Ad Config - Website header

 

Article_top

Тъкмо бях приет в университета, когато за пръв път опитаха да ме вербуват. Един другар дойде вкъщи и ми каза, че искат да ме пренасочат към арабска филология, след което щели да ме пращат по света. Започнах да бръщолевя, че искам да се занимавам с литература - и така проведохме дълъг разговор за късия разказ и романната форма. Вторият път беше десетина години по-късно, а похватът - новаторски. Получих писмо по пощата, в което пишеше горе-долу следното: Във връзка с Вашата молба за постъпване на работа, моля явете се едикъде си, лейтенант едикой си. Вече бях женен и една цяла безсънна нощ трябваше да обяснявам на жена си, че никакви молби не съм подавал и изобщо нямам представа за какво става дума. На сутринта събрах смелост и се обадих на въпросния офицер, който ми обясни: „Това беше един начин да Ви поканим на работа“.

С това #MeToo* не опитвам да си припиша добродетел - правил съм компромиси като всеки, преминал през онова време, като при това съм живял в по-добри условия от повечето семейства и затова ми е било по-лесно. Просто се надявам, че ако някой от тия двама глупци пусне в обращение разговора ми за късия разказ или писмото-уловка, това няма да бъде лепнато върху мен завинаги. Надявам се, че ще има хора, които ще се опитат да разберат живота ми в цялост, към какво съм се стремил, къде съм грешил, къде съм отстоявал принципи.

Да поговорим за Юлия Кръстева

Поводът да говоря това е избликът на страсти около папките на ДС, посветени на Юлия Кръстева. Вече ме обвиниха, че не съм специалист по досиетата - да, не съм, говоря от житейски опит и здрав разум.

Това, което прочетохме, е неуспешен опит за разработка, приложени са разговори по теми, свързани с френската политическа действителност, биографични справки, интервю за „Нувел обсерватьор", та дори протест на Кръстева и съпруга ѝ заради това, че българските власти не пускат родителите ѝ да видят внука си. Върху цялото това безсмислие е залепено едно магическо агентурно име и ето, че глобалният скандал е готов. Научих, че преди време имало дори фикционален роман, където Кръстева е обрисувана като агент, който ликвидира своя учител - семиотика Ролан Барт. Забавно до едно време, но после - истински страшно. Защото става дума за международно опозоряване на един от най-известните българи. Битка с младежкия ѝ маоизъм, със сложните психоаналитични идеи? Стягане на поотпусналия се антикомунистически фронт? Или просто завист към успелия сънародник?

Затова тук призовавам към разбиране - умение, което в епохата на туитър май започваме да губим. Формализмът на „картончетата“ нанесе сериозна вреда не само на отделни хора, но и на самия дебат за комунистическото минало. Той се превърна в някакъв тъп шлагер, който журналистите подхващат, когато няма други теми.

В най-общи линии обвинението срещу Кръстева гласи, че била получила стипендия да замине за Франция. С други думи: не е била никакъв борец, а човек на режима. Лично аз не съм срещал текстове, в които тя да се изкарва дисидент. Знаем, че преди да замине, е сътрудничила на Комсомола, имала е някаква лична близост там, която ѝ е помогнала. Който е живял по онова време, вероятно помни принципа на заложниците: някой високопоставен гарантира за теб, а ти се чувстваш задължен да не правиш много резки движения, за да не му навредиш. Даваме си сметка също така, че тя оставя семейство в България. Защо не е напсувала вербовчиците, защо си е говорила с тях? Ами затова. По същата причина, поради която аз разговарях тогава за литературните жанрове.

Ако опитаме да разберем цялостно ситуацията, вероятно ще се запитаме защо ѝ е притрябвало тъкмо на нея - попаднала в най-престижния интелектуален кръг, омъжена за богат писател, добила международна слава - да сътрудничи на едни такива загубени служби. Какво - да не би да са ѝ плащали? И ако наистина им се е продала, защо не е стъпвала в България до посещението на Митеран през 1989 година, когато най-после посмява да посети болния си баща под „чадъра“ на височайшето посещение. Върхът на всичко е аргументът „досието е прочистено“. Защо, от кого - за президент на България ли се е готвила? Липсата на доказателства като доказателство срещу човека. Какво друго да очакваме, когато работата на паметта попадне в ръцете на ченгета?

