Днес се навършват 30 години от обединението на Германия.

Когато бях на 11, мисля, обиколих с родителите си ГДР. Нещата, които съм запомнила, защото са ме впечатлили, са типични за 11-годишно човече, по-точно за 11-годишно човече от късния соц. Например американците пред КПП-то на Бранденбургската врата. Не можеше да се ходи чак до нея, гледахме я от едни барикади на поне 300 метра, а американските войници ни гледаха нас и дъвчеха дъвки.

Значи... В соца всеки по всякакъв повод седеше някъде на пост - в училище седяхме на пост пред бюста (в смисъл на паметник) на Лиляна Димитрова и прочие страшни тъпотии, но искам да кажа, че дъвченето на дъвка бе толкова забранено на такива места, че направо ми падна ченето като видях американски войници на пост, които джвакат с отворена уста, но това не им пречи да си вършат работата и даже не ги поразява никакъв гръм. Абсолютен символ на свободата.

И други неща си спомням, разбира се, трабантът ни се развали още в Румъния и се разваляше във всяка държава, през която минавахме (в Румъния в магазините наистина нямаше абсолютно нищо, само едни бисквити в амбалажна хартия); на Балатон видях едни мотористи с яки мотори, май "Харли", и да имам такъв мотор се прибави към мечтата да имам кукла Барби и стъклена маса за хола с крак във формата на златен лебед отдолу - и двете ги бях видяла в единствения некерман, който бе притежание на семейството и се съхраняваше у баба. (Слава Богу, кукла Барби купих по-късно, но маса със златен лебед не.

В Цвингера видях патъчките на Петър Велики (не знам защо са там), най-много 35 номер да са, и митът за богатирите руснаци, с който бях отраснала, също бе развенчан; малката ми сестра пък си купи кукла с коса от ГДР-то, щото в НРБ-то куклите бяха проскубани и грозни, и двете треперехме дали на българската граница няма да й я вземат - не се допускаха детски стоки-внос от Германия. Явно в соца всички малко или много сме участвали в контрабанди, после някои хора продължиха по тоя път.

Хапнахме пасти и на телевизионната кула в Берлин, която се върти и можеш да разгледаш града - това и до ден днешен, ама има опашки, а няма пасти, затова не съм го повтаряла, а малката ми сестра седеше с гръб към прозорците и с лице към сладкарските витрини - всеки с гледките си.

Може би най-много ме порази обаче Унгария - за първи път в живота си видях супермаркет, пълен с лъскави шарени опаковки, хиляди бонбони, сладки, гризинки и това толкова ме развълнува, че изтичах до трабанта да повикам брат си: "Никога не си виждал такова нещо, ела, ела", а него го домързя и до ден днешен смятам, че това е един от най-големите пропуски в живота му.

А в Будапеща минахме покрай умрял мъж, беше гол, много стар, лежеше на тротоара. Почувствах се като в пропаднал американски филм, каквито тогава бяха всички американски филми за разлика от съветските - лъскави опаковки и трупове. Въобще, Будапеща се оказа изключително вълнуващо място и бях малко неприятно изненадана, когато бях там преди две-три години - някогашният блясък е завехнал.

В Германия се върнах отново две години след обединението като отличничка от немската гимназия. Събраха ни 15-ина такива отличници от цялата страна и ни пратиха за две седмици в Зоненберг, в Харц, точно на бившата вече граница. Пътувахме сами с микробусче от София, единственият възрастен беше шофьорът, беше зима, адски студ и на всяка граница ни държаха дълго, на румънската близо 10 часа, май. Изобщо - падането на границите в Европа е едно от най-умните събития в историята на човечеството. Голяма сага беше това пътуване, но пък в новата обединена Германия ни раздадоха по 100 марки да си харчим, имало било такъв бюджет за новопростигинали.

Ето, това беше моментът, в който купих куклата Барби (слава Богу не масата), но вече като подарък за сестра ми, защото бях приключила с куклите. Не, не ме впечатлиха най-силно тия 100 марки, макар че бяха половината заплата на майка ми, която избамках за бонбонки и парцалки, впечатлиха ме другите ученици там - всичките си бяха германци, при това ЗАПАДНИ. Свободни хора, които се забавляваха много, а след купоните организирано си почистваха набързо столовата, преди да си идат по стаите.

В младежкия център, в който бяхме настанени, работеха младежи в социалната си година - избор, който правеха още тогава, ако не искат да ходят в казармата. Вместо на плаца - в социални институции да помагат. Запознах се с доста връстници - някои бяха дошли в Германия от Русия, други от Турция, трети си бяха Брунхилдета.

Едно момче от Турция ми разказа как всяка година отива със семейството си в родината на родителите си през България и ги карат на границата да обменят 500 марки, които трябва да изхарчат в България, но няма за какво. Че бързат да прекосят страната ни максимално бързо и че смяната на имената е огромно зло. И за трите неща се засрамих и митът за България като малка страна, населена с добри хора и дебната отвсякъде от врагове, също окончателно изчезна.

Както и да е, после се връщах многократно в Германия, накрая останах. Останах, защото това е държавата, която отговаря изцяло на моите виждания за свободен и достоен живот. Това е страната, в която хората имат значение, независимо дали са девето поколение германци или са дошли на бегом, спасявайки се, оня ден. Достойнството на човека е ненакърнимо - записано е в първия им/ни член на конституцията и това не е само на хартия. Това е страна, в която хората застават лице в лице с историята си и се учат от нея. Страна, която не живее от митовете за миналото си. В която много ти дават, но и много изискват. В която знам, че след партито всички си почистваме - символично казано. В която хората избират да ги управлява доктор по физика, а не разказвач на приказки.

Мога да напиша още много неща за нея, но това са основните, които ме карат да я смятам за най-подходящата за мен, а себе си за най-подходящата за нея.