Базиликата Сан Миниато ал Монте се извисява над Флоренция от XI век. Казват, че най-пленителната гледка към града се открива точно от там по залез. Напористите туристи не пропускат да се разходят сред сградите на манастира, превърнат някога от Микеланджело в отбранителна крепост. Особено очарование има и старинното гробище към него.

Чули за красотата на тази местност, през 2001 г. американски археолози, провеждащи разкопки в околностите на Флоренция и Пиза, успяват да убедят италианските си колеги да направят разходка до базиликата. На гробището те отдали почит на писателя Карло Колоди, отбелязан върху надгробната плоча с истинското си име – Лоренцини. След краткото поклонение тръгнали между редиците гробове и недалеч видели надгробен камък с надпис: „Пинокио Санчес, 1790-1834“. Учените не можели да подминат въпроса – бил ли е истински Пинокио, дървеното момче с растящ нос?

Стигнало се до ексхумация. Поканили авторитетния хирург Джефри Фикшън. Резултатите били поразителни – Пинокио Санчес бил наполовина дървен! Погребаният човек имал дървени протези вместо крака и дървен нос. На една от протезите открили дори клеймото на майстор Карло Бестулджи. Загадката ставала все по-сериозна.
Изследователите успели да открият оцелели църковни записки, които ги повели по следата. Така била открита историята на дървеното човече и неговия прототип.

През 1790 г. в бедното семейство Санчес се родило момче. Нарекли го Пинокио, което означавало борова шушулка. Не след дълго разбрали, че детето никога няма да порасне. Пинокио бил малък човек, спрял завинаги на 130 сантиметра височина. Все пак го взели войник, когато Италия воювала за своята независимост. На 18 години той станал полкови барабанчик. Петнайсет години прекарал Пинокио Санчес на фронта. Върнал се в родната си Флоренция като инвалид – без крака и без нос. Съдбата го сблъскала с Карло Бестулджи, за когото местните казвали, че е продал душата си на дявола – правел експерименти, на които никой друг не се решавал. Майстор Карло предложил на Пинокио да му помогне. Направил му дървени протези и дървен макет на нос. Така малкият безног човек се превърнал в дървен мъж. Той станал звезда на пътуващ цирк с вида си на подвижна марионетка, събирал множество любопитни зрители, които искали да видят дървеното чудо. Загинал по време на един от триковете си, падайки от високо.

Карло Лоренцини, когото познаваме като Карло Колоди, е роден доста по-късно – през 1826 г. Като дете видял дървеното момче в цирка и впечатлението останало завинаги. Майката на Карло била прислужница в богата фамилия, но семейството успяло да спести достатъчно за образованието на сина си и той завършил семинарията. Не станал свещеник – започнал работа в книжарница, а по-късно станал журналист, театрален критик, преводач. На него италианските деца дължат първите преводи на приказките на Шарл Перо.

Карло Колоди умеел да разказва на достъпен и много харесван от децата език. Но той никак не обичал деца. Всъщност историята за Пинокио е била замислена като трагичен роман, а не като детска приказка. Но първо започнал да я отпечатва първият в историята на Италия детски вестник. Все пак Колоди искал да представи дървеното човече в неприятна светлина и му придал качества, които смятал за нетърпими – Пинокио бил палав, непокорен, лъжлив. Финалът, който Колоди замислил, звучал така:

„Котаракът и Лисицата вързаха ръцете му зад гърба, пъхнаха врата му в клупа и го затегнаха около гърлото, а после го обесиха на дъбовия клон. Сърдито ревял и вил буйният северен вятър, подхвърляйки пребитото тяло на бедната марионетка…“.

Колоди си мислел, че това ще послужи като поука за всички непослушни деца. Но не се получило. Редакцията била засипана от детски писма с молба Пинокио да бъде спасен. Издателите поискали това от Колоди и така му се наложило да съживи героя си, да разкаже за неговата промяна и да му осигури щастлив край.

Книгата донесла световна слава на Карло Колоди. Преведена е на 260 езика. През 1883 г. след края на историята за Пинокио Колоди станал главен редактор на „Вестник за деца“.

Това обаче не било достатъчно за учените. Връзката между двамата флорентинци, погребани може би случайно на гробището Сан Миниато ал Монте, все още била несигурна. Те продължили да изучават документите. Един ден се появил кореспондентът на местния вестник, който им донесъл листче, изписано на ръка:

„Аз съм наследник на братовчедката на Карло Лоренцини. В нашия род не е прието да унищожаваме писма. Четох статията ви и разбрах, че разполагам с това, което ви е нужно“.

В семейния архив било запазено писмо от Колоди.

„Скъпа братовчедке, питаш ме за близките ми планове. В предишното писмо ти разказах за този нещастен, но много мъжествен човек – Пинокио Санчес. Искам да пиша за него. Отначало мислех да пиша сериозен роман. Но незнайно защо започнах приказка за деца. Сам не разбирам защо. Та животът на Пинокио е бил трагичен, не приказен. Какво ще излезе в края на краищата, не знам“.

Експертиза потвърдила, че писмото е писано от Колоди. Така била намерена и доказана връзката между дървената кукла и Пинокио Санчес.

Площад Славейков