На 31 май тази година си отиде Христо Явашев, познат на света като Кристо. 64 години по-рано той си тръгва от социалистическа България с бягство и никога не се завръща. Не го прави и след падането на тоталитарния режим. Явашев напусна света огорчен от отечеството си – затова до смъртта му срещите му със сънародници не протичат на български език. Има обаче един случай, когато българската държава отправя официално покана към него да се завърне. Поради неизвестни обстоятелства тази история днес се разказва за първи път.

Преди 10 години първият кабинет на Бойко Борисов решава да покани Христо Явашев в България. Правителството се е захванало с един от най-големите проекти в културата след промените – обединяването на сградите на Техническия университет и Галерията за чуждестранно изкуство в музей, който днес всички познаваме като "Квадрат 500". В правителството е получено писмо новата галерия да бъде кръстена „Кристо“. А финансовият министър Симеон Дянков предлага да поканят българина да се завърне в България за откриването и да купят негови произведения за оформянето на крило от новия музей, посветено на прославения художник.

„Площад Славейков“ покани Симеон Дянков да разкаже от първо лице тази история. Разговорът ни се проведе по скайп, бившият ни финансов министър в момента е във Вашингтон, където „COVIDпродължава да вилнее и не можем да пътуваме“.

„Когато започнахме строежа на „Квадрат 500“ в центъра на София с идеята да се направи един истински национален музей, Вежди Рашидов беше министър на културата, а финансовото министерство участва във финансирането на сградата. Тогава бе поставен въпросът как да се именува този музей. Какви ли не имена излязоха. От Художествената академия дойде писмо, адресирано до Министерството на културата и Министерския съвет, новият музей да се именува на Кристо.

Аз познавах произведенията му от Съединените щати, където той живееше заедно със съпругата си. Познавах го отдалеч, разбира се, и понеже знам, че е голяма фигура в световното изкуство, не просто в България или в Европа, тази идея ми хареса и на заседание на Министерския съвет пред 2010-а, бих казал пролетта, лично попитах Вежди Рашидов дали е имало контакти с Христо Явашев и въобще какво е било отношението на държавата към него през годините. От Министерството на културата подадоха информация, че след заминаването му, след бягството му всъщност – той е бежанец от комунизма, е имало някакви опити за връзка с него и той като цяло е отказвал среща с представители на българската държава, или по-скоро с българските правителства, винейки ги за тежестите върху семейството му и върху него самия по време на комунизма. Това ме заинтригува още повече и реших да направя опит да се свържа с него, за да го убедя, че България се е променила. А и самият аз над 20 години бях живял извън България, в Съединените щати, така че ако можеше да се говори за бежанци, аз се чувствах отчасти един от тях, не с неговите трудности, разбира се, но имах подобно битие.

Споменах на министър Рашидов, ако има интерес, в едно от пътуванията ми в Щатите евентуално да се видя с него. Той ми каза – не си губи времето, той едва ли ще се съгласи да се види с теб или с който и да било друг. Но аз пробвах. Вместо чрез държавата потърсих контакт през приятели в изкуството и успяхме да се свържем с него първо по телефона. След това изпратихме и официално писмо за среща.

Близо една година по-късно се осъществи срещата с него в къщата му в Сохо в Ню Йорк. Бях сам. Изрично беше помолено от страна на Кристо да няма други представители на властта. Племенникът му Владимир помогна много чрез телефонни разговори да се получи тази среща – смятам, че най-вече той стана причината, по-малко други хора, да посетя Кристо. Самият Владимир не присъства на нея, срещата беше на четири очи.“

Попитахме г-н Дянков не е ли било редно на срещата да присъства и министърът на културата Вежди Рашидов, тъй като става дума за обект, ръководен от него, а и самият Рашидов е скулптор, художник, когото Кристо вероятно би приел като събрат от изкуството.

„Не. Бях сам и това беше условието, поставено много ясно от страна на Кристо. Условие може би е силна дума, но очакването беше да се появя сам – не толкова като представител на държавата, а като българин, който дълго време е живял в чужбина и обича изкуството.

Срещата беше дълга, на някакъв етап той каза, че толкова дълго не е говорил на какъвто и да е език, изморил се е, беше някъде след час и половина. Първият половин час мина във въпроси от негова страна дали познавам изкуството му, имаше съмнения. Преди да се върна в България, за да се включа в правителството, се проведе инсталацията „Портите“ в Сентръл парк, Ню Йорк, на която бях ходил с цялото си семейство, и му разказах за впечатленията си от нея. Разпита ме какво съм виждал от другите му неща, разказах му за чадърите в Калифорния и в Япония, за опакованата сграда на Бундестага… Минахме за половин час през цялото му творчество, което ми е известно, за да се убеди, че не съм просто министър, така да се каже.“

Поиска ли Кристо да узнае мотивите за поканата от българското правителство - попитахме Симеон Дянков, както и дали това е било част от културната политика на кабинета тогава?

