Сергей Лебедев е ново име в руската интелектуална проза, което вече е добре известно на Запад. В родината си „Предел на забравата” е посрещнат като голямо събитие в съвременната руска литература. Включен е в дългия списък на финалистите за националната литературна награда „Большая книга“, както и в списъка за приза „Национален бестселър“ през 2010-а, а през 2016-а се нарежда сред най-добрите 10 книги, преведени на английски език, според „Уолстрийт джърнъл“.
Това е странстващ роман, разказващ трудната история на един млад човек – наш съвременник, който изведнъж разбира, че негов близък, който той приема като дядо, е бил палач в трудов лагер. Как се живее с подобна тежест и как се прощава на любим човек?
„Издателство „Кръг” публикува романа в превод на Денис Коробко.
Предлагаме ви откъс:
Трета част
Когато станах юноша, стремежът ми да се откъсна от родителския дом подмолно се умножаваше от желанието да се озова там, където нищо да не ми напомня за Втория дядо; никога не можех да бъда самият себе си по улиците на родния ми град – винаги бях и малко него: от тук водех Втория дядо до обущарското ателие, тук минахме на връщане от гарата, тук му купихме костюм. В този град загубих възможността да оставам анонимен; нали истинската анонимност е не в това, че никой не те познава, а в това, че и околният свят не „огледалничи“, не те връща на самия себе си с помощта на спомените.
Има надживени места: с тях е свързано много, но само за отминалия теб; там си в по-голяма степен човек от предишните дни, а не от днешните. И целият град, всичките му улици се превърнаха за мен в подобно място; в последните класове в училище дори се стараех да намеря някакви нови пътища, нови обходни маршрути, различни от предишните, сякаш да наложа нова карта върху старата; но десетилетия живот без преместване правят подобен ход невъзможен: всичко вече е избродено, всичко е видяно. И тогава избрах професията на геолога; трябваше да ида възможно най-далеч, да се озова на чужди места, да се отърва от задължаващото наследство.
Видях свят; но най-важното – пребродих страната от край до край. И се оказа, че съществува притегляне на съдбата; има поле, което винаги е по-широко, отколкото го виждаме; заминаването ми, работата ми в далечни места стана само обратен път към онова, от което се стремях да се отдалеча. Но се върнах вече друг – вътрешно готов да приема и да се избавя от падналото ми се наследство, макар и да не знаех за тази готовност, докато животът не ме повика.
В старите градове, особено в столиците, отминаващите епохи оставят след себе си значителността и патоса на архитектурата; наследието от различни години става противоречиво единство на общия градски облик, сияещ и велеречив; и сградите създават това сияние, и то ги осенява. Затова миналото там не е нагледно: от него са останали само великолепни фасади. А какво има зад фасадата – това не може да се разбере без архиви и свидетели.
Но в природата всичко, направено от човека, остава оголено; там нищо не може да бъде скрито зад архитектурата, зад небостъргачи, мостове и паметници; също така малко може да се скрие в град, чийто културен слой е само от една епоха, който е създаден от общия облик на тази епоха.
Затова, когато за първи път се издигнах с вертолет над тайгата, обгръщаща северното градче, и видях звездовидно простиращите се линии на просеките през горския гъсталак, десетките километри изсечени гори и ниските, потопени в местността бараки на лагерите, действащи и изоставени, аз само с усета си научих повече, отколкото можех да прочета в книгите; видях създадената от лагера среда на зрителна катастрофа, уредена така, че в нея да не се разпознава злото. Множество хора са били лишени от живота си, съдбата, свободата; и на фона на това огромно, всеобхватно зло всяко по-малко зло е станало неразличимо; станало е възможно да се живее там, където всичко – от облика на жилищата до речта – разчовечва, а не очовечава; лагерът и лагерните околности се бяха разпространили, укрепили – и бяха започнали да се самовъзпроизвеждат вече без участието на държавата. И преминаването ми през този променен от лагера край се превърна в обратен път: към Втория дядо, към живота и делата му.
Всичко, което срещнах и видях в странстванията ми, е невъзможно да се вмести в текст, да се върже едно с друго; затова сега държа в ръка онези двайсет и пет рубли от мината, където са погребвали парите; усещам, че във времето има преки проходи, пряко съединяващи онова, които трябва да бъде научено и разбрано; за мен такъв проход, такава ключалка стана профилът на Ленин, ако човек гледа не него, а през него.
Първият поглед – през портрета – във времето преди странстванията, бе в последната ми учебна година. Зад училището, в което учех, имаше двуетажна изгоряла сграда: начупени стени ограждаха купчини овъглени греди и смачкана ламарина; от сградата лъхаше усещане за успокоило се бедствие и то примамваше човек да влезе в къщата, да изследва вътрешността, да зърне безобразно застиналата агония на нещата – без риск да се доближи до втвърдения, неспособен да го погледне в отговор, лик на смъртта.
