„Те се ужасяват от абстрактното мислене, те нямат нужда от философия или от систематичен светоглед.“ Това е Джордж Оруел в едно от известните си есета от 1941 г. По време на германските бомбардировки над Великобритания, когато пише, че „високоцивилизовани човешки същества летят над мен и искат да ме убият“, Оруел изрежда качествата, които правят англичаните англичани – тяхната любов към уединението, тяхното почти религиозно уважение към закона, тяхната неприязън към униформени, които лаят заповеди. „Всички самохвални неща, веенето на знамена и такива неща са създадени от малки малцинства“, пише той. „Най-вълнуващата военна поема на английски е за група войници, които объркали посоката.“

Сетих се за това, когато слушах речите от конференциите на партиите във Великобритания. Повечето от тях не звучаха изобщо английски по дефиницията на Оруел. Разбира се, трансформацията на консерваторите в последната година и половина е забележителна. Исторически те са били осмивани като „глупавата партия“, което пък те го приемат като обида – те са стабилни, солта на Земята; те са практици, а не теоретици; те избягват прогресивните фантазии (които Оруел нарича „абстрактно мислене“) в полза на разумни политики.

В навечерието на референдума за "Брекзит" Консервативната партия се промени. Някои от министрите, сред които и злополучният премиер, тихо заключиха, че Великобритания трябва да напусне Европейския съюз бавно и да остане в Европейския митнически съюз колкото се може по-дълго, за да избегне мита, бюрокрация и кошмара от нова граница с Ирландия. Но след като се отвързаха от старото си едмънбърковско подозрение към радикализма, много тори не понасят идеята за постепенна промяна. Някои все още се надяват на сладки сделки с ЕС, които никога няма да се случат – това е, което външният министър Борис Джонсън първо нарече „да си получим парчето и да си го изядем“, а сега нарича „Славен Брекзит“.

Други пък рисуват неясната картина на авантюристична държава с ниски данъци и либерализирана търговия – нещо като Сингапур на Севера. Тази идея е резултат от грешен прочит на историята от XIX век, когато Британия е била страна със свободна търговия, но все още империя. Имало е време, когато Великобритания е могла да блокира заливи и да бомбардира пристанища, ако не харесва някое предложение за търговско споразумение. Слава Богу, това вече не е възможно. Напротив, най-важният резултат от конференцията на консерваторите е, че убедиха Федерацията на германската индустрия да се готви за проблеми в търговията, защото „британското правителство няма ясна идея, а само много говори“.

Ако торите могат да бъдат заменени от реалисти, това може да е без значение. Но "Брекзит" отдалечи и лейбъристите от традиционния им прагматизъм. Както написа скоро „Гардиън“: „Торите направиха да изглеждат нормални всички форми на радикализма, но от това полза нямат носталгиците по империята отдясно, а крайнолевите и все по-популярни лейбъристи.“

Но има и още. Лидерът на лейбъристите Джеръми Корбин бе посрещнат на партийната конференция с твърде нетипични за британците 3-минутни аплодисменти. Той даде да се разбере, че приветства референдума за "Брекзит", защото вярва, че ЕС блокира страните членки да извършват радикални икономически промени.

Но какъв точно радикализъм е в главата му? ЕС не пречи на нито една държава да национализира здравеопазването, да има държавни фирми и да преразпределя данъци. Така че вероятно говорим за нещо още по-крайно. Каквито и мерки да имат предвид левите, лесно е да предвидим, че те няма да превърнат Великобритания в Сингапур на Севера. По-добре да мислим за Венецуела на Севера или пък за нещо като ГДР.

Вероятно целият този плам изобщо не е изненадващ. Великобритания няма своята революция от XVIII век както Франция, нито пък такава от XIX век както Германия. Както е забелязал Оруел, Великобритания не се поддаде и на революционната мода на XX век. Вероятно сега – през XXI век – е дошъл редът на Великобритания да свали системата. Което е по-малкият проблем от коренно различните оферти за бъдещето, които ни предлагат двете партии.

...

Коментарът е от "Вашингтон пост". Преводът е на Клуб Z.