„Това е най-известният българин по света наред с Христо Стоичков. Кристо е познат на малко по-различни кръгове от Стоичков, но е разпознаваем навсякъде по света, така че беше не само удоволствие, а задължение на всяко българско правителство, въобще на България, да се опита да възстанови у него чувството за това, че е уважаван в родината си – и да намали в някаква степен тъгата му.

Но той беше много ясен още от началото, каза: „Аз никога няма да се върна в България.“ Обясни, че не може да прости на комунистите за онова, което са причинили на него и на семейството му, разказа по-скоро за баща си и за майка си, отколко за себе си, че са си отишли с тъга от несправедливостта спрямо тях. С голямо огорчение разказа Кристо тази история, която на мен, разбира се, вече ми беше известна, но не с такива подробности.

Жан-Клод, съпругата му, наскоро беше починала, но Христо Явашев разказа, че тя го е убеждавала да се върне в България след 2000 година, в това последно десетилетие, когато е била жива, да отидат двамата. Казвала му, че трябва да си върне чувството за принадлежност към България. И той никога не се съгласявал.

„Аз просто не можах да преглътна това, което комунистите причиниха на семейството ми“, ми отговори.

Другото условие за срещата беше да не се говори на български – и тя се проведе изцяло на английски. Той не каза нито една дума на български. От самото начало се извини:

„Това няма да ми мине.“

Моята задача беше първо да му разкажа, че аз също съм бил 20 години навън, в миналото семейството ми също е страдало от комунизма – не толкова, разбира се, колкото неговото. Но и аз съм се чудил дали да се върна или не и в крайна сметка съм решил да го направя, защото ако не се връщат българите, кой ще помогне на България. Но той каза, че е във възраст, на която трудно пътува, много рядко вече се качва на самолет.

След час и половина той се извини, че се е изморил и трябва да си почине, и се оттегли.

Помня, че домът му в Сохо беше една от тези продълговати къщи, специфични за квартала, с много стълби. Видяхме се на третия етаж. Към стълбите имаше нещо като малко асансьорче, прилично на нещо като ски влек. Качих се директно на третия етаж, където са изложени негови произведения, между които и някои ранни. По онова време той се готвеше за „Плаващите кейове“ в Италия, което се случи през 2016 г., имаше доста скици на езерото. Разказа ми как смята да го направи и се оплака колко малко пътува след смъртта на Жан-Клод, която е била динамото за техните пътувания. Затова се налагало той да гледа езерото на видео.

„Аз в България няма да се върна – ми каза, – просто ми е минало времето, физически не ми е възможно и нямам вече тази воля, Жан-Клод ми предлагаше това, но тя вече не е сред нас.“

Разказах му за Националната галерия и че бихме искали да я именуваме на него, да имаме крило – това беше идея на Вежди Рашидов, не моя – с негови ранни произведения, които има в България. Затова неслучайно Вежди беше толкова възторжен от това, че предложих да отида, а държавата да закупи няколко съвременни произведения на Кристо. Всъщност разговорът ни беше главно за това дали държавата, правителството, от името на Националната галерия, може да закупи негови произведения – и той ми даде съвети как да го направим. В Швейцария, каза, е основното му депо с произведения от цялото му творчество, обясни по какъв начин това може да се случи, за да има в експозицията поглед не само върху най-ранните и най-късните му творби, а и върху целия му творчески живот.“

Идеята новият музей да бъде кръстен на Христо Явашев не е осъществена. Попитахме Симеон Дянов защо, след като е имало разговори лично с Кристо, филиалът на Националната галерия бе именуван „Квадрат 500“, защо държавата се отказва да купи негови произведения.

„По първата тема не знам много. Вежди ми разказваше, че е имало много спорове дали въобще новият музей да има име, дали се разпознава Кристо по света наистина, дали не става дума за обикновените прояви на завист, толкова типични за България… не знам.