Заврях се в онази къща; разрушенията вътре не бяха толкова големи, колкото изглеждаше отвън. Но щом отворих една от вратите в коридора, едва не стъпих в пустотата: вратата се отвори под тавана на голямо помещение, бивше ателие на скулптор. Стълбището, което водеше надолу, бе рухнало; ателието бе затрупано с какво ли не, падало, докато къщата е горяла, отвън човек не можеше да я види; скрита стая, тайната на изгорялата сграда.
На пода на ателието стояха десетки лениновци: само бюстове. От гипс, от гранит, от метал, от пластилин, с размери от глава на бебе до половината от ръста на възрастен човек. Лениновците се гледаха един друг, лъчът на фенерчето беше слаб и в далечните ъгли скулптурите вече леко се сливаха с тъмнината, подобно на призраци, развъплътили се истукани от отминали времена, сенки на паметници.
Въздухът миришеше на пушек, камък, прах; прахолякът лежеше по главите, по пода, по разхвърляните инструменти на скулптора; не домашна, мека, безтегловна прах – плътен прахоляк, който би могъл да бъде прах от гипсова скулптура; прекалено тежък, за да го издуха дори силно течение.
Изведнъж видях, че прахолякът навсякъде е сух остатък на времето; то овехтяваше и се слягаше тук, безплодно, без да е в състояние да преодолее самото себе си. Стори ми се, че големите лениновци са възникнали по-рано, а по-малките – по-късно: в таен процеп вървеше верижната реакция на израждането, умирайки, времето се напъваше да се възпроизведе, да се опази – и не само не можеше да породи нещо ново, а дори не съумяваше то да е поне равно на предишното.
Тук, а не на Червения площад, беше истинският Мавзолей; тук истински проумях какво всъщност е агонията – човек не умира веднага, а в протяжността на умирането на всичките му „аз“. Паметниците също се опитваха да умрат, но небитието не приемаше в себе си размножения скулптурен образ, който никога не е бил жив в качеството на образ, възникнал е мъртвороден, и той само ставаше все по-малък, по-малък и по-малък. Сигурно, ако човек слезе долу и погледне някъде под масата, под работния плот, под купчина вестници, под вехториите би се открил Ленин с размер на плъх, Ленин като мишка, и така до частиците на праха, съставени вероятно като тебешира – от вкаменени радиоларии, от микролениновци, варовикови скулптури, видими само с микроскоп.
Смърт-в-смъртта; мъртво време – те така и си останаха за мен като множество бюстове по прашния под в изоставеното ателие; макар че къщата отдавна е бутната, този разпад е безкраен и все още продължава някъде.
Вторият поглед – през портрета на Ленин – в годините, докато работех на Север, поглед в планините, където експедицията изследваше старите находища, започнати с труда на затворници и след това изоставени.
Тогава в планината беше мъгливо; в мъглата всички предмети сякаш губят веществената си съставна част, стават повече образ, отколкото предмет; мъглата превръща околния свят в нещо подобно на вътрешния свят, населен с безплътни същности в призрачна среда; каквото и да видиш – къща от трупи, триножник на геодезичен знак – всичко първо ти се явява в значението на символ, изникнал от кръговрата на мъгливата мътилка; мъглата сякаш проявява онова, което обикновено е скрито – онази същностно определена форма, душата на предмета, която сякаш е явление на съзнанието. И съзнанието вече по друг начин възприема предмета: не буквално, разчитайки цялата потенциална образност и смисли.
Именно така през пролука в мъглата видях бараките на прохода. Едва различими през белезникавия ръмеж, те изглеждаха така, сякаш не принадлежаха на конкретно място. Изрязани от пейзажа, размити, изчезващи на предела на зрението, бараките се приближаваха, без да стават по-отчетливи; но детайлите и така не бяха важни. В мъглата изникваха очертания, контури, необременени с обем линии – и най-важното бе в тези линии.
Човек може да нарисува къща, в която да не ти се прииска да живееш; а може едва забележимо да пречупиш линиите на рисунъка така, че в тях – макар че това все така ще е рисунък на къща – ще се появи нещо, което биха разбрали Филонов1 или Кандински2: тези линии ще бъдат мъката, бедата, смъртта; не цялата композиция ще означава нещо, а всяка линия ще изрази уж неизразимото като графика с такава яснота, сякаш не е линия, а видим звук. Това ще е „Викът“ на Мунк3, но решен не чрез сюжета и цветовете – предсмъртен вик на геометричните фигури, които убиват, разсичат на части, стискат с менгеме за мъчения, разпъват с диба4.
Очертанията на бараките сякаш отместиха самите бараки на втори план; не можеше да се каже, че се виждаха някакви постройки, човешки жилища.
Бараките стояха като шперплатови кутии за пратки, където слагат хората, неестествено издължени, дълги – такова съотношение на дължина и ширина има само ковчегът.
И тези очертания – те се усещаха като продължителен вопъл, вопъл на формата, която неочаквано е изпаднала в ужас от самата себе си.
В онзи лагер разпознах черти от много други места, които не присъстваха в тях явно, а тук проявени с откровеността на абсолюта. Не бяха буквални, физически черти – по-скоро черти на онова емоционално усещане, което предизвиква у нас едно или друго място; черти на чувствения му и ментален портрет.
В краварниците на колхозните ферми, в „хрушчовките“5 на крайните градски квартали, в складовете край железопътните гари, в едноетажните селски къщи и в блоковете на работническите селища, в будките, в провинциалните хотели, в службите за транспорт на трупи по реките, в армейските общежития, в районните болници, в много други сгради, разпръснати по цялата страна, с усещането си разпознах тези лагерни бараки. Те сякаш се криеха вътре в сградите, преобличаха се в техните окаяни архитектурни одежди – и все пак прозираха с общите си очертания, ъгли и най-вече с усещането за смъртна, буквално смъртна мъка.
Веднъж бях на гости у един миньор; от прозорците му се откриваше гледка към изкуствените хълмове на въглищни мини – огромни конуси отпадъчни скали.
От тях се вдигаше прах, пушек и аз вътрешно замрях: този човек живее с гледка към безполезната част на своя труд – ето ги отпадъчните скали, вятърът разнася праха от тях, отнася го далеч, дори паметникът на миньора в центъра на града е с черно по лицето; живее – но тази гледка го разяжда като киселина, макар той да не се е замислял за това. Оттук и мъката, смъртната мъка на човек, оказал се просто материал или инструмент на велико строителство.
Точно това усещане – само че умножено многократно – изпитах там, в планината; и не само умножено, а преминало в качествено друга степен; лагерните бараки, купчините отпадъчен материал край мините по склона на планината – всичко това изразяваше някакъв голям замисъл, беше част от гигантски план, но той служеше за обезсмисляне на личната съдба. Робският труд, с който бе живяло това място, бе анахронизъм за двайсети век; анахронизмът винаги „изпада“ от времето си, не участва в него, колкото и дейна да е имитацията на участието, а само продължава сам себе си.
Но освен времевия разлом имаше и пространствен разрив. Разбрах защо е трябвало да пращат хората на каторга в тайгата, в тундрата: зачертавали са ги от общото битие на хората, прогонвали са ги от историята и смъртта им се е случвала не в историята, а в географията.
Всичко там бе уредено така, че мястото, където са живеели и умирали хората, не е попило в себе си нищо от живота им, за да не се появи макар и слабо, но все пак притегляне на това място. Може някой да ме упрекне в отстраненост на погледа – но там нямаше на какво да се съпреживява, чувството нямаше с какво да се сблъска – и това бе непоправимата беда.
Наоколо имаше само дърво и камъни, сиви, покрити с лишеи, разкиснати от дъжда – и сиви дъски и трупи. Този сив цвят на дървото – с онези сякаш посребрени нишки, каквито има по скъпия плат за шинели, вече ми бе познат; дървото изсъхва като мускулите на старец, отчетливо изникват влакната му, а отгоре е тази патина на сивотата: невзрачният блясък на смъртта. Такива дъски бях виждал в изоставените села и сега ги виждах тук, в планините на Севера. Те приличаха – и това няма светотатство – на дървесни мощи: дори ако свиеше студ, не бих палил огън с тях.
Обикалях от барака на барака: бяха ги строили на бърза ръка, пестеливо, вместо пирони бяха използвали дървени клинове; дърво и камък, никакво желязо, никаква охра от ръжда. Мястото умираше неестествено чистоплътно, като се стремеше напълно да изчезне в природата. И само на една греда намерих пирон, кован, четвъртит, със смазана от много удари главичка. Гвоздеят даваше надежда, че мястото няма да изчезне докрай, ще остане следа, ще остане памет за него; гвоздеят показваше, че тези бараки не са мираж, не са призрачно селище на вятъра и мъглата, че тук е имало хора.
Спомних си всички пирони, които някога съм забил: как допираш острието на пирона до дъската, как удряш с една пета от силата, за да се впие то в дървесината, как след това, когато гвоздеят вече върви правилно, удряш с чука, радвайки се на тази точност – и с последния удар изравняваш главичката с дъската, сякаш слагаш точка, съединяваш онова, което трябва да бъде заедно, да бъде съединено.
Пиронът; той с лекота излезе от трошляка на гредата и легна в дланта ми. Самата му форма, формата на точка, която има дълбок корен, която не може да се изтръгне от мястото, където е трябвало да бъде – тази форма ме молеше за нещо. И гледайки гвоздея, гредите, дъските, изведнъж разбрах онова, което не разбирах преди: как могат да се съединят вярата, крепяща се на самата себе си, и онова, което ми се струваше, че е един вид суеверие, изискващо предметни доказателства: благоговейно да се пази гвоздеят от Кръста на Спасителя или треска от този Кръст. Видях, че не става дума за доказателства, не за буквално, музейно съхраняване на някаква вещ – върху онези предмети, които са били оръдие или просто свидетели на страдание, мъки, пада страховит отблясък; те сякаш получават второ битие, някакво подобие на глас, пробиват си път през собствената си неспособност да говорят – самата душа на събитието, квинтесенцията на предопределеното й значение се вселява във вещите и започва да говори с нас.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни