Ако случайно бях комуникационен консултант на управляващите, щях веднага да им забраня да използват думата „даваме“. Особено когато се говори за изразходване на публични средства.

„Даването“ е особена дума. Натоварена с много конотации и смисли, с много внушения и история, с много обещания и очаквания. Дава се нещо, което е на даващия. Дават се пари, които са на даващия. Дават се внимание, благоволение, разрешение, милост, все неща, които лично от даващия зависят.

За разлика от публичните средства, които не са на даващия. А са, о, изненада, на широката публика.

В тъмните феодални векове, или преди това в робовладелските държави, владетелите – султани, императори, племенни вождове и т.н., са давали от личната си хазна за различни обществени проекти. Имали са „лични средства“ в „личната си хазна“ и лично са решавали на кого колко да „дадат“.

Днес, в нормалните демократични държави, управлението на събраните пари е поверено на временно назначени администратори, в чиято длъжността характеристика изрично е упоменато, че правят точно това – търсят и прилагат най-оптималния вариант за инвестиране на средствата от държавния бюджет.

Това са средства, натрупани от събраните данъци. Т.е. от всички нас. И те са в държавния бюджет, именно за да се инвестират в различни сектори, а не да стават лична собственост на управляващите.

От всичко това може да се види как говоренето: „Дадохме Х милиона за У-направление“ е тотално погрешно по няколко причини:

• Демонстрира непознаването на управляващите как би трябвало да е устроена една модерна демократична държава;

• Демонстрира заблудата на управляващите, че държавният бюджет е тяхна лична собственост;

• Демонстрира високомерието на управляващите, че сякаш едвам откъсват парче от собствените си пари;

• Демонстрира пренебрежението на управляващите към парите, които всички ние изкарваме с честен труд;

• Демонстрира делюзията на управляващите, които се мислят за богопомазани и ни „дават подаяния“;

• Демонстрира некомпетентността на управляващите, защото тези действия би трябвало да са записани в закона за държавния бюджет, а не да се решават на парче. Даже в случай на криза, има приет закон за антикризисни мерки, и той трябва да служи за основание на изразходването на публични средства;

• Демонстрира неуважение към Европейския съюз и неговите граждани, от чиито данъци идват публичните средства, които „ни се дават“;

• Демонстрира презрението на управляващите към собствения им народ, на когото „дават“;

• Демонстрира провала на управляващите даже в комуникациите, защото хваленето как „дават“ публични средства, когато това им е основна част от длъжностната характеристика, е все едно боклукчия всеки ден да пуска пресрелийз, че е изхвърлил боклука. Няма изненада, няма новина, да, това ще прави, нали това му е задължението.

Така че, ако бях комуникационен консултант на управляващите, щях веднага да им забраня да използват думата „даваме“.

Неслучайно казват, че комуникацията е отражение на мисленето. Виждаме го на практика.

*Коментарът на Любомир Аламанов е от профила му във фейсбук. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.