Клуб Z публикува откъс от  книгата на Енчо Господинов "Сянката на петнистия кон" (изд. "Захари Стоянов"). Господинов е журналист и дипломат, бивш зам.-ръководител на Международния червен кръст. Това е книга „жанрово нестандартна, защото е смесица от автобиография, политическа сатира, пътеписи от широкия и красив свят”.

Хайка за спомени

В автобиографичната си книга „Преди да се родя и след това“ Ивайло Петров обичаше да се надсмива над миналото, над себе си, над нашенските традиции и особено над типично българските ни дивотии, особено политическите ни конвулсии и исторически салтоморталета. И макар героите му да населяваха една територия между Варна, Кардам, Силистра и Шумен, с център стария Добрич, тази негова „Йокнапа-тофа“ (по Фокнър) или „Салатената купа“ (в Салинас, Калифорния, на Стайнбек) отразяваше като капка во-да  съдържанието на националната чаша.  Добруджа тогава не беше само една малка България, а нещо средно между балканските потури, виенските пардесюта, идващи по Дунава, и румънските цигулки на Джордже Енеску със звуците на „Чучулигата“, която прочутият виолист Офето свиреше до премала в най-престижния добрички ресторант „Централ“.  

Ивайло-Петровите герои имаха доста от чертите на Йовковите: фини, благородни, емоционални, стъ-пили здраво на земята, която беше част от тях, заобиколени от красотата на духа и на безкрайните богати степи, сливащи се с морето между Балчик и Каварна. И колкото и свирепи характери да населяваха „Хайка за вълци“, в тогавашна Добруджа надделяваха образите на Албена и Моканина, на Вълкадин, говорещ с Бога, и Жеко Бонвивана, а не персонажи като днешните зърнени барони с частните самолети, с презрени-ето си към „фукарите“ и с тоталното отдаване  на прелъстяващата сила на еврофондовете.  На душевната карта на тогавашна България Добруджа като че ли грееше с една по-мека, по-толерантна, по-човешка светлина. Безкрайният простор на хоризонта, сравнително приличният материален  стандарт на хората (спрямо този в Трън, да речем), обширните дворове и градини около къщите предлагаха едно по-малко „свирепо настроение“ (както казваше Радичков) в 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век. Или поне така ни се струваше на нас, родените и израсли в този митичен край. 

Днес настроенията и душевните вибрации са еднакви навсякъде – от Видин до оголяващите хълмове на Странджа-Сакар и от Мелник до Дуранкулак. Най-после всички сме равни, макар някои да са по-равни от другите, както казваше английският писател и журналист Ерик Блеър, известен и като Джордж Оруел. 

В онези години трима от големите ни литературни майстори често ходеха заедно на лов. Емилиян Ста-нев, Йордан Радичков и Ивайло Петров умееха да стрелят не само по пъдпъдъците, но и право в сърцата на читателите си. Умееха да им казват важни неща по един особен начин, който никой друг не можеше да копира. А нашият Ивайло често си зареждаше двуцевката с ирония и присмех, тъй присъщи на хората от неговия край. Нямаше политическа, нравствена или всекидневна дивотия, която да убег­не от мерника му. Интересно, какво ли биха си говорили днес тримата, заредени  с граждански и литературен барут, ако бяха живи? Какво щяха да ни кажат за джендъра, за продажбата на ЧЕЗ или мъдрото управление на КТБ от банкери с имоти край Женевското езеро, но с манталитет на блатни алигатори? Никога няма да разберем...

Чамурлийски коктейл 

Моят род идва от района между Ямбол и Котел. Но някъде преди близо 200 години, пра-пра-прадядо ми по бащина линия имал повече стада овце, отколкото пасища в Балкана. Наложило се да подкарат ста-дата към необятните степи на Добруджа. Горе-долу по времето, когато и на малкото овчарче Захарий Стоянов се наложило да пасе стадата на богаташите от Котленско и да се учи да чете под едрите звезди на добруджанското небе. 