Минало, което не минава

Някои смятат, че формализмът на Комисията по досиетата може да се излекува с пълно отваряне на архивите - да чете кой каквото иска. Както казваше Горбачов - да лекуваме недостатъците на социализма с повече социализъм. Не, лавината от папки и картончета рискува да задълбочи този проблем: през ден някоя медия ще изважда нова вкусна историйка за известен човек, за да си вдига тиража, докато накрая комунизмът окончателно се превърне във фентъзи сериал. Това е работа, с която трябва да се захванат специалисти. Специалисти, които да тълкуват, да събират информация от различни канали, да работят професионално с архиви, спомени, интервюта. Институтът за близкото минало, създаден от проф. Знеполски, прави нещо такова вече от години, а учените, работещи там, едва ли могат да бъдат заподозрени в симпатии към стария режим.

Не, не съм против огласяването на това трудно минало, но ми се иска това да не се прави формално, а с разбиране и с усет за цялостния исторически процес. Хубаво е например да знаем, че някой е бил сътрудник на службите, ако този човек се опитва да се впише в новия демократичен свят с ореола на дисидент. Много пъти сравняваха покойния Богдан Богданов с Юлия Кръстева, но неговият случай е съвсем различен. Кръстева няма никакви амбиции в България, докато проф. Богданов влезе в 1990-те като автентичен антикомунист, което определено тласна кариерата му - от посланик, през шеф на „Отворено общество", до създател на Нов български университет. Не е лошо да има яснота, когато един сътрудник като г-н Каракачанов става натовски министър на отбраната. Когато някакъв бизнесмен изведнъж приватизира държавни активи с незнайно какви пари. Някой навредил на някого, съсипал му живота. Подобни случаи изискват спокойна интерпретация, а не сензации.

* Идея на Миглена Николчина: да разказваме за своите съприкосновения с ДС.

Текстът е публикуван в "Дойче веле"

 
Снимки 2 юлия кръстева 4

Тъкмо бях приет в университета, когато за пръв път опитаха да ме вербуват. Един другар дойде вкъщи и ми каза, че искат да ме пренасочат към арабска филология, след което щели да ме пращат по света. Започнах да бръщолевя, че искам да се занимавам с литература - и така проведохме дълъг разговор за късия разказ и романната форма. Вторият път беше десетина години по-късно, а похватът - новаторски. Получих писмо по пощата, в което пишеше горе-долу следното: Във връзка с Вашата молба за постъпване на работа, моля явете се едикъде си, лейтенант едикой си. Вече бях женен и една цяла безсънна нощ трябваше да обяснявам на жена си, че никакви молби не съм подавал и изобщо нямам представа за какво става дума. На сутринта събрах смелост и се обадих на въпросния офицер, който ми обясни: „Това беше един начин да Ви поканим на работа“.

С това #MeToo* не опитвам да си припиша добродетел - правил съм компромиси като всеки, преминал през онова време, като при това съм живял в по-добри условия от повечето семейства и затова ми е било по-лесно. Просто се надявам, че ако някой от тия двама глупци пусне в обращение разговора ми за късия разказ или писмото-уловка, това няма да бъде лепнато върху мен завинаги. Надявам се, че ще има хора, които ще се опитат да разберат живота ми в цялост, към какво съм се стремил, къде съм грешил, къде съм отстоявал принципи.

Да поговорим за Юлия Кръстева

Поводът да говоря това е избликът на страсти около папките на ДС, посветени на Юлия Кръстева. Вече ме обвиниха, че не съм специалист по досиетата - да, не съм, говоря от житейски опит и здрав разум.

Това, което прочетохме, е неуспешен опит за разработка, приложени са разговори по теми, свързани с френската политическа действителност, биографични справки, интервю за „Нувел обсерватьор", та дори протест на Кръстева и съпруга ѝ заради това, че българските власти не пускат родителите ѝ да видят внука си. Върху цялото това безсмислие е залепено едно магическо агентурно име и ето, че глобалният скандал е готов. Научих, че преди време имало дори фикционален роман, където Кръстева е обрисувана като агент, който ликвидира своя учител - семиотика Ролан Барт. Забавно до едно време, но после - истински страшно. Защото става дума за международно опозоряване на един от най-известните българи. Битка с младежкия ѝ маоизъм, със сложните психоаналитични идеи? Стягане на поотпусналия се антикомунистически фронт? Или просто завист към успелия сънародник?

Затова тук призовавам към разбиране - умение, което в епохата на туитър май започваме да губим. Формализмът на „картончетата“ нанесе сериозна вреда не само на отделни хора, но и на самия дебат за комунистическото минало. Той се превърна в някакъв тъп шлагер, който журналистите подхващат, когато няма други теми.

