Ad Config - Website header

 

Article_top

Нещо става по върховете на властта у нас – нещо толкова примитивно, че се налага да върнем на въоръжение стари оръжия, за да се опитаме да се догадим какво става.

След като Бойко Борисов върна болшевишкия модел на структуриране на властта, то и ние сме принудени да се върнем към онзи аналитичен инструмент – „съветология”, някога разработен, за да може да бъде анализиран режимът в Съветския съюз.

Болшевишкият модел е характерен с това, че се стреми да концентрира цялата възможна власт в един човек. Тъй като това е невъзможно, този един човек се обгражда с приближени, които: а/ го пазят от бунтове и протести; б/ му създават пропагандно покритие; и в/ получават срещу тези си услуги благини. 

Проблемът обаче е това, че освен задачи и благини хората в обкръжението на Единия получават и парчета власт, която цялата е уж в неговите ръце; ама не е. А там, където има власт, има и борба за нея. Всеки се опитва да увеличи своето парче власт, отнемайки от останалите. 

Точно с анализа на това кой увеличава или губи властта си навремето се занимаваше „съветологията”. Тя правеше анализа по косвени признаци, тъй като при липсата на демократична прозрачност и отчетност кой какво прави с властта не е видимо с просто око. 

Откак стартира кабинетът „Борисов-3”, виждаме знаци, че властта изтича от него и се трупа в обкръжението му. Все повече негови феодали, сатрапи, гаулайтери и всякакви главатари правят каквото си искат -  без да го питат „Може ли?”. А тъй като правят неща, които единствено вбесяват населението, то населението си се вбесява. И лепва гнева си върху Единия. Неговата игра би трябвало да бъде, според класическия канон, да отреже веднага първата непокорна глава, за да успокои населението и да спре бъдещи непокорства около себе си. 

Борисов обаче дълго време не правеше това. Резултатът бе, че след оцеляването на всеки, тръгнал да прави каквото си иска, се надигаха още десет, за да се пробват и те. А населението се гневеше все повече. И все пак дойде времето да се търкалят глави, ако Борисов иска да оцелее като център на властта.

През зимата и пролетта Борисов най-вероятно е искал да уволни екоминистъра Нено Димов заради кашите, забъркани по линия на МОСВ около казусите „Калиакра”, „Пирин” и „двете лъвчета”. Не е могъл да уволни точно Димов обаче, тъй като той е от квотата на патриот-нацистите. Затова Борисов се опита да даде на „зелените” главата на Цеко Минев, която те отдавна искат заради Пирин (казуса „Юлен”) и Витоша (казуса „Витоша ски”).

И така дойде денят, в който премиерът излезе по медиите, за да съобщи, че наистина Цеко Минев, а не някакъв кипърски безработен, е собственикът на „Юлен”. Това трябваше да доведе, ако у самия Борисов още имаше достатъчно власт, до лавина от медийни и министерски разсъждения по темата „Минев - "Юлен" - Пирин - Витоша”, докато накрая Минев запали към Южна Африка, или поне – „Юлен” спре да натиска да застрои Пирин. 

Нищо подобно не се случи обаче. Напротив. Всички замесени министерства – инак директно подчинени на премиера – блъвнаха комюникета в смисъл: „нямаме никаква представа на кого е „Юлен”, ама изобщо не е на Цеко Минев”.

Гледайки какво става, десетки и стотици Цеко-подобни из страната развяха байрака на бунта (т.е. срещу Борисов). Сега чак разбираме например, че пътностроителна фирма „Трейс” (през годините „свързвана” с хиперолигарха Пеевски) е отказала пет подканвания да си оправи пътния участък край Своге при краен срок за същото 15 август т.г. Следва, разбира се, трагедията, последвана от всенароден гняв.

За да потуши този пожар, Борисов е длъжен да направи онова, което не му се получи с Цеко Минев – да каже кой е реалният собственик на „Трейс” и да се опита да му вземе главата. Получава се обаче нещо доста по-анемично дори от упражнението с Цеко Минев и „Юлен”. 

Наистина, за разлика от трагедията в Хитрино на всички медии е позволено под път и над път да споменават „Трейс”. Този път министерствата не вдигнаха бунт срещу началника си, а цял министър дори каза – асфалтът (на „Трейс”) не става. В цялата шумотевица обаче липсва най-важното – името на реалния собственик, изречено от министър-председателя. 

Освен това прокуратурата веднага даде сигнал, че нещата няма да стигнат доникъде. Вместо да разследва, тя стартира обичайната процедура по търсенето на виновен на принципа – „ако нямаме под ръка клошар, да натопим шофьора”. 

От тази работа Борисов излиза небивало слаб, тъй като отново гледаме как надарени с власт (от него) хора, които би трябвало да му се подчиняват, не го правят. „Трейс” кротко тръгна да си оправя пътя и едва ли точно там ще хвърчат глави.