Установили се близо до днешния Добрич. После, като позабогатели още, отишли на север, към Тулча, недалеч от делтата на Дунав. Тревата била хубава, овчата саздърма, свинските наденици и искрящото ви-но („Кастел“), също били приятни детайли в скромния им живот. За 30–40 години се установяват в село Еникьой (днес Михай Когълничану, в Румъния). Да, същият Еникьой, където дяконът Васил Левский става учител за известно време, преди да тръгне да основава революционните си комитети с надежда да отг-леда нов тип българи, готови да умрат за България, а не да я крадат. След Еникьой нашите отново се връ-щат в чифлиците си край Добрич и се установяват в село, което още османлиите, гостували в България за 5 века,  кръстили Чамурлий. Заради богатия чернозем, от който есента и пролет­та селото потъвало в кал, песента от колелетата на Сали Яшар не се чувала въобще. Там дядо ми Иван си построил през 1912 година хубава солидна къща, след като се върнал от Балканската война. Къщата още я има, а селото отдавна се казва Смолница. Там брат ми прави хубавото вино, което мирише на диви ягоди. 

Дядо Иван, след като в продължение на две години ял в окопите само мухлясал царевичен хляб, като се върнал от фронта в Смолница, решително заявил, че завинаги е свършил с всякакъв вид пости и веге-тариански манджи. Оттогава до смъртта му през 1949 г. никой не го е видял да седне на масата без месо. Нещо като героя на Джек Лондон от разказа „Жажда за живот.“  

Странен коктейл от характери представляваше Смолница в 50-те и 60-те години на XX век. Там живе-еха около 500–600 души, от които 20–30 процента бяха турци и цигани. Имаше мирно съвместно същест-вуване и мълчаливи актове за ненападение, ако се използват международните формулировки. Етническа толерантност, която се изразяваше в общи празници по Коледа, Великден, Рамазан байрама, Банго Васил и т. н. И в Добрич махалите бяха смесени. Джендърът не представляваше никакъв проблем, нито третият пол, защото не знаехме какво означават. Нас, децата, ни биеха през час за безкрайния поток от пакости, които правехме, докато Механотехникумът в Добрич не ни наложи казармена дисциплина. В началното училище учителите Марин и Мария Попови ни обработваха зад ушите с една дълга показалка, която плю-щеше като камшик по остриганите ни вратлета. Нямаше Истанбулска конвенция да ни защити, нито пък родителите ни се оплакваха от зачервените ни уши след показалката – даже обратно, смятаха, че малко ни пердашат в контекста на белите, които правехме. Бог да го прости Марин Попов, Мария е още жива и сладкодумна. Фантастични учители, бяха нещо средно между швейцареца Песталоци, руснака Макаренко и нашия Петър Берон  (този с Буквара, не от СДС-то). А в техникума преподавателят ни по студена обра-ботка на металите (другарят) Цапрев превантивно ни удряше по един шамар зад врата, като ни срещнеше в коридора – за предстоящите щуротии, които се очакваше да направим. След шамара, който ни стопляше врата за един час, той промърморваше: „Гащник с гащник“ – каквото и да означаваше това. Не знаехме смисъла на думата, но усещахме по шляпването зад врата, че не е комплимент. Никога не му се сърдехме, защото беше великолепен учител, добър педагог и справедлива десница – не подминаваше никого, освен момичетата. И на никого не му идваше наум да сътвори Добричка конвенция за защита на момчетата от училищно насилие.  

Нашият курс в техникума „Ломоносов“ в Добрич беше от 42 момчета и момичета. От тях 90 процента завършиха висше образование. Почти всички станаха инженери, само трима – юристи, и един журналист, по-късно преквалифицирал се в дипломат. Напълно възможно е и останалите 10 процента да бяха стана-ли инженери, ако ни шамаросваха повече. Десетилетия по-късно се наложи да помагам в кандидатсту-дентската подготовка на внучката на (другаря) Цапрев. Искаше да следва журналистика. Много фино и умно момиче. Приеха я в Университета. После в Англия – пак отличничка, без даже леко да я плесна по вратлето за кураж, а не както правеше с нас дядо ù.  Но аз вече бях минал курс по  Женевските конвенции за защита на цивилното население.  