В най-общи линии обвинението срещу Кръстева гласи, че била получила стипендия да замине за Франция. С други думи: не е била никакъв борец, а човек на режима. Лично аз не съм срещал текстове, в които тя да се изкарва дисидент. Знаем, че преди да замине, е сътрудничила на Комсомола, имала е някаква лична близост там, която ѝ е помогнала. Който е живял по онова време, вероятно помни принципа на заложниците: някой високопоставен гарантира за теб, а ти се чувстваш задължен да не правиш много резки движения, за да не му навредиш. Даваме си сметка също така, че тя оставя семейство в България. Защо не е напсувала вербовчиците, защо си е говорила с тях? Ами затова. По същата причина, поради която аз разговарях тогава за литературните жанрове.

Ако опитаме да разберем цялостно ситуацията, вероятно ще се запитаме защо ѝ е притрябвало тъкмо на нея - попаднала в най-престижния интелектуален кръг, омъжена за богат писател, добила международна слава - да сътрудничи на едни такива загубени служби. Какво - да не би да са ѝ плащали? И ако наистина им се е продала, защо не е стъпвала в България до посещението на Митеран през 1989 година, когато най-после посмява да посети болния си баща под „чадъра“ на височайшето посещение. Върхът на всичко е аргументът „досието е прочистено“. Защо, от кого - за президент на България ли се е готвила? Липсата на доказателства като доказателство срещу човека. Какво друго да очакваме, когато работата на паметта попадне в ръцете на ченгета?

Минало, което не минава

Някои смятат, че формализмът на Комисията по досиетата може да се излекува с пълно отваряне на архивите - да чете кой каквото иска. Както казваше Горбачов - да лекуваме недостатъците на социализма с повече социализъм. Не, лавината от папки и картончета рискува да задълбочи този проблем: през ден някоя медия ще изважда нова вкусна историйка за известен човек, за да си вдига тиража, докато накрая комунизмът окончателно се превърне във фентъзи сериал. Това е работа, с която трябва да се захванат специалисти. Специалисти, които да тълкуват, да събират информация от различни канали, да работят професионално с архиви, спомени, интервюта. Институтът за близкото минало, създаден от проф. Знеполски, прави нещо такова вече от години, а учените, работещи там, едва ли могат да бъдат заподозрени в симпатии към стария режим.

Не, не съм против огласяването на това трудно минало, но ми се иска това да не се прави формално, а с разбиране и с усет за цялостния исторически процес. Хубаво е например да знаем, че някой е бил сътрудник на службите, ако този човек се опитва да се впише в новия демократичен свят с ореола на дисидент. Много пъти сравняваха покойния Богдан Богданов с Юлия Кръстева, но неговият случай е съвсем различен. Кръстева няма никакви амбиции в България, докато проф. Богданов влезе в 1990-те като автентичен антикомунист, което определено тласна кариерата му - от посланик, през шеф на „Отворено общество", до създател на Нов български университет. Не е лошо да има яснота, когато един сътрудник като г-н Каракачанов става натовски министър на отбраната. Когато някакъв бизнесмен изведнъж приватизира държавни активи с незнайно какви пари. Някой навредил на някого, съсипал му живота. Подобни случаи изискват спокойна интерпретация, а не сензации.

* Идея на Миглена Николчина: да разказваме за своите съприкосновения с ДС.

Текстът е публикуван в "Дойче веле"

Коментари

Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Точно пък Ивайло Дичев, който казват, че е бил

любовник на Юлия Кръстева и Миглена Николчина, която направи кариера покрай нея! Да не говорим, че именно тя я е поканила в редакционната колегия на Литературен вестник, поради което и беше отворено досието и сега бърза да контрира скандала, защото се чувства виновна.

Хм

Властта е целта на всяка тайна мрежа. Предимството, което се получава с участието и в нея. Няма разлика между мотивацията на Гестапото и на Сабина. Няма разлика между мотивацията на щатния сътрудник Красимир Гергов и вербувания Карък. Всички те са "авторитети", произведени от системата. С отварянето на досиетата става ясно как са станали "авторитети". Да, много досиета са унищожени, но механизмът за производство на авторитети е все същия. И по това се познават.
Произвеждаш "авторитет", група "авторитети" печелят избори и доминират политиката докато мрежата завладее държавата. Това е завладяната олигархична държава, започната с липсата на лустрация, отвързан лев и закъсняла приватизация, дала възможност за формиране на "национален капитал" от "авторитетите" на Партията и създадената от нея ДС.

Та така, Дичев. Оказа се, че може паметник на Левски без бесило. Може и паметник на Самуил без ослепени воини. Поздрави на Моника.
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Дичев, не лъжи!

Който е чел досието знае, че родителите на ЮК са пускани многократно във Франция и при поредния "разговор" с ченгето тя иска те да дойдат КОГАТО НА НЕЯ Й Е УДОБНО! Заради удобството! Да не бъдат един по един, а заедно и когато трябва. Ето за такова нещо тя търси контакт с ДС. И няма нужда да наричаш "службите" загубени. Защото същите загубени служби по същото време са готвели убийството на Борис Арсов в Дания и са успели да го отвлекат от там и да го убият тук! Малко по късно същите "загубени" служби са убили Георги Марков в Англия. И разбира се, че е важно дали досието е било прочиствано. Това значи, че е имало важни свидетелства, които не бива да стават публично достояние. Никой няма да си рискува положението да прочиства приказки за психоанализа или семиотика или някаква популярна в тесен левичарски кръг пост....-критика.
anelia mileva's picture
anelia mileva
anelia mileva

Insider

Макар и да съм съгласна с това, което казвате, не обвинявайте в лъжа г-н Дичев: той има право да търси отговори на някои въпроси. И със сигурност е прав, че много повече трябва да се говори за онези, които, въпреки излезлите на бял свят досиета направиха (и то каква) политическа кариера или застанаха начело на най-различни организации, институции, комисии и.т.н.
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Г-н Дичев не търси отговори на въпроси,

а има готов отговор, на чиято валидност настоява. Разбира се, че за всички трябва да се говори. Но колкото е по-голям авторитетът на една личност, толкова по-голям е залогът. Със своето дискредитиране ЮК дискредитира и всички, които се идентифицират с нея по някакъв начин - българи като нея, хуманитарии като нея и пр. И ще трябва да понесе срама (по липса на друго наказание).

Опозоряването на сътрудничилите на КДС

се е случило, когато са сътрудничили. Сега не се "опозоряват", а просто се разбира, че са се опозорили.

Колкото за тая "жертва на режима", откакто се разбра, че е не само с досие, ами и с прочистено досие, нещата са повече от ясни.

Няма какво повече да се обсъжда дори и има само една причина да се продължава с темата - апологетика от подобните на нея.
Artur Schopenberg's picture
Artur Schopenberg
Schopenberg

Естетически мизантропи

Може би защото са грозни и естественото им поведение ги прави незабележими, групичка университетски преподаватели - Николчина, Дичев и подобия ни досаждат претенциозно с:
- притоплено левичарство;
- зазубрени празни думи;
- търкаляни на боязливи клишета;
- героични, лишени от морал пози;
- некадърническа солидарност.

Всичко това навява миризлива скука и отсъствие на вкус. Липса на просветление и домашно възпитание. Левичарите, дори хибридните, лабораторните и анимационните, никога не разбират дълбочината и всеобхватността на правилото:
ТАКА НЕ СЕ ПРАВИ
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Идеята на Миглена Николчина

#MeToo означава "и аз бях доносник". Е, доносник ли беше, Дичев? Не. Дошли ченгетата да пробват синчето на Стефан Дичев. Той обул кафявите гащи и не посмял да им каже не, а им разправял за кратки литературни форми. Това обаче въобще не го доближава до агент "Сабина". Хайде да видим колко от онези академични персони и артистични интелигенти, на които извадиха досиетата ще напишат #MeToo. Те дори не се обаждат по повод на ЮК. А Миглена Николчина и Ивайло Дичев могат да се героизират колкото искат с измисления си кръг Синтез, в който - по време на Перестройката - са разтягали нео-марксистките локуми.

Стига с тази ЮК

Че долно червено зло се разбра. Тази кака е стояла до Митеран при срещата с нашите "дисиденти"..... ченге до ченге!
След 30 години така ли ще коментираме Мария Габриел?

Не, Марийка ще я коментираме само по един начин,

като дребна кокошарска крадла, пестяла по няколкостотин евра на месец от общинския наем.

Дясна европейска българка.
Blagovesta Vasileva's picture
Blagovesta Vasileva
тутифрути

ако е така

да съди ДС офицерите споменати в разработката за набеждаване, съставяне на невярна, фалшива информация и причиняване на морални вреди. Тук или във Франция.
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Не може да ги съди,

защото е изтекъл срокът на давност. Да не говорим, че много от тях са покойници като въпросния Лука Драганов, на когото праща картичка от Белгия с поздрав "Да живее народната власт". Но дори когато този срок не беше още изтекъл никой от вопиещите, че досиетата им са фалшифицирани не заведе дело. Не вярвам просто да не са се сетили. Единственото спечелено дело е срещу комисията по досиетата и е на лекар от Бургас, който еднозначно си е бил доносник, но не е трябвало да му отварят досието.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Одобрявате ли съживяването на проекта за АЕЦ „Белене“?