Междувременно още един мераклия скочи на премиера, очевидно убеден, че онзи вече няма властта, която е имал.

Казусът „Силистар-Лапчев” е учебникарски пример за „отвързал се” местен нотабил, стигнал до заключението, че главният владетел вече е стар и слаб и не може да си контролира хората. След като години вбесяваше общественото мнение с планове и реални действия по бетонирането на поверените му морски брегове и защитени зони, кметът на Царево инж. Г. Лапчев свика в края на август общинския си съвет, за да прокара решение за бетонирането на парчета от парк Странджа (защитен), намиращи се до плаж Силистар (също защитен). За да спре незабавно вдигналата се олелия, Борисов нареди по партийна линия на Лапчев да тупка топката, докато нещата утихнат. 

Тук обаче отново нацели греда. Начинът да бъде спрян Лапчев в качеството му на кмет е чрез държавната институция „Областен управител”, който е длъжен да спира всяко незаконно действие на общинските съвети на своя територия. Опитът на Борисов да действа меко – по партийна, а не по държавна линия – веднага сигнализира за слабост. И инж. Г. Лапчев надуши тази слабост.

Напомням за мащабите на случая. Борисов е убеден, че е единоличен господар на държава с население от 7 милиона. Инж. Г. Лапчев е кмет на община с общо население от 9291 души. Бил съм в села, които са с подобни размери.

Та, като се имат предвид микроскопичните мащаби на феода, бунтът на кмета е наистина впечатляващ. След натиска по партийна линия Лапчев не се скрива, а напротив, контраатакува. Свиква пресконференция, на която ни повече, ни по-малко разяснява, че неговият партиен лидер и министър-председател разправя „фалшиви новини”. Нито намек за исканото от Борисов отстъпление от плана за застрояване на Силистар. 

След като един кмет на микроскопична община може това да направи на самия Борисов – нали се сещате, колко десетки и стотици Лапчев-подобни местни нотабили в момента готвят своя бунт? Пълният отказ на всички фирми, замесени в трагедията край Своге, да поемат каквато и да е публична отговорност е част от този бунт. Защо да се впечатляват от каквото и да е, след като държавата, цялата събрана в ръцете на Борисов, не може да се справи с кмет на 9291 души?

Бъдещето на Борисов обаче зависи именно от това как ще се справи с Лапчев. Ако не се – всички заинтересовани феодали ще разберат, че вождът отдавна не е никакъв вожд. И ще го свалят барабар с цялото му правителство и армия от чиновници, за да се освободят от всякакви останки от контрол. Дотук стигна човекът, който от едно десетилетие е убеден, че знае как да събере цялата власт в своите ръце.

Така се случва, когато не четеш умни книги и не си говориш със знаещи  хора. Днес си Борисов, един от най-дълго управлявалите премиери в Европа – утре те нокаутира кмет на две градчета и шепа села.

 

Нещо става по върховете на властта у нас – нещо толкова примитивно, че се налага да върнем на въоръжение стари оръжия, за да се опитаме да се догадим какво става.

След като Бойко Борисов върна болшевишкия модел на структуриране на властта, то и ние сме принудени да се върнем към онзи аналитичен инструмент – „съветология”, някога разработен, за да може да бъде анализиран режимът в Съветския съюз.

Болшевишкият модел е характерен с това, че се стреми да концентрира цялата възможна власт в един човек. Тъй като това е невъзможно, този един човек се обгражда с приближени, които: а/ го пазят от бунтове и протести; б/ му създават пропагандно покритие; и в/ получават срещу тези си услуги благини. 

Проблемът обаче е това, че освен задачи и благини хората в обкръжението на Единия получават и парчета власт, която цялата е уж в неговите ръце; ама не е. А там, където има власт, има и борба за нея. Всеки се опитва да увеличи своето парче власт, отнемайки от останалите. 

Точно с анализа на това кой увеличава или губи властта си навремето се занимаваше „съветологията”. Тя правеше анализа по косвени признаци, тъй като при липсата на демократична прозрачност и отчетност кой какво прави с властта не е видимо с просто око. 

Откак стартира кабинетът „Борисов-3”, виждаме знаци, че властта изтича от него и се трупа в обкръжението му. Все повече негови феодали, сатрапи, гаулайтери и всякакви главатари правят каквото си искат -  без да го питат „Може ли?”. А тъй като правят неща, които единствено вбесяват населението, то населението си се вбесява. И лепва гнева си върху Единия. Неговата игра би трябвало да бъде, според класическия канон, да отреже веднага първата непокорна глава, за да успокои населението и да спре бъдещи непокорства около себе си. 