Вичо  и Данко Тихата стъпка 

Колкото и скромно да живееха добруджанци в онези години, в къщите им винаги имаше достатъчно мезета и пийване. Оттогава забелязах, че практически няма разлика между добруджанци, италианци, французи и испанци. Обединяваше ни не Европейският съюз, Юнкер или Доналд Туск, а магията на виното. Никой не сядаше на масата без чаша или дамаджана вино. Но (крайно несправедливо) само на двама ге-рои от Смолница им беше излязло името на пиячи – на Вичо и на Данко. Първият беше нещо като смол-нишкия Никола Тесла – можеше да направи всичко, което беше от метал или дърво. Да работи с всякакви машини, но и да измисля лакърдии или да надушва течности (без вода), където и да ги скриеше жена му. Беше страхотен образ: дребен, с дяволити очи, които оценяваха както женската красота, така и ползата от един нов поялник и 200 грама калай, за да лепи кюнците на селските печки... Госпожата  му, кротка и мила жена, държеше кръчмата. Той я наричаше „Майорът“, тоест тя командвала парада у дома. Но нашият човек беше толкова чевръст, че за двете минути, през които тя слизаше до мазето на кръчмата за каса вино, бай Вичо удряше 3 малки коняка от бутилката на тезгяха с невинно движение като крилце на ангел. Макар да имаше лозе като всички и да си правеше вероятно по 300–400 литра вино и 30–40 литра ракия всяка есен, докъм Коледа бъчвите му вече бяха празни.

Ожаднял и с пресъхнало гърло, той минаваше от къща на къ-ща уж да пита нещо, с надежда да го почерпят. И го черпеха хората, обичаха си го такъв, какъвто беше, зевзек, готов винаги да извади поялника и да ти залепи кюнеца на печката...  А като го питаха какво е ста-нало с неговото вино, той при­­е­маше скръбно изражение като Мария Магдалена и отронваше тъжно: „Прасето, мамка му ù прасе, влязло в мазата, счупило чепа на бъчвата и всичкото вино изтекло...“ След това елегично признание как да не му налееш на този ангел още 12–13 чаши... Широки бяха тогава сърцата на  добруджанци  и дълбоки бъчвите им.     

Вичо обичаше да запоява често и кюнеца на една госпожица, неомъжена красавица, няма да ù казвам името по разбираеми причини, защото имаше Вичо добро сърце, здрав поялник, който топеше не само калая, но и нейното нежно сърце... От тази дискретна работа с поялника после се роди едно момче, което беше одрало кожата на Вичо. Той се опита да отрече бащинството, но съдийката, като видяла снимка на момчето, му казала иронично: „Бе, Вичо, много красиво рисуваш ти с поялника бе... Същински Пикасо...“ Вичо не беше и чувал за последния, но със смирена гордост приел комплимента. Но отказал алиментите.

Като се върнал вкъщи, с пресъхнало от вълнение  гърло – отишъл направо в мазата. Жена му предвид-ливо скрила дамаджаната с ракия. Но и Вичо още по-предвидливо разровил купчината с пернишки въг-лища в ъгъла на мазата. Там, като кокиче под пряспа, се криело срамежливо едно шише коняк, който на-шият Никола Тесла пазел за утеха на душата след тежки дни. Когато понякога останеше без работа, споде-ляше решително: „Утре тръгвам за Карнобат да си взема шофьорската книжка. Изкарах курсовете преди 17 години, но все не ми остава време да си я взема. Утре тръгвам.“ И всички знаеха, че никога не беше стъпвал Вичо в Карнобат. Книжката му сигурно е още там, нейде из архивите на местния КАТ. Или поне легендата за нея...     

