Няма нищо по-тъжно в една професия с призвание от това да я наврат в приземието на институцията, която би трябвало да бъде център на политическия живот в България. С демонтирането на парламента започна и бавната смърт на политическата журналистка в страната. От системния отказ на управляващите политици и представители на различните власти да признаят авторитета на Народното събрание, да го принизят до придатък, ненужен орган, без който те се чувстват отлично.

И някак съвсем естествено дойде моментът, в който репортерите, които отразяват работата на най-важната институция в парламентарната Република България, да бъдат физически изолирани от управляващия „елит на нацията“.

В новата сграда на парламента – ремонтирания бивш Партиен дом, парламентарните репортери са без достъп до пленарната зала, кулоарите, където са помещенията на парламентарните групи, коридорите, през които биха минали премиерът, министрите, „тримата големи“ в съдебната система – главният прокурор, председателите на върховните съдилища, ръководителите на важни агенции и регулаторни органи, които подлежат на парламентарен контрол. Журналистите са вкарани в изолатор – стая с монитори, от които могат само да гледат и стенографират. Хем са в сградата на парламента, хем нямат никакъв достъп до представителите на властите.

Председателката на парламента Цвета Караянчева обяви, че нищо не можело да се направи, защото така била изградена сградата на бившия Партиен дом. И ако журналистите искали достъп до депутатите, то те го имали и сега. Но първо трябвало да питат пиарите на парламентарните групи. Ето това е реалният образ на меката цензура.

През последните години политическите пиари в парламента се превърнаха в новите „кучета пазачи“ на входа и изхода на достъп до информация. Често пъти с ниска политическа култура, слаба професионална подготовка по публични комуникации, непознаващи работата на редакциите, минали през различни секретарски длъжности в партиите, те станаха инструменти за заглушаване. А то има различни форми на проява – от директни откази да се дават интервюта през директен контрол върху това кой и какво казва.

А парламентарната журналистика има своите особености, които излизат отвъд разходките из кулоарите, висенето пред стаите на парламентарните групи, скупчването около политици, които правят изявление, или редовното слушане на обиди и скандали от парламентарната трибуна. 

Добрите политически журналисти не ходят в парламента само за това. Те развиват свои източници сред депутатите, научават за вътрешнополитическия живот на партиите, за дрязгите, интригите и скритите конфликти. А те често пъти са важни ориентири за решения с обществено значение. 

Добрите професионални контакти между политиците и журналистите, които се създават само и единствено в нормална за комуникация среда – без изолации и физически препятствия, помагат да се попречи на приемането на лобистки закони или абсурдни законодателни поправки. 

Затова и инсталирането на журналистите в приземието на бившия Партиен дом е метафора на това, което политиците от години искат да сторят с критичните медии. През 2008 г. председателят на парламента Георги Пирински (БСП) разпореди в левия кулоар да се поставят ограждения и забрани достъпа на журналисти там с обяснението – „да се въведе някакъв ред“.

На практика физически ограничи контактите с управляващите от БСП, НДСВ и групите на „Атака“ и Българския народен съюз. Тогава и шефът на пресцентъра на Народното събрание (а то все още се намираше там, където му е мястото) – Христо Краевски, защитаваше идеята с думите: сградата е доста тясна и общуването на депутати и журналисти е хаотично и нерегламентирано. 

Днес решението на Цвета Караянчева и управляващите от ГЕРБ не е по-различно от това на социалистите тогава. Журналистите не могат да задават въпроси, не могат да общуват нормално с политици, ограничава се достъпът до информация с обществено значение. Тази изолация на парламентарните журналисти е още по-недопустима от отвинтването на  микрофоните от пресконференцията на премиера Бойко Борисов и председателката на еврокомисията Урсула фон дер Лайен през 2019 г. в сградата на Министерския съвет. Или обидните квалификации, които Борисов сипе по критичните журналисти. 

Инсталирането на журналистите в парламентарния изолатор е директен удар върху разбиранията за демокрация и правото на гражданите да получават информация от тези, които са изпратили в парламента. Затова и толкова уместно от АЕЖ обобщиха: парламент без медии е партиен дом. 

Честно е да се каже, че няма как да искаме да има силна, будна и честна журналистика, когато това, което имаме като държава и публичен живот, е със смутена нормалност. Журналистиката и публичният живот на едно общество са в огледална свързаност – когато боледува едното, страда и другото.

И всички тези думи не са някакво жалване. А са зов за помощ към оставащите будни сили на гражданското общество. Мнозина ще посочат, че медиите обслужват властта и силните на деня. През последните години видяхме ужасяващ рейд на изкупуване на медийни групи и привързването им към политически центрове. Но това се случи и защото гражданите сметнаха, че им е достатъчно да пишат във фейсбук, да четат жълто-кафяви сайтове и да приемат написаното като информация. Разберете, политическата журналистика загива. И има нужда от помощ. Защото честната и достоверна информация е кислородът на демокрацията.