Борисов обаче дълго време не правеше това. Резултатът бе, че след оцеляването на всеки, тръгнал да прави каквото си иска, се надигаха още десет, за да се пробват и те. А населението се гневеше все повече. И все пак дойде времето да се търкалят глави, ако Борисов иска да оцелее като център на властта.

През зимата и пролетта Борисов най-вероятно е искал да уволни екоминистъра Нено Димов заради кашите, забъркани по линия на МОСВ около казусите „Калиакра”, „Пирин” и „двете лъвчета”. Не е могъл да уволни точно Димов обаче, тъй като той е от квотата на патриот-нацистите. Затова Борисов се опита да даде на „зелените” главата на Цеко Минев, която те отдавна искат заради Пирин (казуса „Юлен”) и Витоша (казуса „Витоша ски”).

И така дойде денят, в който премиерът излезе по медиите, за да съобщи, че наистина Цеко Минев, а не някакъв кипърски безработен, е собственикът на „Юлен”. Това трябваше да доведе, ако у самия Борисов още имаше достатъчно власт, до лавина от медийни и министерски разсъждения по темата „Минев - "Юлен" - Пирин - Витоша”, докато накрая Минев запали към Южна Африка, или поне – „Юлен” спре да натиска да застрои Пирин. 

Нищо подобно не се случи обаче. Напротив. Всички замесени министерства – инак директно подчинени на премиера – блъвнаха комюникета в смисъл: „нямаме никаква представа на кого е „Юлен”, ама изобщо не е на Цеко Минев”.

Гледайки какво става, десетки и стотици Цеко-подобни из страната развяха байрака на бунта (т.е. срещу Борисов). Сега чак разбираме например, че пътностроителна фирма „Трейс” (през годините „свързвана” с хиперолигарха Пеевски) е отказала пет подканвания да си оправи пътния участък край Своге при краен срок за същото 15 август т.г. Следва, разбира се, трагедията, последвана от всенароден гняв.

За да потуши този пожар, Борисов е длъжен да направи онова, което не му се получи с Цеко Минев – да каже кой е реалният собственик на „Трейс” и да се опита да му вземе главата. Получава се обаче нещо доста по-анемично дори от упражнението с Цеко Минев и „Юлен”. 

Наистина, за разлика от трагедията в Хитрино на всички медии е позволено под път и над път да споменават „Трейс”. Този път министерствата не вдигнаха бунт срещу началника си, а цял министър дори каза – асфалтът (на „Трейс”) не става. В цялата шумотевица обаче липсва най-важното – името на реалния собственик, изречено от министър-председателя. 

Освен това прокуратурата веднага даде сигнал, че нещата няма да стигнат доникъде. Вместо да разследва, тя стартира обичайната процедура по търсенето на виновен на принципа – „ако нямаме под ръка клошар, да натопим шофьора”. 

От тази работа Борисов излиза небивало слаб, тъй като отново гледаме как надарени с власт (от него) хора, които би трябвало да му се подчиняват, не го правят. „Трейс” кротко тръгна да си оправя пътя и едва ли точно там ще хвърчат глави.

Междувременно още един мераклия скочи на премиера, очевидно убеден, че онзи вече няма властта, която е имал.

Казусът „Силистар-Лапчев” е учебникарски пример за „отвързал се” местен нотабил, стигнал до заключението, че главният владетел вече е стар и слаб и не може да си контролира хората. След като години вбесяваше общественото мнение с планове и реални действия по бетонирането на поверените му морски брегове и защитени зони, кметът на Царево инж. Г. Лапчев свика в края на август общинския си съвет, за да прокара решение за бетонирането на парчета от парк Странджа (защитен), намиращи се до плаж Силистар (също защитен). За да спре незабавно вдигналата се олелия, Борисов нареди по партийна линия на Лапчев да тупка топката, докато нещата утихнат. 

Тук обаче отново нацели греда. Начинът да бъде спрян Лапчев в качеството му на кмет е чрез държавната институция „Областен управител”, който е длъжен да спира всяко незаконно действие на общинските съвети на своя територия. Опитът на Борисов да действа меко – по партийна, а не по държавна линия – веднага сигнализира за слабост. И инж. Г. Лапчев надуши тази слабост.

Напомням за мащабите на случая. Борисов е убеден, че е единоличен господар на държава с население от 7 милиона. Инж. Г. Лапчев е кмет на община с общо население от 9291 души. Бил съм в села, които са с подобни размери.

Та, като се имат предвид микроскопичните мащаби на феода, бунтът на кмета е наистина впечатляващ. След натиска по партийна линия Лапчев не се скрива, а напротив, контраатакува. Свиква пресконференция, на която ни повече, ни по-малко разяснява, че неговият партиен лидер и министър-председател разправя „фалшиви новини”. Нито намек за исканото от Борисов отстъпление от плана за застрояване на Силистар. 

След като един кмет на микроскопична община може това да направи на самия Борисов – нали се сещате, колко десетки и стотици Лапчев-подобни местни нотабили в момента готвят своя бунт? Пълният отказ на всички фирми, замесени в трагедията край Своге, да поемат каквато и да е публична отговорност е част от този бунт. Защо да се впечатляват от каквото и да е, след като държавата, цялата събрана в ръцете на Борисов, не може да се справи с кмет на 9291 души?

Бъдещето на Борисов обаче зависи именно от това как ще се справи с Лапчев. Ако не се – всички заинтересовани феодали ще разберат, че вождът отдавна не е никакъв вожд. И ще го свалят барабар с цялото му правителство и армия от чиновници, за да се освободят от всякакви останки от контрол. Дотук стигна човекът, който от едно десетилетие е убеден, че знае как да събере цялата власт в своите ръце.

Така се случва, когато не четеш умни книги и не си говориш със знаещи  хора. Днес си Борисов, един от най-дълго управлявалите премиери в Европа – утре те нокаутира кмет на две градчета и шепа села.

Коментари

Урок от специалист по съветология

Евгений Дайнов е роден на 11 май 1958 г. в Пловдив, а по-късно живее в София [1]. Баща му Александър Дайнов е бил член на БКП и „рабкор“ – кореспондент на в. „Работническо дело“ – в Лондон [1].

Средното си образование получава във Форест Хил Скуул в Лондон. Започва обучението си в Оксфорд през 1976 г. благодарение на получена стипендия от фондация „Людмила Живкова“, а по-късно получава бакалавърска степен от колежа „Корпус Кристи“ на Оксфордския университет. През 1984 г. получава научната степен „кандидат на историческите науки“ след защита на дисертация на тема „Френската комунистическа партия и проблемът за политическите съюзи (1972-1981 г.)“ Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет Евгений Дайнов е бил зачислен за редовен аспирант в Института по история на Българската комунистическа партия при ЦК на БКП през 1982 година. От проведената аспирантура има докторат по съвременна история на тема „История на комунистическото и работническото движение на националноосводобителните движения в Западна Европа след 1945 г.“ (1985). Работил е като преподавател в Института по история на БКП. Главен редактор е на списание „The Insider“ от 1993 и директор на Центъра за социални практики в София. Доцент (1999) и професор по политически науки в НБУ (2002).
Франк Лойд Райт's picture
Франк Лойд Райт
Фран Лойд Райт

Очевидно

По всичко личи, че Дайнов е безкористен демократ по душа...

Крокодилчо,

доста си спестил от новата биография на Дайнов. Това, тролчо , е манипулация. Да не говорим, че тук четем статия на Дайнов, а не разглеждаме бекграунда му. Но любопитното е друго: как вие червените тролове скачате да защитавате Тиквоний Велики.

НБУ - съвпада!

Новата му биография е на купен от сорос "интелектуалец" на килограм. Такива са бол. Тех развъдника им е в НБУ. Съвпада ли? Съвпада!
Друг въпрос каква е файдата от тях, ама, имал Шорош парички - купил ги. Сега да му ги връщат! Майтап е-е-е-е!

Дайнов е прав

във всичко което е написал, а който не го разбира е защото е чел само "Винету" и то само първия том щото не са му казали че има още няколко:-))))))
П.С....абе Крокодилов или Алфа Андромеда или кйто и да е от всичките ти бездарни никнейми който и да ви ги измисля веднага да му намалите надницата....много зацикли напоследък...никакво въображение ...никакъв натюрел...:-)))))))

61 плюса!

Умноселски, кой ти е цъкнал 61 плюса, като тая страница няма толкоз прегледа?

Ама това във

вашия отдел наистина не подбират.Никаква хигиена на работната ръка.Аз за такъв въпрос уволнявам.Всеки пъпчив хакер го знае това.Купуваш си 61 компютъра и цъкаш плюсове на воля.Нали си чувал нещо за IP адрес....или това при вас е на горния етаж..-))))))))

А Андромедата ми я баннаха,

А Андромедата ми я баннаха, иначе си беше много хубава.

Калин

Този син на номенклатурчик не го чета. Точно от тях не искам нито акъл, нито мнение. Да го чете червения планктон, дето пее партизански песнички на Бузлуджа, а вечер говори по СКАЙП с децата си в Чикаго.

Демократично с ориз

За съжалителност, Дайнов, Бойкикев, Раданкънев и подобни се поднасят на синия планктон, няма по-безмозъчен от който, като демократично с ориз.
Нищо че е притоплено червено на скара ... Щом троляците казват, значи е демократично!

Сами си се пишат, публикуват,

Сами си се пишат, публикуват, и си цъкат плюсове. Създавайки по този начин илюзия за издателска дейност. А най-четените им статии са налазените от руски ботове....

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията