Има нещо страшно в това, че започнахме колективно да забравяме. Дали като защитен рефлекс и омерзение да отказваме да приемаме всички щуротии, които стават около нас. Или просто съзаклятнически решихме да се оставим на едно инертно и масово оглупяване. Паметта ни като общество до толкова е закъсала, че реагираме единствено на крушетата на злободневието, без да се опитваме да осмислим защо едно или друго събитие се случва, защо грешките се повтарят, потретват. Продължаваме да поглъщаме още от същото и едновременно се гневим неудържимо. 

Какво се случи децата вече да не знаят кои са били техните прадядовци и прабаби. Кои са, откъде са дошли? Колко от тях могат да ги назоват по име? Какво направи така, че в епохата на модерния патриотизъм и желанието да се хванем за хорото, родовата ни памет да изчезва като изгърмял харддиск? Вълнуваме се, когато се пренаписват учебниците по история, а сме безхаберни и безизразни, когато пред очите ни се саморазрушава миналото около нас. 

Организиран хаос

Затова са и толкова тъжни изводите в доклада на Сметната палата, в които се казва: „Архитектурното културно наследство е в опасност“. Одиторите пишат за пълен хаос, липса на актуални данни, няма национална стратегия за развитието на културата, липсват ресурси, координация между институциите (Министерство на културата, Националния институт за опазване на недвижимото културно наследство, общините).  

За последните години се нагледахме на многобройни примери и без да ги четем в поредния доклад. Но по-скоро реагираме стихийно, като "да отбием номера". Регистрирахме опожаряването на Тютюневите складове в европейската столица на културата – Пловдив, Киро Японеца събори „Двойната къща“, за да се опита да разгърне "кокетен" столичен паркинг. В София къщите на Гешов, на Фингов, на Момчилови (бившият Нотариат), къщата с венците изгниват бавно. Повечето се саморазрушават от стихиите, загърнати в мръсни мрежи, стоят и чакат своя край като забрадени старици.

Многобройни са примерите из цялата страна

Потресаващ беше опитът на общинарите в Копривщица да извадят града от списъка на защитените архитектурни и исторически резервати, за да могат да се строят хотели. Или на онези местните "предприемачи" в Несебър, които искаха морското градче да бъде извадено от закрилата на световното културно наследство на ЮНЕСКО, за да могат също да вдигнат многоетажни хотели.  

И дори вече приемаме с насмешка несъстоятелните закани на министъра на културата Боил Банов. Той все се опитва да принуди тези, които са разрушили сграда паметник на културата, да я възстановят в оригинал. Все едно да искаш да възстановиш изпепелените съкровища на опожарената Александрийска библиотека. Интересно е и докъде стигна намерението на главния архитект на София Здравко Здравков, зам.-кмета Тодор Чобанов и министър Банов да направят национален регистър на всички паметници сгради на културата?

Но и това е разбираемо. Както е написал през 40-те години Владимир Свинтила: още от царско време „бюрокрацията обезпечава винаги себе си“, а „дори и в клуба „Пикуик“ няма описани такива престъпни чиновнически типове“ („Многоликият столичанин“).

Опасните граници на късата памет

От години живеем в пространство, в което сгради с висока обществена значимост се саморазрушават пред пасивните ни погледи. Вижте обаче Виена, Загреб, Барселона, малката италианска Матера, която дели с Пловдив домакинството на Европейска столица на културата за 2019 г. Едва ли са за пример, само защото са по-богати.

Направихме така, че емблематични за новата българска история сгради да се превърнат в паметници на разрушената ни мечта за демокрация и просперираща държава. За последните години пред погледите ни бяха разрушени здания, които са събирали история, живот, подемна сила от началото на XX в. И то през бурните балкански, междусъюзнически и световни стълкновения, граждански войни, еднолични и тоталитарни режими.

Някои още живеят със спомена за фашизма, националсоциализма и комунистическия терор. А днес дори живеем по-добре от тези времена, но омразата отново се събужда. И е учудващо, че през 21-ви век желанието ни към безпаметство е толкова агресивно и алчно. Така забравата неусетно ни превръща в изчезващ вид.