Солидарността не е само морално благородство, но е и в наш личен интерес. Това е едно от посланията на Джон Мейнард Кейнс през 1919 г. в „Икономическите последици на мира” – книгата, в която той остро критикува Версайската система от договори, с които на победените страни са наложени непосилни репарации. Те ще лишат икономиките им от така нужната глътка въздух, за да се върнат отново на пътя към просперитета. Кейнс провижда ясно бъдещето – задушени от гнета и омразата на икономическата стагнация, гордите страни се обгръщат в следващите две десетилетия в унищожителен национализъм. От праха на Версайската система се раждат чудовищата на Втората световна война.

Преди седмица Кристин Лагард, изпълнителен директор на Международния валутен фонд, напомни за това като подари копие на книгата на Кейнс на Международния Форум за мир, учреден на 11 ноември 2018 г. в Париж, след церемонията отбелязваща стотната годишнина от страшната Първа световна война. Историята обаче май не ни учи на нищо, тъй като днес често се забравя нуждата от солидарност не само като морална категория, но и като ефикасен метод за прогрес на обществата. А липсата на такава, може да се използва като обяснение за надигащия се у тях гняв.

Какво означават думите на Кейнс?

Солидарността помага на обществата да бъдат по-здрави. Тя представлява здравословен механизъм за осигуряване на меритокрация и равенство на възможностите, които са едни от живителните сили на прогреса и помагат за икономическото развитие. Липсата на подобни механизми пък обуславя последващи негативни развития – не много различни от тези, които наблюдаваме по света в последните 2-3 години.

Вълната от крайнодесни популисти из целия свят е символ именно на това. Редица анализи например тълкуват недоволството на средната класа в Западния свят като резултат от нейното ерозиране и стагнацията на доходите ѝ в много страни през последните три десетилетия. Доходите на отделните групи в обществото се дължат не само на собствената им производителност, но и на решенията и политиките, които ги определят и изменят. И когато тези политики забравят за солидарността, това рано или късно се връща като бумеранг. 

Солидарността е например решението кой да носи бремето на даден труден период или криза. Във Великобритания в последните 10 години бремето на кризата беше носено от по-бедните групи, които трябваше да понесат цената на т.нар. остеритет – политики на бюджетни съкращения. Смисълът на тези политики във Великобритания беше под въпрос. Проф. Саймън Рен Люис посвещава новата си книга „Лъжите, които ни бяха казани” на редицата експерти от финансовия сектор, които чрез медиите убеждаваха от 2010 година насам как единствено бюджетните съкращения ще спасят Великобритания от това да се превърне в нова Гърция.

Мнозинството университетски икономисти отхвърлиха тази теза, тъй като по време на рецесия е именно моментът не да се правят бюджетни съкращения, а точно обратното. От политиката на остеритет пострадаха най-вече най-застрашените от бедност групи хора в обществото, както и младите хора.

В България също бяха провеждани подобни политики по горе-долу същото време, станали известни като бюджет на „постната пица”.

Миналата седмица ООН публикува доклад за катастрофалните ефекти върху дадени групи от мерките на остеритет във Великобритания. В доклада се описва как „Редица правителства са въвели революционни промени в системата за предоставяне на минимални нива на социална справедливост за населението на Великобритания...” Ключови части от следвоенния социален договор във Великобритания са разрушени, налагайки ненужна мизерия особено на работещите бедни, са сред заключенията на доклада. Особено силно засегнати са най-бедните и застрашените групи – самотни майки, деца, хора с увреждания, които понасят голямата част от бюджетните икономии, намаляващи значително доходите им. Последният бюджет на консерваторите, в който те сами обявиха „края на остеритета” беше кулминацията на признанието, че това беше една голяма грешка. Грешен подход, но с реални последици, тъй като екстремните политики на икономии предизвикаха икономическа несигурност, която все по-често бива разпозната като основното обяснение някои групи да гласуват да напуснат ЕС.

Какво значи това за България?