Колкото до бай Данко, той беше по-кротък от Вичо. Тиха стъпка, никой не го чуваше кога влиза или из-лиза от кръчмата. А и вътре не говореше много. Действаше. Като усетеше, че езикът му ще се заплете, ако реши да каже нещо след дългото мълчание, той още по-мълчаливо си тръгваше. По пътя до тях на ясна луна си свирукаше „Интернационала“. Беше франкофон, без да го знае.  
Но факт беше, че никога не се виждаха пияни хора, въпреки че в повечето  къщи бъчвите пресъхваха още през февруари. Изчезваха също и окачените под стрехите наденици и пушени свински бутове. Предполагам, имаше връзка между едновременното свършване на тези два продукта – виното и мезета-та. Баща ми, човек с невероятно чувство за хумор, често казваше по повод празните бъчви: „Аха, уж само Вичо и Данко пиели...  Изглежда, наоколо има масово чупене на чепове от лоши прасета“.  

Бай Андон Бразилията 

Среден на ръст, приятно закръглен, бай Андон беше нещо като местния Имануел Кант – не в смисъл на виден философ и университетски професор, а човек на точността и професионалната педантичност. Както някога занаятчиите по главната улица  на Кьонигсберг си сверявали часовниците по професора (знаейки, че Кант неизменно и точно в 9 минава по улицата на път за университета), така и бай Андон всеки ден точ-но в два следобед минаваше край нашата къща да донесе вестниците, списанията и евентуално писмо. С огромна кожена чанта, препасана с широк колан през раменете му, в студ и пек, в дъжд и кал неустраши-мият бай Андон идваше да ни донесе новия брой на „Земеделско знаме“, „Поглед“ (в понеделник), списа-нията „Картинна галерия“ и „Родна реч“.

Чантата вероятно тежеше колкото самия него, а той беше най-малко 100 кила човек. Или поне така ми изглеждаше. Когато го питах имам ли писмо, той любезно казваше: „Утре!“  (Пишех си тогава с две епистоларни гаджета от Югославия – една от Белград и една от Загреб – за етнобаланс между югорепубликите). Пращаха ми музикални списания – „Джубокс“ и „Мелъди мейкър“... Тогава свирех на китара, бях полудял по „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“... Та с това уверено „Утре!“ бай Андон, както „Мистър Постман“ в песента на „Бийтълс“, стопляше сърцето и душата ми. И не само на мен. Където и да отидеше, той носеше радост – я писмо от Загреб, я пощенски запис или пенсия на някоя баба, я любимото списание или вестник, чакани с нетърпение в онези безинтернетни времена, когато за да се абонираш за „Поглед“, ти трябваха връзки в пощата, защото рано свършваше... (Още не знаех, че един ден ще работя именно в „Поглед“, а по-късно, по време на югославските войни – и в Белград и Заг-реб).  

Радост, новини и тръпка от неизвестното разнасяше бай Андон, не просто вестници в гъливеровската си кожена чанта... И в знак на благодарност във всяка къща го черпеха – по стар добруджански обичай – я с чаша вино или малка ракийка... Истински  джентълмен, любезен като френски дипломат, скитал по Бра-зилия и други части на Латинска Америка, бай Андон се беше върнал пак в Добруджа, Българската Пата-гония, както я наричаше той, защото била равна и ветровита като пампата на юг от Буенос Айрес, някъде между Ушуая и Пуерто Малдонадо... Герой, митичен герой беше той в нашите юношески очи и ние си го представяхме как пие коктейл „Кайпириня“ на Копакабана в Рио,  а красиви бразилки танцуват самба около него, докато той им раздава писма и целувки...  

Шармантен човек беше бай Андон, казваше ти „Джомуга“ след чашката с ледено домашно винце от мазата... Беше май нещо като комплимент,  но така и не разбрахме какво означава „Джомуга“ и на какъв език беше – на патагонски ли, на какъв? Много след като бай Андон вече се беше преместил там, горе, отидох в Патагония, така, да видя прилича ли на Добруджа...  Питах патагонците и в Ушуая, и в Пуерто Малдонадо, и около Пунта Аренас, но никой не беше и чувал тази звучна дума. Тогава установих, че Доб-руджа и Патагония си приличат само по свирепия вятър зиме и по крехките печени агнета, полети обилно с червено аржентинско вино от Малбек... 

И така, от къща на къща, от улица на улица, винаги в два следобед, любезен и раздаващ надежда, бай Андон се носеше като Прометей.  Вместо огън разнасяше на хората в огромната си кожена чанта радост и добри новини, сякаш усещаше, че идва времето на мрачните сутрешни телевизионни блокове 60 години по-късно. В отговор всички му поднасяха чашка от най-хубавата си дамаджанка в мазата и той, истински дипломат, никога не отказваше този хуманитарен жест на абонатите си... В края на деня, с олекнала чанта и натежала глава, бай Андон кротко се отправяше към дома си, подпявайки песента за хубавата Дона Флор от Баия, описана така чувствено от бразилския магьосник Жоржи Амаду. 

Дядо Али Аптарман 

Както в Добрич, така и в Смолница имаше доста турци. Кротки, работливи и чисти, те бяха добри съсе-ди и грижовни стопани. Повечето бяха земеделци или механизатори, тук-там имаше по някой занаятчия или учител. Като Халил – висок и строен – с тъмнозеления моден балтон и перчем като на Елвис Пресли – половината момичета бяха влюбени в него...  Но най обичахме дядо Али, който лете беше прислужник в детската градина, а останалото време – в основното ни училище „Паисий Хилендарски“. Главната задача на дядо Али беше да пали печката в класната стая през зимата, да предотвратява ръкопашните ни боеве, когато играехме футбол в училищния двор и се биехме като арнаути, ако на някой голът не му се призна-еше. Освен това дядо Али се грижеше и за един курник с кокошки и пуйки, от които през лятото в стола на детската градина ни правеха супа и ни пържеха яйца в масло.

Олио нямаше винаги, беше кът, но хората си правеха сами краве масло. Дядо Али беше литературен брат на Йовковия Сали Яшар, но без да прави пе-ещи колелета и каруци. Тях ги правеше чичо ми Димо, най-прочутият майстор на каруци, файтони и шейни в Добруджа по него време. Всички деца завиждаха на мен и на брат ми за най-елегантната шейна от Доб-рич до Виена, която чичо Димо ни беше измайсторил.  

Дядо Али не беше чел Йовков, но беше най-кроткият, най-милият и най-състрадателният човек, когото съм виждал някога. Грижеше се за нас като за писани яйца, наглеждаше ни дали си изяждаме редовно за-куските и всеки ден пълнеше една бъчвичка с прясна вода от кладенеца в двора на училището. Бъчвич-ката – на видно място на училищната тераса – имаше канелка в долния край и едно синьо поцинковано канче, вързано със синджирче за бъчвичката. От него пиехме вода всички – вероятно 150–200 де-ца,  българчета, турчета и циганета. И все бяхме жадни – от футбола ли, от пилешката супа, или от плю-щящата показалка по вратовете ни, когато учителите Марин или Мария Попови не бяха доволни от акаде-мичните ни усилия. Водата в бъчвичката на дядо Али беше винаги прясна и леденостудена.

Ако топката паднеше в кладенеца, той ни я вадеше. Когато трябваше да заколи кокошка или пуйка да ни направят супа, очите му се насълзяваха... Познаваше всичките си кокошки и петли и им беше дал имена. Отиде си дядо Али преди двайсетина години, тих и кротък като в стих на Димчо Дебелянов. Със сина му Якуб понякога пиехме по едно турско кафе през лятото за Бог да прости дядо Али Аптарман, един от ангелите на нашето детство. После и Якуб си отиде...  

Данко Трактора 

Това е любимият герой на моя приятел Драго и затова ще го обрисувам с няколко изречения в края на тази „епопея на забравените“. Данко беше племенник на баща ми и много обичаше да идва у нас през дългите и студени добруджански нощи, когато дори и звездите трепереха от студ, а вълците навън виеха така, че се чуваха чак в Констанца през границата. Данко беше едър мъжага, висок около два метра и около метър и половина в раменете. Прякорът му беше Данко Трактора – защото ако някой от съветски-те  ДТ-54 се развалял, Данко можел да се впрегне сам в плуга и да изоре 5 декара, без да му мигне окото. Толкова беше силен, че зевзеците измислиха тази легенда за него.  

Когато беше в казармата, често му даваха гарнизонен отпуск – за 24 часа. И идваше Данко у нас, да ви-ди чичо си... Майка ми, като всяка гостолюбива добруджанка, приготвяше по няколко ястия, знаейки за гаргантюанския апетит на Данко. Тих и смирен, с блага усмивка и ръце като лопати, Данко започваше с 200–300 грама гроздова ракия и два-три вида салати, включително и от хрупкавото кисело зеле с олио и червен пипер. (Най-близкият зехтин до Добрич по това време беше във Виена.) След като замезеше и се постоплеше от ракийката, Данко минаваше в гастрономическа атака: супа от домашна пуйка, прясно зак-лана; 15–16 зелеви сърми с кайма – леко препечени във фурната, след като са били варени на тих огън. В онези години добруджанските сърми бяха по 300 грама едната. Минимум.

Междувременно татко донася-ше от мазата една двулитрова кана, изпотена отвън от леденото вино вътре. Виното беше кастел и мири-шеше на диви ягоди. Бъчвата беше 500-литрова. След шестата сърма Данко преполовяваше каната. След десетата я пресушаваше. Към 11 вечерта сърмите бяха ометени. Идваше ред на десетина кюфтета за ме-зе, от едро накълцана кайма, печени в тавичка във фурната. С тях отиваха още две кани вино. Към полу-нощ майка ми нарязваше на фини лентички към половин кило кашкавал, две-три домашни наденици, парче бахур, слагаше още и крехка сланинка с червен пиперец и купа с едри орехи. Уморен да тича неп-рекъснато до мазата с празната кана, татко донасяше един блестящо калайдисан 12-литров бакър, пълен с вино, и го поставяше на един стол до Данко. Дали от сланинката, дали от великанския му ръст, Данко все едно че пиеше гроздов сок. Нито езикът му се заплиташе от изпитото вино, нито се изпотяваше от плам-тящата печка и милионите погълнати калории, нито налиташе да пее хайдушки или македонски песни. Ос-таваше си все така тих, вглъбен и замечтан като Есенин...  

В същото време орехите в лапите му сами се трошаха и той кротко си замезваше...  Майка и татко вече дремеха на масата, наближаваше два сутринта, а Данко не бързаше. Към три татко не издържаше и му казваше леко укорително: „Айде, Данко, да си ходиш у вас, че ние скоро сме на работа...“ На което Данко философски отговаряше: „Чичо, вие си лягайте, аз ще поостана още малко, само ми напълни още един бакър и ми донеси още една буца сланинка...“ Нашите леко се шокираха в първия момент, но традициите бяха по-силни от разума – не можеш да изгониш гос-тенина по никое време. Като му сервираха новите 2 милиона калории и бакъра с кастел, татко все пак – с възпитателна цел – питаше Данко умерено критично: „Добре бе, Данко, защо сега трябва толкова много да пиеш. Ела утре пак, бъчвата е пълна...“ На което Данко с най-невинен и напълно обаятелен маниер казва-ше: „Пий ми се бе, чичо...“  

При този съкрушителен аргумент майка и татко си лягаха, а Данко си тръгваше към 6 сутринта и вие-щите навън вълци бягаха чак до Букурещ, като го видеха.  
Вероятно тогава татко сътвори прочутата добруджанска мъдрост: „Ела у нас на гости, та да те заведа у чичо, да видиш какво е гостоприемство...“   

Епилог 

Тази Добруджа и нейните герои си отидоха. Завинаги. Няма го Йовков, нито Ивайло, нито Дора Габе...   Дядо Али  го няма даже. Други трактори днес порят добруджанския чернозем и пълнят банковите сметки на един нов вид барони, които приличат много на софийските барони и банкери. Дори и вълци няма – и те се уплашиха и избягаха чак в Карпатите, близо до княз Дракула...  Добрич се смали и заприлича на всички други малки градове в пазарно ориентираната,  социално справедлива, демократична и зако-ноустойчива еврофондова България. Само понякога вместо знаме лютият добруджански вятър развява по няколко тона политически суджуци, предназначени за новите трактори из държавната нива. А истинският Данко Трактора отдавна го няма. Моторът му прегря.