Точно преди 100 години, на 23 октомври 1920 г. в малкото градче Оменя в Пиемонт, на хлебаря Джузепе Франческо Родари му се роди син Джовани Франческо. Но той не знаеше, че детето, което държи в ръцете си, един ден ще придобие световна литературна слава…

Така започва приказката за един от най-добрите детски разказвачи – Джани Родари. И като всяка приказка започва с трагично събитие. Таткото Джузепе Родари бил толкова добър човек, че не можел да остави никой да страда. Затова в една бурна вечер, когато над градчето се изливал проливен студен дъжд, хлебарят забелязал едно котенце, което щяло да се удави в локвите, и се втурнал да го спасява. Простудил се силно, разболял се от пневмония и скоро починал. Лекарите не му помогнали, свещеникът регистрирал смъртта му. Малкият Джовани, който по-късно ще съкрати името си до звучното Джани, бил на 10 години.

И преди смъртта на бащата семейството било бедно, но след това изпаднало в истинска нищета. Майката Мадалена Ариоки се опитвала да даде на тримата си синове всичко, което им е нужно, работела като прислужница в домовете на богаташите. Заедно със синовете си Чезаре, Марио и Джовани тя се преселила в родното си село Варесото. Джовани/Джани бил много слабичък и болнав. Затова повече свирел на цигулката си, отколкото да помага на майка си. Обожавал да рисува. Мечтаел да стане велик художник. Но най-вече четял. При това не приказки, каквито по-късно щял да пише, а сериозни научни трудове. Той поглъщал томовете на Шопенхауер, Ницше, Троцки и Ленин. Но на 14 години отишъл да учи в специална семинария за бедни, защото там освен уроци децата получавали храна и дрехи. Три години по-късно Джани се дипломирал като учител и започнал да преподава в местното селско училище. Бил само на 17 г.

Две години по-късно младият преподавател заминал за Милано и се записал във филологическия факултет в Католическия университет. В Италия вече се вихрел Мусолини и, увлечен от идеята за равенство, Джани Родари влязъл във фашистката организация „Италианска ликторска младеж”.

Когато започва Втората световна война, Джани е признат за неспособен за бойни действия по здравословни причини. Затова той остава в тила и продължава да преподава в Милано. Но след като Германия окупира Италия, брат му Чезаре е изпратен в концлагер, а двама негови приятели са убити от германците, Джовани влиза в Съпротивата, а през 1944 г. става член на Италианската комунистическа партия.

През 1948 г. започва журналистическата кариера на Джани. Той става кореспондент на комунистическия вестник и издателство „Унита”. Започва да води детската рубрика във вестника, а междувременно пише произведения за деца, които публикува. Те стават толкова любими на читателите, че само след две години издателският концерн започва да издава специален седмичник за деца – „Пионер”, а Джани Родари става негов главен редактор. През 1953 г. се жени за Мария Тереза Ферети, а 4 години по-късно – през 1957 г. – се ражда дъщеря им Паола.

Именно в детското издание, ръководено от Родари, за пръв път се появяват стихотворенията от първата му детска стихосбирка „Книжка със смешни стихотворения“, която излиза през 1951 г. в издателство „Унита” заедно с първата му книга за деца „Приключенията на Лукчо”.

Но Лукчо разгневява консервативна католическа Италия. След като романът излиза, той е забранен в италианските училища. Католическата църква периодично устройва публични аутодафета на книгата пред вратите на провинциалните храмове. Държавата официално не подкрепя тези издевателства, но и не им пречи. Католиците започват да наричат Джани Родари „самия дявол”.

Но в това време излиза руският превод на „Приключенията на Лукчо”. Съветската власт толкова го харесва, че постепенно за целия социалистически лагер Джани Родари става нещо като „най-важния италиански писател”. Разказват, че това дълго било повод за заяждане с пристигащите в СССР италиански длъжностни лица. Питали ги как е най-знаменитият италиански писател, а италианците с каменни лица отговаряли:

„Ние изобщо не сме чували за него. Кой е този Родари?”

В Съветския съюз се случва и нещо, което днес бихме нарекли успешен мърчандайз, но тогава за Джани Родари това е просто силен емоционален момент. Когато пътува из СССР, при едно от посещенията си заедно с дъщеря си Паола на витрината на московския магазин „Детски свят” писателят вижда подредени неговите герои от „Лукчо”, превърнати в играчки. Това го довежда до сълзи и той емоционално заявява, че подарява правата върху знаменитата си книга „на всички съветски деца”. През 1972 г. в СССР екранизират „Приключенията на Лукчо”. Във филма „Чиполино“, режисиран от Тамара Лисициян, Джани Родари играе самия себе си. През 2012 г. в днешна Русия обаче този филм влезе в списъка на забранените филми за деца до 12 години. Причината е, че в историята се отделя твърде много внимание върху неправилното поведение на властта.

Днес, разбира се, в Италия никой не пита „Кой е този Джани Родари?”. Той е един от любимците и на италианските деца, на него кръщават училища, книгите му се издават в обилни тиражи, той е повод за национална гордост. През 1967 г. Джани Родари е признат за най-добрия италиански писател, а през 1970 г. получава престижната награда за детска литература, наричана „малкия Нобел” – наградата „Ханс Кристиян Андерсен”. Тогава става и световноизвестен.

В края на 70-те години здравето на писателя, което цял живот е било крехко, се влошава сериозно. Повяват се проблеми с кръвоносната система и се налага операция. За съжаление любимият на всички „продавач на надежда” умира на операционната маса на 14 април 1980 г. Великият разказвач на приказки е погребан в Рим.

А ето и едно от великолепните стихотворения на Родари. 

"Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал… познайте какво?

— Надежда. Надежда за всички.

 

„Купете! С отстъпка за вас!

Всеки трябва надежда да има!“

И на всеки бих давал аз,

колкото трябва за трима.

 

А на тоз, който няма пари

и само отвънка поглежда,

бих му дал, без да плаща дори,

всичката своя надежда."

"Площад Славейков"