България е в режим на остеритет в последните три десетилетия, а не само понякога. Медийното отразяване на икономическите тенденции често се съсредоточава върху няколко важни характеристики като държавния дълг и дефицита. Те са без съмнение важни, но изглежда се забравя, че не са самоцелни, а механизми за постигане на крайната цел – растеж на икономиката и най-вече на доходите и стандарта на живот на хората. Ако това не се случва в желаните темпове, не бива да се учудваме, че хората в България излиза на протести, а огромни групи гласуват "с краката си" и просто я напускат в търсене на по-добър живот.

Докато британците гласуваха да напуснат ЕС, то българите гласуват да напуснат родината си и тази тенденция  ще продължи. Съвсем случайно, преди дни, в мразовитата вечер дочух в центъра на Виена разговор между момиче и момче от България. „Искам сигурна работа и добър стандарт на живот” – мислеше на глас момчето, докато обсъждаше бъдещето си.

На първо място, нека да поясним – солидарността не е безотговорно даване от едни на други. Не е и благотворителност на случайна база. Такива са обаче милиардните кражби от джоба на данъкоплатеца, които биват нанасяни на европейските бюджети от данъчните оазиси за най-богатите. Или пък ударното раздаване на дадени пари в края на годината за осигуряване на политическа подкрепа, както наблюдаваме напоследък.

Солидарността може да бъде механизъм за ефективно постигане на по-добри резултати чрез подкрепа на някои групи – в полза на всички. Такова решение например е да не облагаш с нови или повишени данъци именно най-бедните групи, които така или иначе живеят на границата на възможностите си. В голяма част от Западна Европа всъщност по-ниските подоходни групи плащат доста по-ниски данъци – или почти никакви, върху първоначалните си доходи. Оптимално е както за тях, така и за цялото общество, първата част на дохода да не бъде облагана. Така нискодоходните групи, както и средната класа, получават повече разполагаем доход, който се връща в икономиката чрез потребление. В Австрия например това са първите 11 000 евро годишно, във всички други страни от ЕС размерът варира.

Вместо това, в България имаме система, която облага и наказва бедността индиректно с непропорционално високи данъци, произтичащи от липсата на необлагаем минимум и високите индиректни данъци под формата на ДДС. Но солидарен механизъм е и да предоставиш достъп до образование и здравеопазване за всички. Това е гаранция за дългосрочно успешно развите на регионите в една страна, а не масово изселване каквото наблюдаваме в България. Да, тези неща имат своята цена. Но е по-добре тя да е разписана и заложена в държавни механизми, отколкото да се случва след случайно благоволение на правителството. В този смисъл солидарността е ясно и ефективно решение за по-добра употреба на институциите. Когато в институциите няма вяра обаче и те не са инклузивни, се получава затвореният кръг, който наблюдаваме в България.

Според Проф. Дани Родрик, за да се развива успешно икономически една страна не е нужно да се прокарват наведнъж всички възможни структурни реформи, тъй като това най-вероятно няма да остави съответното правителство на власт. Политическият капитал вместо това трябва да се използва за реформите, които наистина спъват развитието на страната – т.е. там, където проблемите са най-дълбоки в сравнителна перспектива.

В България това са именно бедността и ниските доходи (дори на средната класа),  които спират потреблението; образованието, което е на ниско ниво; и корупцията, която е повсеместна. Икономическата криза, както и последвалите я трудни години за световната икономика, се превърнаха в катализатор на засилени обществени дебати по основни политически и социални въпроси – и за това какъв икономически модел е справедлив и носи ползи за всички. Този дебат носи със себе си амбицията, че една икономика трябва да работи за благоденствието на мнозинството от своите граждани, а не за шепа хора, близки до властта.

Системата трябва да е така оформена, че в нея да има някакво базово ниво на солидарност. Вместо това, в България например рекордна част от бюджета се пълни чрез косвените данъци – данъците върху потреблението, които натежават именно на обикновените домакинства. В такива детайли на механизмите на нашето общество се крие липсата на солидарност. И когато дълготрайната несправедливост с години бива премълчавана и единствено адресирана с краткосрочни подаръци, а не с точни и прозрачни механизми на държавната политика, не бива да се учудва когато дълго таеното чувство на несправедливост избухне в народен гняв и протести за по-добър живот.

---

*Този материал е създаден по проект "Генерация Z".