Българските популисти си приличат много със своите събратя от Европа. Те винаги предлагат лесните решения, които обаче изведнъж стават трудно осъществими, ако си на власт. Популистите у нас, също като тези из Европа, проповядват евроскептицизъм и дори евроомраза. За българските популисти ЕС е не просто наддържавна структура, която връзва ръцете на прекрасните държави. А колонизатор, който изсмуква жизнените сили на българския народ...

Популистите у нас обаче си имат и своите особености. В известен смисъл поддържат собствен стил. Отличителна черта на българския популизъм е носталгията по комунистическото минало, когато България е била едва ли не водеща икономика в света. На простия въпрос защо тази водеща икономика толкова бързо колабира отговор, разбира се, няма.

Българските популисти също така твърдят, че България трябва да се придържа към Евразия, която според тях е бъдещ икономически тигър, особено заради сближаването на Русия и Китай. И, разбира се, пропускат факта, че дори Евразия да е икономически тигър – което е съмнително, то сближаването с нея върви ръка за ръка с потъпкването на елементарни човешки права и свободи. Освен това голяма част от историята на България е минала точно в Евразия – първо в Османската империя, а после и в съветската. Популистите у нас обаче пропускат тази подробност. Нищо че се бият в гърдите като най-големите патриоти, когато наричат османското владичество „турско робство”.

(Не)престижна класация

Всеки, който е запознат поне малко с българската политика, може да разпознае кои партии у нас се придържат към описаните по-горе критерии. На първо място, това е „Атака”.

На второ място, в тази недотам престижна класация е БСП, която по принцип се води традиционна партия. Някъде из призовите места е и „Воля”, но тази партия едва ли ще има дълъг политически живот и в този смисъл като че ли не заслужава особено внимание. Макар че такава изглеждаше, че ще бъде и съдбата на „Атака”, но реалността се оказа по-различна от първоначалните прогнози.

Българският популизъм обаче има вече немалка история и почти няма партия, която да не се е изкушила да флиртува с него. Включително тези, които твърдят, че са традиционни.

Големият пробив на популизма у нас бе още при НДСВ, чийто лидер Симеон Сакскобургготски обеща да оправи България за 800 дни. Вярно, думите му не бяха точно тези, но посланието бе именно такова. То се различаваше много от посланието, с което дойде предишната власт – тази на ОДС, които искаха да затворят фабриката за илюзии.

Симеон Сакскобургготски обаче отвори тази фабрика и тя продължава да работи активно и до днес. А с последните си публични изяви започна да се придържа и към другите критерии на българските популисти. Бившият премиер, който навремето обещаваше, че няма да прави коалиция с БСП – лъжа, която българите не му простиха, сега също като тази БСП лобира за по-топли отношения с Русия на Владимир Путин.

Началото на ГЕРБ, първата политическа сила в момента и единствената партия, която управлява вече трети мандат, също бе белязано от доста сериозни залитания към популизма. Първоначално Бойко Борисов се опираше на бутафорен патриотизъм, който после бе развит до съвършенство от Волен Сидеров. В един или друг период от своето политическо развитие Борисов също залагаше както на носталгията по комунистическото минало, така и на евроскептицизъм.

Популисти на власт

Накратко – българският популизъм в момента е част от основните партии и коалиции както в управлението, така и в опозиция. От една страна, този факт е доста обезпокоителен.

От друга страна обаче, най-сигурният път за популизма да загуби своята популярност е именно да стигне до властта. Това вече се видя в много европейски държави, в които партии, залитащи или откровено проповядващи популизъм, загубиха много от своята популярност в момента, в който се добраха до управлението. Защото именно тогава се вижда, че едно е да предлагаш лесни решения, но съвсем друго е да ги осъществиш дори да имаш цялата власт. Много често краткият път до властта води и до скоростно слизане от държавния връх.

У нас повечето популисти вече са били във властта. Това е и основната причина, поради която прогнозираният бум на популизма в Европа тук едва ли ще се случи. В България популистите в най-добрия случай ще запазят позициите си, а някои дори е възможно да загубят част от влиянието си при следващи избори. Защото все повече хора вероятно разбират, че „Атака” например не е нищо друго, освен патерица на ДПС.

До скоро атакаджиите помагаха на движението само и единствено с войнствената си реторика, чрез която консолидираха електората му. В момента обаче именно чрез тях Делян Пеевски е част от властта. И това едва ли ще остане незабелязано дори от най-верните привърженици на тази партия.

Освен това според последните социологически проучвания хибридната война срещу ЕС, чието оръдие са българските популисти, не дава особени резултати. Все още по-голямата част от българите са твърди привърженици на членството на България в ЕС, както и в НАТО.

Българска простотия

Онези, които залагат на т.нар. българска простотия, очевидно много грешат. Българите, или поне по-голямата част от тях, ясно си дават сметка, че въпреки несгодите на прехода влизането ни в ЕС и НАТО е едно от най-щастливите събития в цялата българска история. Всички могат да направят сравнение с това как се живееше преди 1989 г., включително на най-елементарно битово ниво. Евроскептицизмът вероятно има своите успехи на Запад. Избирателите там винаги са били част от Европа и могат да си позволят лукса да залитнат в отричане на достойнствата на ЕС. Сигурно е обаче, че бързо ще изтрезнеят от евроскептичното опиянение, когато се сблъскат със суровата реалност, както вече се случи в някои европейски държави – например в съседна Гърция и дори във Великобритания.

Сред българските избиратели обаче ЕС вероятно винаги ще бъде възможно най-доброто, което може да им се случи. Все пак говорим за държава, която само преди 140 години е била османска провинция, а преди 30 години задунайска губерния или съветска република – етикетът е различен, но съдържанието еднакво. А и в крайна сметка българите няма как да не подкрепят европейската идея, благодарение на която мнозина от тях успяха да се реализират, макар и далеч от родината си.

Поради всички тези причини популизмът у нас изглежда по-скоро като временно явление, което едва ли ще постигне сериозни успехи. Подобни примери обаче никога не трябва да бъдат подценявани, защото историята е показала, че това често може да изиграе много лоша шега.

Все по-залитащата към популизъм партия ГЕРБ вероятно ще продължи да бъде първа политическа сила, докато съумява да изгражда инфраструктура – къде по-бързо и качествено, къде не чак толкова. И докато единствената „алтернатива” е БСП, разбира се. Тази партия не само че не е опозиция на ГЕРБ, тъй като по най-важните обществени въпроси е по-скоро съюзник на властта. В БСП са и по-големи популисти, поради което няма как да изпреварят ГЕРБ по отношение на общественото доверие.

Измислена реалност

Популизмът в България няма сериозни шансове за успех.

Проблемът е друг – че реалната политика с истински реформи, които да създадат реални перспективи за по-добър живот на българите, също няма сериозни шансове за успех.

Българското общество все още се уповава на политически полуфабрикати, които го залъгват със сладки приказки. Хората у нас продължават да не са готови да поемат отговорност за собственото си бъдеще. Предпочитат да живеят в измислена паралелна реалност, в която чрез балкански тарикатлъци да избегнат плащането на цената. И гласуват за партии, които им предлагат точно това. В този смисъл флиртът с популизма от страна на политиците вероятно ще продължава да носи успехи за тях.

Но и ще продължава да държи България в задънена улица.

----

* Този текст е публикуван в сп. "Клуб Z" през октомври 2018 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.