През 1992 г. американският артист Фред Уилсън пренарежда историческия музей в Балтимор, за да извади потиснатите и скрити моменти от миналото на града, неговите „мръсни тайни”.

До един изключително изящен сервиз, който е стоял във витрина, той слага окови за роби и общото заглавие „Произведения от метал 1793-1880“. Посланието е ясно – и сервизът, и оковите, са създадени по едно време, но за различни хора. Едните са можели да се наслаждават на питие в тези красиви чаши, благодарение на това, че други са били пребивани, оковавани, измъчвани и принуждавани да работят за следобедния лукс на някои. Произведението не просто сменя акцента, то успява да освободи потиснати чувства на срам и горчивина в различните общества в града.

Друга работа в изложбата показва трите статуи, които се намират в музея – те са на Наполеон, Хенри Клей и Андрю Джаксън, като никой от тях няма нищо общо с Балтимор, въпреки че това е местният исторически музей.

На празните постаменти са поставени етикети с имената на Хариет Тубман, Бенджамин Банекер и Фредерик Дъглас.

Уилсън не ги маха или разрушава, просто срещу тях слага три празни постамента, а на етикетите им са написани имената на трима чернокожи, които са допринесли за историята на града. Изложбата се казва Mining the Museum (от mine - минирам, подкопавам), но хората често я наричат „Красива тревожност”, защото Уилсън не маха нищо от сградата, не разрушава, нито пък внася нещо отвън. Единствено изважда артефакти, които до този момент са били скрити в хранилището.

„Хранилището на музея е като подсъзнанието на човек – казва той. – Набутваме там всичко, което ни е срам или страх да си признаем, но не смеем и да изхвърлим”.

Припомням тази изложба на Уилсън във връзка с драмите, които родният фейсбук разиграва заради събарянето на паметници на доказани или недоказани расисти на Запад, включително и такива на Христос. Идеята да бъдат разрушени не се споделя масово – лично за мен разрушаването на някои човешки скулптури, макар и на престъпници, е като да убиеш убиец. Това няма как да донесе удовлетворение, в крайна сметка виждаш как някой, който довчера е гледал нагло и безпардонно, се превръща в жалко мъчещо се същество. Такова преживяване няма да поправи нищо от миналото, но може да доведе до екзистенциална криза в разрушителя.

Най-лесното предложение, което масово се споделя, е „да ги пратим в музея”. Очевидно музеите за нищо ги нямат вече и се опитват да ги превърнат в едно гигантско хранилище, т.е. подсъзнание и в него да набутаме всичко, което нито смеем да изхвърлим, нито да признаем.

Какво ще се случи когато разкараме някои артефакти от историята? Ще кажем, че е нямало расизъм? Ще кажем, че всеки човек е елементарно създание, което или е добро или е лошо, а не е сложна многопластова личност, формирана от епохата, ще кажем,  че историята е черна или бяла?

Друга работа на Уилсън в изложбата е картина на младо бяло момче носещо името Хенри Дарнел III. До него вляво едва се вижда черно момче с метална гривна на шията. Уилсън просто променя осветлението на картината, така че малкият роб става далеч по-осезаем.

Днес, 28 години по-късно, в експозицията на музея картината остава по този начин с надпис „Дарнел с неговия роб. Това може би е най-ранният портрет на американски роб, който е оцелял”. Уилсън можеше просто да я изхвърли, нали така? Да помете всичко или да го прати в хранилището.

Музеят излага и първите детски и бебешки колички в града. Те участват и в изложбата на Уилсън. Когато обаче човек погледне в тях, ще види… малки костюмчета за Ку-клус-клан”. Те също са били част от хранилището и показват, че „расизмът се е възпитавал от най-ранна детска възраст”.

Изложбата на Уилсън има потресаващ ефект, тя успява да накара най-после различните общества в града да започнат разговор, който са потискали до този момент. Тя постига това, защото не морализаторства, не размахва пръст, не разрушава и не заменя една идеология с друга, а просто освобождава натрупаните чувства на срам и горчивина.

Дали не е време да оставим решението на този проблем в ръцете на артистите?

---

П.П. Ако все пак някой паметник трябва да бъде преместен, важно е не само къде ще бъде „скрит“, но и какво ще бъде сложено на неговото място. Може да се махне всичко, ако следващото ще бъде по-адекватно на средата , на историята, на хората. Базиликата „Свети Петър“ в Рим е построена, след като е съборена църквата над гроба на светеца. И за времето си това също е било непопулярно решение. Но е имало значение какво ще бъде изградено отгоре.