След като се върнах, докладвах на Министерския съвет. Тогава имаше нов директор на Националната галерия, Слава Иванова, точно след това стана, защото помня някакъв разговор в кабинета на Вежди Рашидов, в който и тя участваше, и тогава поставих този въпрос. Беше 2011 г., от две години, това може да се провери, държавата, Министерството на финансите, отделяше средства на Националната галерия за купуване на произведения от български автори. Това бяха по-малко пари – милион, милион и половина. За Кристо щеше да се наложи по-голяма сума, но аз като министър на финансите бях казал, че би било инвестиция, ако имаме такива произведения в галерията, защото е много по-вероятно да дойдат туристи да ги видят, защото Кристо е световно име. Така аз бях дал готовност, дори и писмено, за това финансиране. Защо не се стигна до това, трябва да се пита Министерството на културата. Честно казано, вие сте първата, която през последните 10 години ме пита.“

Разговорът се върна обратно на срещата с Кристо в Сохо, и по-точно към мотивите му да откаже да се върне в България.

„Бях разбрал преди това, че е обиден на България заради трудностите, които е имал. Такъв ми беше брифингът, доколкото имах брифинг. На срещата Кристо не говореше нито за себе си, нито за имуществото си – знаем, че на семейството му е била отнета фабрика, а след промените не им е била върната. Нищо от това не спомена, каза, че баща му и майка му са починали вследствие на този грабеж, както той се изрази – „комунистически грабеж“. Поне десет пъти по време на разговора спомена, че комунизмът, освен че е грешна политическа идеология, е и грешна естетическа идеология, което аз тогава не разбирах. Повтаряше го с убеждение – аз също не харесвам комунизма, но това беше малко извън моите възможности да го разбера.“

Попитахме Симеон Дянков защо не е успял да убеди Кристо, че България е тръгнала по нов път след 1989 г.

„Това му казах. Разказах му за себе си, че съм женен за американка, че децата ми са родени в Щатите, че съм имал добър живот в Съединените щати и имам всички причини да не се връщам да работя в България – но съм го направил. Не каза, че съм постъпил глупаво. Но по отношение на самия него беше ясен, че разговор не може да има.

Попитах го дали, ако купим негови произведения, ако направим изложба, би ли дошъл тогава, той пак каза „не“. Тази тема го оживи, той наистина предлагаше произведения от ранното, средното и така нататък изкуство, даде ми контакта на швейцарския си агент с депо и така нататък, който аз предадох на Вежди Рашидов.“

Стигнало ли се е до конкретна сума и колко пари решихте да дадете като финансов министър за, да речем, пет произведения на Кристо?

„Сумата щеше да бъде в рамките на 3-5 милиона долара. И си заслужаваше, както отбелязах, това щеше да бъде голяма инвестиция. Разговаряхме наистина за някъде около 5 от големите и знакови за цялото му творчество произведения. Така щяхме да имаме творби от неговото начало, което го нямат в чужбина, щяхме да имаме и някои от най-важните му произведения от целия му живот – което е важно, защото по-късните му произведения ги има по света, средните му произведения ги няма, защото има малко от най-крупните му творби от 60-те, 70-те години…

Така че аз наистина съжалявам, честно казано, че не се осъществи. И пак казвам, след 10 години вие сте първата, която ми напомня за срещата.“

Попитахме г-н Дянков има ли обяснение за реакциите по адрес на Кристо в България приживе и особено след смъртта му.

„Той винаги е казвал – не го е казал на мен, знаем от това, което е говорил, – че е гражданин на света, както трябва да бъдат всички свободни хора, така че ако някой в България се изказва с лоши чувства за Кристо, това говори лошо за тези хора – защото, повтарям, за мен той е най-известният българин в света. Няма друг наш сънародник, чието име в момента да е толкова значимо в своята област. Няма такъв. Би било добре да имаме много повече такива, би било добре те да имат добри чувства към България и да се връщат, но условието за това е да не ги обиждаме и да не им погубваме семействата.“

А не дължи ли някой публично обяснение защо музеят на Националната галерия до „Св. Александър Невски“ днес не се нарича „Кристо“ и защо, при положение че финансовият министър е бил готов да отпусне средствата за купуването на произведения от най-известния художник с български произход в света, това не се е случило?

„Фактът, че не можем дори да кръстим Националната галерия на негово име, при положение че нямаме друг такъв художник от световен мащаб, показва колко далеч сме от разбирането на неговото значение.

Днес говорим за това, за съжаление, след смъртта на Кристо. Но е хубаво тази тема пак да се подеме. Вече имаме голяма част от „Квадрат 500“, още малко трябва да се дострои четвъртата страна на галерията и тя да се превърне в крило на Кристо.“

"Площад Славейков"