Тези дни стана ясно, че българският бизнесмен и мултимилионер Шефкет Чападжиев, който живее в САЩ от 1964 г., е дарил 1 млн. долара на болницата в родния си град Мадан. Със средствата ще бъде купена медицинска апаратура, благодарение на която хиляди хора от Мадан и региона ще могат да се лекуват там, вместо да трябва да пътуват до столицата или до друг голям град.

Почетният гражданин на щата Илинойс, който финансира болници, сиропиталища, църкви и джамии, се връща в родината си всяка година. В интервю за Дарик радио той разказва, че по време на последното си прибиране миналото лято му се наложило да посети МБАЛ „Д-р Константин Чилов“ и установил, че част от медицинското оборудване е от времето, когато той е емигрирал - т.е. на повече от половин век. Тогава решава, че е добре да дари част от богатството си на болницата, защото така ще помогне на много хора.

С поредното си дарение Чападжиев продължава да върви уверено по филантропските стъпки на известни свои предци като братята Евлоги и Христо Георгиеви и Ненчо Палавеев. Красивият жест на 79-годишния ни сънародник ме провокира да се замисля за същината и ролята на благотворителността.

Благотворителността като потребност

Поразпитайте свои близки и приятели и ще видите, че много от тях свързват думата „благотворителност“ със „събиране на средства“ – най-често за лечението на болни хора, за подаръци на деца от домове или за пострадали в резултат на инцидент или природно бедствие. При самото споменаване на думата „благотворителност“ в съзнанието на немалка част от близките ви най-вероятно изникват мисли за дарителски кампании като „Българската Коледа“. Хората от вашето обкръжение не са изключение, тъй като голяма част от българите възприемат благотворителността като просия. А това е много погрешно и още по-тъжно!

Благотворителността не е само или главно инструмент за подкрепа на хора в нужда. Тя не е и лукс. Благотворителността, или готовността ни да правим добро, е жизненоважна потребност за социални същества като нас. Благотворителността е висша форма на себенадмогване и средство за изграждане и поддържане на общност. Благотворителността е начин да покажем на другите, че ни пука за тях и че сме готови да им подадем ръка, за да може всеки от нас да се радва на достоен и пълноценен живот. Благотворителността е и действие с мисъл за общото ни бъдеще, защото средата, в която живеем, и хората, с които общуваме, влияят пряко на качеството ни на живот.

Благотворителността като дълг

Освен потребност благотворителността е и отговорност, и морален ангажимент. Тя е дълг към всички човешки същества, бродили на тази земя преди нас. Причината е много проста: успехът е занимание колективно. Старанието, постоянството и находчивостта са безценни, но дори да сме най-големите гении в историята и дори да сме готови да бъхтаме 24/7/365 в продължение на десетилетия, ние никога не бихме да могли да постигнем нещо по-значимо сами. Все някой някога някъде доброволно ни е подал ръка, с което ни е позволил да реализираме идеите и потенциала си. Историите за индивидуален успех са вдъхновавящи, но и подвеждащи, защото самотното изкачване по стълбите към успеха е химера.

Благотворителността, както пише живеещата в САЩ нигерийска блогърка и активистка Лави Аджаи в книгата си I’m Judging You: The Do-Better Manual, е своебразна такса, която достигналите върха в дадена област трябва да платят за правото си да бъдат там. В Библията също има важно послание по темата, на което вероятно сте попадали повече от веднъж:

„От всеки, на когото е дадено много, много ще се изисква; и на когото много са поверили, от него повече ще се изисква.“ (Лука 12:48)

Благотворителността като средство за промяна

Благотворителността, разбирана като поредица от действия в името на общото ни благо, е мощно средство за качествена промяна на човешки съдби. Хора като Шефкет Чападжиев, натрупали солидно богатство, разкриват своята съзидателност основно чрез парите си, но това в никакъв случай не означава, че даряването на средства е единствената форма на благотворителност. Може да отделяме част от времето си, за да подпомагаме дейността на организация, чиито ценности споделяме. Може да споделяме опита си с други хора като техни ментори. Може да даряваме храна, дрехи, подслон. Ако пък искаме да дарим пари, това не означава, че за целта трябва да отделим 1 млн. долара. Дори една привидно незначителна сума може да променя живот, когато много хора се включат в каузата.

Ако искрено желаем да направим добро, винаги ще намерим начин според възможностите си. Вземете например българския емигрант във Франция проф. Боян Христофоров и съпругата му Ан, които през последните 35 години са приели в дома си над 70 студенти, предимно българи, осигурявайки им подслон и морална подкрепа по време на следването им. Или собственичката на хранителен магазин в Пазарджик, която подарява сандвичи и вода на хора без дом или пари за храна – не само по Коледа, а през цялата година. Или 11-те специалисти от УМБАЛСМ „Пирогов“, които преди няколко дни прегледаха безплатно над 400 деца в Сандански в рамките на национална програма „Детско здраве – Пирогов“.

Вместо като просия или възможност за (пошла) самореклама е желателно да започнем да възприемаме благотворителността като проява на социална ангажираност. Споменатата по-рано писателка Лави Аджаи обобщава прекрасно това, което имам предвид:

„Понякога чувстваме натиска и самоналоженото очакване, че когато правим нещо, то трябва да бъде голямо и перфектно. Това може да ни накара да се чувстваме безполезни и да доведе дотам, че да не правим нищо, защото толкова много се страхуваме, че не правим достатъчно. Така се отказваме, преди да сме започнали. [...] Аз съм тук, за да кажа на всички ни да се отървем от [този начин на мислене]. Малки действия могат да стигнат далеч и затова не е окей да смятате, че не можете да направите достатъчно. Можете и аз ви умолявам поне да опитате.“

Нека опитаме! Най-малкото ще научим от първа ръка, че доброто е заразно!

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".