериозен дълг, чрез пасивно за нас търговско салдо.

1962-63 година нещата стават драматични, документите го показват, но обществото не знае за това. Тогава се издава закон, който обявява за държавна тайна практически всички макроикономически данни. Те са достъпни за много малък кръг от хора. Огромна  част не само от обществото, но и от фунционерите на партията, нямат представа за мащабите на кризата.

Как се решава проблемът? През 64-а година България изнася почти целия си златен резерв. Тодор Живков до последно отрича този факт, но документите категорично го показват. Мисля, че са 24 тона. Даваме ги на руснаците и те ги продават. При пълна тайна, защото нормална финансова система, оставена без грам злато в банката, трябва да стигне до пълен фалит. Получаваме и някаква помощ от руснаците.

Има известно закрепване, но нещата отново започват да се променят неблагоприятно в средата на 70-те години – свързано е със скока на цените на петрола. Коригират се и продажбите в рамките на СИВ – ако на световния пазар цените скачат пет пъти, в рамките на социалистическата общност те се увеличават два пъти, но и това е много. Така започва втората дългова криза.

Към 78-а година нещата стават много тревожни. Тодор Живков има едни писма до Брежнев – молби, плаче едва ли не, заявява, че иска целия контрол на българската икономика да се поеме от Москва. През лятото на 78-а година се срещат в Москва и Брежнев, като един цар, казва: ще им дадем на българите няколко милиарда, защото Тодор ми каза, че другарите имат проблем. Това поражда мита: „руснаците много ни помагаха“. Да де, но те държат жива една индустрия, която генерира предимно загуби. Поемането на част от тези загуби не прави индустрията по-добра. Решението за излизане от кризата отново не е икономическо. Българската икономика не преминава през един пречистащ процес.

Това продължава до 85-а година и Горбачов го спира. В тези помощи влиза и известният реекспорт на нефт, внесен от Русия – схема, която работи още няколко години. Дори има положителни резултати, дългът е почти стопен. Но продължава ниската ефективност на икономиката, проявяват се дългосрочните проблеми от кооперирането на земята. Появяват се така наречените лични стопанства - около милион и двеста-триста хиляди, които са раздадени и на селско, и на градско население, издигна се лозунгът за „самозадоволяването“.

Днес студентите много се забавляват, когато им го кажа, но бе наистина така – самозадоволяването бе издигнато в държавна политика. Данните показват нещо много интересно: там се произвежда при много по-висока ефективност: 5% от общото пространство дават 50% от доматите, зеленчуци, плодове при много по-висока ефективност. След 85-а година, когато така нареченото руско кранче бе затворено, нещата стават драматични. Въпреки, че данните пак бяха тайна, вече се носеше във въздуха, че дългът расте.

После се създадоха и много митове – те хвърляха известна светлина върху комунистическото управление, но същевременно се опитваха да омаловажат вината; излизаха книги със сензационни заглавия, че едва ли не дългът е следствие на огромна кражба. Внимателното проучване показва, че наистина има кражби, труден е контролът, има корупция наистина, но по линията на кражбите – дългът е под 10%. От общо 10-11 млрд. долара дълг,  делът от кражби е около 200 млн. Тази сума не може да доведе една държава до фалит. Чисто икономическите характеристики на строя формират този огромен дълг.

Говореше се и за страшните климатични условия. Сушата която ни удави... Въпреки, че излязоха книги, с точно представяне на картината и досега се промъква обяснението за демокрацията, която разрушила икономиката на социализма. Тези неща правят трудно и преподаването на периода.

Стабилизиращият заем от 1928 година, за който споменахте, е сключен от една нормална, работеща икономика, изградена на нормални принципи, създаваща печалба. Не голяма, не водеща, просто нормална. Този заем е важен, защото трябва да реши серия въпроси – свързан е с икономическото и политическото положение на България След войните от началото на столетието – изтощени финанси, изтощена икономика. След висока степен на мобилизация. При 4 млн. население – 850 000 хилядна армия, нещо колосално.

И още 250 000 бежанци – от Македония, Тракия и Сев. Добруджа. Дълго време те са на бюджета, докато се интегрират. Десет години огромен бежански проблем. България трябва да плати и част от сметката за войната, репарациите са около 2 млрд. и 250 млн. златни франка. В крайна сметка ние плащаме малка част от тези репарации. Оттук идва и финансовата нестабилност. Но ангажиментите към бежанците ни са изпълнени. Заемът има и заздравяващ ефект върху икономиката.

Обединена Европа има в миналото си тежки военни конфликти, в които всички от участниците са  проявявали бруталност. Как и трябва ли да се говори за това?

За тези травматични моменти в европейската история трябва да се говори с езика на документите. Архивите дават достатъчен материал по различните исторически събития. Балканската и междусъюзническата война, например, са много сложен период от историята на нашия полуостров. С много жестокост, войната носи страдание за всички. Затова е създадена Карнегиевата анкета, която разследва поведението на воюващите страни, тъй като става дума и за безчинства спрямо цивилното население. Тази комисия прави добросъвестно разследване и излиза с категорични заключения.

За чест на България, анкетата (неутрална като членове) подчертава, че извращенията, които има от страна на български войници и офицери над цивилно население, не са резултат на държавна политика. Взимани са най-строги мерки срещу такива прояви, има произнесени и смъртни присъди.

За жалост, случаите на жестокост спрямо българското население в Македония от страна на сръбската и гръцката армии са резултат от целенасочена държавна политика на нашите съседи. Да, периодът е драматичен, нещо като разделителна линия за страната ни, но ние трябва да го опознаем чрез документите. Това е проблем, по който трябва да се мисли и в България, и на европейско ниво.

Коментари

Така е.

Съгласен съм с казаното от доц. д-р Вачков.

По отношение на изучаваната от учениците история - важно е да бъдат представени фактите такива, каквито са, но също така и да се наблегне на разказваческия елемент, защото само цифри и факти е доста сухо и досадно. Все пак в съвременната информационна ера не бива да се прекалява с информацията в учебниците - всяко дете, което иска да узнае повече, може да потърси допълнителна информация в Интернет или в библиотеките. Би следвало все повече учебни помагала, книги и архивни единици да бъдат достъпни онлайн, защото това е бъдещето.

Колкото до последната част от интервюто - чест прави на българската държава, че е сдържала агресията спрямо цивилното население в районите с военни действия, за разлика от сръбската и гръцката. Дано някой ден да получим признание за всичко това.
смехурко's picture
смехурко
смехурко

Интелигентен анализ!

Има ли обаче кой да му обърне внимание, за да съкратим и този агонизиращ пост социалистически период?

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета